Времето на дългото възстановяване
Достигнахме възрастта, в която зрелостта
няма никаква връзка с годините:
птиците се разбират помежду си с движения
които напомнят траекториите
на небесните тела
Жабите плуват в моретата
използвайки своите гладки гласни струни
като платна
Седемте дни самота минаха така:
първия ден дори не разбрах, че съм сама
На другия – всекидневието
си беше както обикновено
Не ядох нищо
спах малко
сварих си супа от ризата ти
в случай, че някой почука на вратата
Накрая с нея измих прозорците
И по-добре така, отколкото да хвърля
някоя обида към вратата
вратата, през която никой не влиза, понеже съм забранила
вратата, която е заключена
зашита в топлата стена на стомаха ми –
къщичка на таралеж
На третия ден разбрах, че съм сама
Рибите се уплашиха и се скупчиха една до друга
Направиха си събрание, на което решиха
от следващия ден да живеят като сребърни прилепи
Ще летят към света, ще затворят очи
и ще броят дните със сензорите в гърлата си
Реших да остана сама
и да приема новото си състояние
като време за дълго възстановяване
Четвъртия ден не го помня
Петия го помня добре
но не ми се говори за него
На шестия ден реших:
ще бъда сама
И наистина, на седмия ден
сякаш се пропука леда в коленете ми
в благодарностите ми
в ставите ми на паяк
който прилича на пес
в зъбите ми на лисица
която прилича на вълк
Исландия
Ще отида да живея в Исландия
като ято птици, като два снопа жито
които ходят по слънцето
до безсъзнание, като кожи
впрегнати с меки юзди
в световъртеж
Казвам: сигурно
ала това не значи сигурност
а следното:
тялото ми е като вързоп
и се нося като амеба
свободна
като спасителен пояс
без давещ се
Този празен център е
Исландия:
моята нужда
да бъда топла
хвърлена във водата
желанието ми
да те видя
взривена от бомбата
на корема си
ръцете ми
държат бинокъл
и ме гледат от брега
в експлозия
която ме призовава
да забравя името си
*
Исландия
Намерение да стана хладнокръвна
Да имам единствено стерилни мисли
и да изричам само прости изречения
да суча до насита камък морска сол
и да ям натурална овесена каша
нося дебели вълнени чорапи
отричам се от близостта на хората
и веднъж месечно посещавам
бели лисици
Бих желала вечна зима
дворът на моята стая
да е нейно царство
и да легна на нейната възглавница
да ми разказва как е в младостта
да сядам на гърдите на младежи
и да оставам с тях
докато въздухът в гърдите им
не свърши
*
Изпращам ти писмо от Исландия:
тук всичко е бяло
като на снимките на облаците
от люка на самолета
когато ти идвах на гости
През деня небето изглеждаше
все едно е Северният полюс
Земята не се виждаше
През нощта, приземена
изглеждаше ми като мрежа от звезди
Премълчавам кафявите детайли
Лъжа, че е валял сняг
Накрая не изпращам писмото
не започвам да мразя света
влизам гола в леглото
без да плача
*
Твоето ядро е малка
румена мекичка гладка
тъкан под купчина ножове
Една бяла сутрин
ще ги извадя един по един
като клинове на палатка
и ще ги забода в челата на хората
които са те открили
Превод: Людмила Миндова
Marija Dejanović is a Croatian poet and a literary critic, born in Bosnia and Herzegovina, currently living in Greece. She is the author of three poetry collections. She has received many national and international awards, including Goran Award, Kvirin Award, Zdravko Pucak Award, Milo Bošković award, DiBiase Poetry Contest award, and the Marin Držić award (2020) by the Croatian Ministry of Culture for her theatre play script.
Her poems were translated into around 15 world languages. She participated in numerous international poetry festivals. She is a member of the Croatian Writers’ Society, Croatian PEN Centre, and international poets’ and festivals’ platform Versopolis. She’s one of the editors of Tema magazine and Libartes magazine.She is the assistant director of Thessalian Poetry Festival.