предателите

как бързо се предаваме
пред мисълта
и сянката на утре
ни затрупва
а тръгнахме от място
несъществуващо на картите
от бряг подобно гълъб
целуваме на мъртвите клепачите
а тези в огледалото не смеем
и давим се в гласовете си
до Маратон е удар
на сърце
но кой ще бъде пратеника
за нас

предателите

 

Човекът, който събира

Човекът, който събира
вечерни часовници,
няма идея за време.
Когато дъжд.
Вчера.
Днес.
Утре.
(казва учудено)
Когато гледаш
и пръста ти сочи
някъде зад очите.
„Всичко тече и
се изтича.“

И старите къщи отварят
малки чадъри.

 

 По пясъка остават

По пясъка остават
стъпките на птиците.

Шуми морето
притаено
преди да падне
нощната луна.
Животът, който
ни остави
го разменихме
с пясъка.
И колко фино
песъчинките
са разпилени.
Не можеш да
ги събереш
във шепа.

По пясъка остават
птичите следи.

 

Божидар Пангелов е роден през мекия месец октомври в града на кестените гр. София, България, където живее и работи. Автор е на четири книги с поезия, едната в съавторство с  Ваня Константинова.През 2013 г. американско издателство публикува в е-формат двуезичната книга „Перо от Фуджияма“

Някои от стихотворенията му са преведени на италиански, немски, полски, руски, китайски, турски,арабски, румънски,гръцки и английски език и се публикуват в сайтове за поезия, както и в антологии и някои периодични издания по целия свят. Божидар Пангелов е един от участниците в германския проект „Европа … поема” Europa ein Gedicht. Castrop Rauxel ein Gedicht RUHR 2010.. и проекта” SPRING POETRY RAIN”2012г. Кипър.

нито звук

в съня

 

животните притихват

кравите на поляната

сърната в гората

в езерото рибите

 

пропаднали

в ледовете на света

не издават нито звук

че съм потънала

 

пролет

 

пролет

отново е дошла

синята ѝ нишка

 

вие се

в клонака

на моята бреза

 

в градината

лалетата са още

неотключени

 

и прашно-белите камбанки

търсят

своите пространства

 

Жълтата рокля

за Отмар Лайст

 

не на умората

беше твоето мото

а щом за заспиване

времето дойде

да будуваш мечтаешe

и вместо боговете да решаваш

 

жълтата рокля

от твоите стихове

на жената от квартала

от покрайнините

на градовете големи

бих поносила и аз

 

да се пренеса в съня до теб

и да я разходя

на твоето рамо облегната

в твоето пътуване около звездите полярни

по млечния път

 

хвърлен е в синьото камъкът

още кратко можеш

мога да го

видя как плува

 

за недостатъчностите на обичането

понякога искам да

избягам

от строгото ти лице

 

от ръцете ти

от бързото им пресягане

идва идея за бягство

 

искам да избягам

от устата ти която

пълна е с думи

 

но тогава идват

бели облачни мисли

които ме задържат

 

и те приемам

и в ръцете си

и казвам ти премного

 

да се каже красивото

не е лесно

понякога пропадам

безосновна

 

по пътя

по пътя

а наникъде

нямам пътища

нито посока

никога нищо

не е у дома

 

на поход съм

неуморна

търся места които

без граници

са винаги дом

 

все продължавам

никога до края

където на нивата на полето

във водите във въздуха

сънуваните мои животни

са у дома

Из „В съня животните притихват“ издадена 2022 , издателство „Sujet“, Германия

Улрике Мари Хиле е немска поетеса и арт педагог, родена 1942 в Дрезден. Живее в Бремен, работи дълги години като преподавател по литература и история, а от 2001 и като доцент по творческо писане към Университет Бремен. Освен множество сборници със стихове и разкази, през 2015 тя издава наръчник по творческо писане. Нейни стихове са превеждани на английски, френски и испански език, а сега – и за първи път на български.

Превод: Донка Димова

Мляко и минало

Една стара жена посочи кравите си –
две големи мудни тела вървяха по пътя към селото,
докато се разминавахме.
Не се плашете, каза, сухата ѝ ръка одраска времето
и останахме завинаги там,
под небето върху кожата си.
Миришеше на нещо важно повече от вечно –
млякото, знаете ли, никога не ми се струва мокро –
на всяко мляко и минало.
Погледнах жената в очите и видях всички останали.
Боже, колко многобройно ви няма.
Някъде удари звънец или камбана,
ръката ми хвръкна към шията, за да се увери, че не съм аз.
Кравите ни обърнаха гръб, опашките им ги последваха,
аз напуснах бавно и този път.

***

Акация

Онази премаляла обич на пчелите към акацията
е всичко, за което има нужда да говорим на света,
когато се укриваме от него.
Ръката ми се вдига и като удрям,
и като прощавам,
но най-вече като съм забравила за себе си.
Корените ни умеят да са по-жестоки от това
да си отидем приблизително от някого.
А ние – тънки като милост и като крила след полет
сме се научили сами да хвърлим онова,
което се налага.
Но понякога, когато отново се почувствам
звяр за някой друг,
ще изкрещя така, че да ме чуеш:
Това ли ще повтаряме нататък на децата си?

Не бива да повтаряме изобщо на децата си –
че не ни е имало
и зимата не е съществувала,
че са окосили детството
и прошката не струва вече
дори и капка мед.

***

Помещение

стомахът е голям колкото два юмрука
сърцето колкото един
вярвам че човекът се измерва с нещо повече
от ръка приготвена за удар
човекът е по-скоро помещение
в което някой постоянно се разхожда
чакам да разбера какво ще свърши
искам да видя дали след като изплюе
костилката на черешата
от нея нещо ще порасне

***

Шев

„любими мой,
една игла между нас зашива ме в тебе“
Гонджа Йозмен

оголѝ шията си, за да смуча бавно от теб
да попия от кожата ти цялата човечност на един свят
в който вечността е забранена
непостижимо е да живеем под едно небе
аз и ти като двете страни на игла
която ни разделя
искам да стана рана, искам да станеш лицето ѝ
да го изпия, да те пришия към млечните си жлези
и да мога най-сетне да кажа:
ти си последното ми ребро
което плува в родилни води
аз съм острият ръб
който винаги има избор

***

Баба

беше до мен на стола пред пианото
поседя докато ръцете ми стигнаха
най-после до клавишите
а краката ми опряха пода
изправи се и тръгна
чакаха я другаде
и тя да порасне

***

1963

не беше нищо по-особено от един февруарски следобед
след като свърши дъждът
освен че в този ден никой нямаше да ме погледне
или да поплаче в ръцете ми
коленичих пред фурната за да я изчистя
пъхнах главата си вътре докато търках стените ѝ –
спомних си за Силвия Плат
измих се и реших да проверя годината –
1963
февруари
коленичих отново и продължих да чистя
слава богу има повече от един начин
да живееш

Автор: Боряна Богданова

Боряна Богданова е родена през 1990 г. Завършва английска филология в СУ „Св.

Климент Охридски”. Има публикувани стихотворения в редица литературни вестници и

онлайн платформи за изкуство. Пише предимно поезия, както и кратки разкази.

Дебютната ѝ стихосбирка „Рамене и самоти”, издадена от „Библиотека България“, излиза

в края на 2019 г., а  сборникът с разкази „Разместване на небето“ от същото издателство – през

март 2022 г.

ИЗПИСВАНЕ НА ПРАЗНОТАТА

Онази бездна, над която се надвесваме,
ръбато си крепим едва животите,
изяжда ни, разяжда ни отвътре,
нали я виждаш, знаеш я, познаваш я?
И този глад със който заразява ни,
за да расте чрез болките от нямане,
усещаш го, на вкус унищожителен.
И в нея, и над нея все се срещаме,
но никой няма право да изпълни другия.
Накрая всички просто скачаме, пропадаме,
в обречен опит светлина да си достигаме
през мъртви поначало разстояния.

Единствено запълвам с думи бездната,
аз друго нямам и не ми е дадено.
Хвърли ми от отсрещната страна
една, но избери внимателно.
Такава, дето да е мост
или пък стълба, полет,
само не съмнение!
А аз ще събера на тръгване,
на скачане ще събера
най-силните,
обратно ще ги извлека от тъмното,
за да ти ги оставя като надпис в нищото:
Обичахме! Това запълва бездните.

 

МЕСТАТА СА ОГРАНИЧЕНИ

Още място за някого другиго
значи рана за вече любими.

Няма как да разтеглиш Вселената…
Тя е колкото твоята длан
с начертана житейска посока,
а любимите хора са пръстите,
с корен в твоя живот, надълбоко,
те помагат да сграбчиш и слънцето,
да се хванеш за истински важното.
И лежат като длан на сърцето ти,
дали клетва да топлят завинаги.
Всички други са толкова временни…

Кой ще страда и как ще избираш,
тези пръсти щом бранят сърцето ти?

АДРЕСЪТ НИ

Тишина, задавена с думи
на недопята песен.
Пепел от недогорял огън,
мъртва върху покривката.
Двойка изоставени чаши
с неизпит живот.

Празна стая.
Ключът е (от)вътре.

НЕ Е СМЪРТНО!

Непоклатима планина,
изсечена в небето.
Платно за изгреви и залези.
Ориентир за заблудени птици.
Вулкан и връх за покоряване.
Сърцето.

 

MERCY

Изпълниш ли молбата в нечии очи,
за цял живот оставаш им икона.

 

УЗРЯВАНЕ ЗА ЗИМАТА

Зеленият смях изтъня,
пожълтя и се сви, прегоря
и от устните
се отрони.
След вината кънти тишина.
Устни в есен, очи в хладина
няма кой
да затвори.

 

ПИСМА НА ВЯТЪРА

Сълзата в утрото ми пише с мокри пръсти:
Добре е да престанеш да усещаш,
да чакаш щастие, да вярваш в думи,
които са различни от живота,
да търсиш още пътища,
неводещи до нищо.
Добре е да се вслушаш в правотата,
която неуморно ти изписвам.

Добре си. Остави да те измия.

 

ПРЕДИЗВЕСТЕНО

Очите ти ако пропуснат знаците,
и нито звук от тях не чуеш,
гнева им ще усетиш
в случването,
като рани
в предсмъртието сляпо
на сърцето си.

Автор: Ива Спиридонова 

. . .

КОГАТО ЧИСТЯ ЛЕЩА
или върша неща, Продължете да четете Елка Василева →

ПРОГНОЗА ЗА БУРЯ

Нещо
във въздуха Продължете да четете Никола Шимич Тонин →

ЩЕ СЕ ЗАВРЪЩАМ

Ще се завръщам пак във този град, Продължете да четете Матей Марков-Ебори →

Втора поема за Анхело

Анхело,
тези твои криле Продължете да четете Втора поема за Анхело от Веселина Ангелова →

Zhivka Ivanova es profesora de inglés y traductora del inglés y ruso. Nacida en Stara Zagora, es graduada en Filología Inglesa por la Universidad de Veliko Tarnovo. Autora de varios libros de poesía, ha traducido a numerosos poetas y sus traducciones han encontrado lugar en las revistas Fakel, Literaturen Vestnik, More, Compass, entre otras. Su poesía ha sido traducida al inglés, macedonio, persa y español.

невъзможност да избягам да се скрия някъде за да не срещна злото може би ще успея да изтрополя по калдъръма на детството да уплаша тъмното или да се търкулна по онази голяма поляна където се гонят децата ми да се свия на топка в светлосиния им балон или да спра да слушам новини да чета и да виждам хора да избягам да се скрия на съседната улица в съседния град в зимата в лятото да изляза в отпуск от себе си да не ми пречи тялото да се стопя нали през март и април се топят снеговете но кой би ми дал гаранция че няма да попия в нещо или някого и да поникна пак за да се срещна със злото

imposibilidad de huír de esconderme en alguna parte para no hallar el mal puede que logre zapatear por los adoquines de la infancia asustar a la oscuridad o rodar por aquel enorme prado donde mis hijos se persiguen unos a otros encogerme como una bola en su globo celeste o dejar de oír noticias de leer y ver gente huír para esconderme en la calle de al lado en la ciudad de al lado en el invierno en el verano irme de vacaciones de mí misma que no me moleste mi cuerpo derretirme verdad que en marzo y abril la nieve se derrite pero quién me podrá garantizar que no vaya a humedecer a alguien o a algo y vuelva a brotar para toparme con el mal

Traducción del búlgaro al español de Marco Vidal González

Превод на испански: Марко Видал.