. . .
КОГАТО ЧИСТЯ ЛЕЩА
или върша неща,
с които са заети само ръцете,
мислите ми се отприщват.
Те поемат по свои си пътища –
непредвидими.
Може би защото
светът не е гостоприемно място
търсят пристан за очите, които виждат,
за сърцето, което търси сърце…
Мислите следват други ритми –
те се реят високо,
където е чисто и неосквернено,
търсят простора на крилатите
и свободата им…
Те могат, поне за кратко,
да преодолеят гравитацията,
преди да се завърнат при ръцете,
отмерващи земните мигове
зърно по зърно, зърно по зърно…
И да заситят илюзията,
че обратното броене
още не е започнало.
ТОЗИ ДЕН
Този ден
един облачен кон прекоси
небесното пасище.
Този ден
крилата на нова надежда
прекрои синевата.
Този ден
Островът въздъхна от облекчение –
беше сигурен,
че фарът му свети не само за кораби.
Този ден
нарисува онази картина,
която ще пази завинаги кода,
съчетал единение с вечност.
Този ден
е окото на Бога,
сътворило живот и познание.
И Острова
се превръща в хвърчило,
готово да покори
хоризонта.
САМОТНИЯТ ЧОВЕК
Самотният човек е беззащитен.
Той може да се брани от натрапници,
да се предпази от крадци,
от пропасти и урви,
от ветрове пустинни,
от коварни пътища…
От всичко, за което му е нужно
да има зорък взор и ясна мисъл,
подсилени с внимание и опит.
Ала врагът отвътре дебне неотменно.
Непобедим е – самотата го подхранва
и неуморно той гризе душата,
останала по- крехка от листо
на есенния порив безотпорно.
И може би едничкото спасение
ще е да пусне през вратата си залостена
живот
и го дарува с обич.
Дори да е душица безсловесна.
Автор: Елка Василева