ЩЕ СЕ ЗАВРЪЩАМ
Ще се завръщам пак във този град,
когато котвата се скъса
и отнесе ме във невидимия свят
съдбата – нишката да не прекъсва.
Ще търся близките, местата
пребродени със моята любов,
за да почувствам, че сълзата
да споделя със нея съм готов.
Ще тъгувам и ще ви помагам
с опита на земния си път.
И в съня ви щом се появявам,
то ще е с послание отвъд.
Знам, когато пак се преродя
от спомена за вас ще се лиша,
но скрито в гънките на паметта
ще бъдем заедно –
чрез вечната Душа.
КОГАТО ДУШАТА ОТЛИТА
В памет на игумения Валентина Друмева
Отшумя ритуалът. И суматохата светска.
Грее от обич светата обител.
Балканът – потънал в снежна прохлада…
И той по мъжки жали и страда.
Мръква се вече и в тишината
навлиза в мене, майко, тъгата.
Как да си тръгна от този Калофер,
от любимата твоя частица от Рая,
където духът ми вечно се връща
и всяко камъче топло прегръща?
Виждам те, майко, в небесна премяна,
прекрасна, любяща, чиста и бяла…
Искрица сияйна – твоя живот
изгряла в моята вяра и род.
МЕЧТА
От дълбините на морето
извадих своята мечта.
Подадох й ръка – и ето
в русалка се превърна тя.
Погалих й косите разпилени
от солта на морската вода.
В очите й потънах – озарени,
изпих до дъно еротичната сълза.
СПОДЕЛЕНИЕ
Съдбовен дъх от лятото остана.
Една жена
в сърцето ми пристана.
Една жена
пристъпваща на пръсти
при мен се спря
и с думи ме прекръсти.
Душа разтвори
светла като пяна
и в моя свят
завинаги остана.
И загнезди надежда
в пресъхнали очи,
а нейният полет
мрака заличи.
ПАНИЧАРЕВСКО ЛЯТО
Щурчовато свирещо,
ропотамско квакащо,
щърковато крачещо,
славейково пеещо,
хлопкащо и блеещо,
от светулки светещо,
по лайчовски лаещо,
на билки ухаещо,
ромолящо приспиващо,
с петльо кукуригащо,
на сено миришещо
с теб и мене дишащо
и стихове пишещо.
Божествено простовато
странджанлинско лято.
Матей П. Марков
КАЛОФЕР
Тъгувам за теб, мой звезден Калофер,
за моите детски безгрижни лета,
за чистите хора – открити, корави,
с български дух и корени здрави.
За песента на Тунджа в тепавици и бари,
нашепваща легенди за герои стари.
За Балкана и Бяла река – буйна, пенлива,
която в сърцата от хубост прелива.
За твоите черкви, манастири и скитове
и днес за монашески подвиг обители.
Бленувам в съня си на одъра сам
снага да отпусна в духовния стан.
Клепало напевно в ранни зори
с молитва към Бога да извиси
духа ми синовен – благ и смирен
за мир на душата и живот възроден.
Автор: Матей Марков-Ебори
Потомствен бургазлия, закотвен в любимия град от 1949 година. Икономист по образование.Бивш спортист, шампион в леката атлетика. Играе баскетбол в първенството на Монголия с отбора на университета в гр. Улан Батор.Планинар и горд българин, прекланящ се пред красотите на България и историческото й минало.От 30 години обитава 110-годишен „замък” на остров Ебори / Странджа/, където се спасява от суетата на света. Автор на стихосбирката „По пътеката за двама” /2019/ и “ТИ”/2021/ в съавторство с Елка Василева – Ебори. Публикувани стихове има в алманасите „Море” и „Бризове”.