Пролог
Никопол, 25 и 26 септември 1396 година Продължете да четете Кристофър Бъкстон
Пролог
Никопол, 25 и 26 септември 1396 година Продължете да четете Кристофър Бъкстон
СПЕСТЯВАНИЯ
някои умряха предварително
преди да се свиват от болка в корема по изпити Продължете да четете Анна Лазарова
„Вълчан войвода и златото на Лизимах“ е последната книга на Антон Дончев, вечна му памет. Тя ще бъде представена в Бургас в петък, 19 април, от съпругата на писателя – актрисата Продължете да четете В петък представят в Бургас последната книга на Антон Дончев
Списание „Море“ с нова концепция и обновен състав
Ваньо Вълчев единодушно избран за Почетен председател на БПО Продължете да четете Списание „Море“ с нова концепция и обновен състав
изгрев:
за секунда стаята
променя цветовете си
десетки пъти
наметни си сянката,
вземи торбата си с мълчания
и викове, излез
и доубий деня
***
когато градът си показва резците,
когато въздухът засяда в гърлото
като костта на кит,
ела при мен
ела при мен,
за да направим
слънце от запалка,
дом от стъбла на глухарчета,
ела
***
сами създадоха вълшебните си стаи,
пълни с танцуващи розови слонове
тези магьосници
знаят всички отлежали трикове,
виждали са двойно повече от теб
но все пропускат онзи слон,
полегнал в ъгъла:
от зелено стъкло,
с хобот от корк,
с бивни-тирбушони, убийци
***
колкото летящи магически замъци,
толкова вражески кораби,
носещи се в облаците,
закриващи слънцето
хоризонтът е двуостър нож
***
това е реката:
гордиев възел от мисли; компаси, сочещи
произволни посоки; едно пулсиращо нищо;
течен огън; бунт на езерата в мен;
никога същата два пъти
това са камъните,
по които я пресичам:
върхове на карфици; кръстове на потопени църкви;
себе си (всеки е Мюнхаузен в такива моменти);
чиста ирония;
това стихотворение
***
todo:
да изляза от форма –
да отхапя от рамката,
да се разлея по стената
да пиша често
на въображаемите неприятели –
да им давам кураж,
да им напомням,
че могат и без мен
***
казват, че живее девети живот:
един път падна отвисоко сред бодилите;
един път се залута между страниците
и го затисна главна буква;
два пъти нелепо се задави,
докато се тъпчеше
с ванилени мечти;
два пъти го дръпна отливът
и го превърна в пяна;
на още два
от бързане забрави да живее
сега извива гръб,
забива ноктите
в кълбо премеждия
и внимателно планира
последната си смърт
***
повече от верни са клишетата,
които си повтаряш:
в теб е посята
на топло и влажно смъртта,
в теб отново и отново рухват
великите империи,
животинският глад
те разяжда отвътре
но в теб са също:
махът на крилата на колибрито,
цветята от висящите градини,
безмилостно червеното на Ротко
в теб са всички финали,
на които имаме право
***
споменът е запечатан
отвътре на клепачите
и се проявява,
щом погледнеш слънцето
със затворени очи
споменът трепти в червено –
като гнева,
който бълбука в дневната стая,
като ехото от счупено
“мамо, как се наричат
онези малки неща,
които се носят
по повърхността на окото?”
“това са просто летящи предмети.
а сега заспивай”
***
Станимир Семерджиев е роден на 05.05.1995 г. в Стара Загора, където завършва ППМГ „Гео Милев“.
Живее и работи в София. Изучава българска филология в СУ „Свети Климент Охридски“.
Негови стихотворения са публикувани в ел. сп. „Кръстопът“, сп. „Текстил“, „Литературен вестник“ и други. През 2024 г. излиза дебютната му стихосбирка „Всички същества на рамото ми“ (изд. „Скрибенс“, ред. Анна Лазарова).
ПАПАГАЛЕ
помниш ли как вчера
пак си говорихме за юрганите Продължете да четете Тома Марков
КУЧЕ
Онова улично куче, което
веднъж заръмжа срещу всички наблизо, Продължете да четете Керана Ангелова
ХОЛАНДСКИ ХРОНИКИ – 2
МАРИ СЕЛЕН И УДИВЛЕНИЕТО
Отдавна е решила за себе си, Продължете да четете Елена Янева, „Холандски хроники – 2“