Керана Ангелова

КУЧЕ

Онова улично куче, което
веднъж заръмжа срещу всички наблизо,
бе надушило страховете ни,
а ние, ни напред, ни назад,
замръзнахме на местата си,
боже, а очите му вият,
спомних си онзи стих на Иван Методиев,
боже, пълни с българската печал.

Не така, мойто момче, не така, мъжки,
нали знаеш, че си добро куче,
най-доброто в света,
също дрезгаво изръмжа
алкохоликът от нашата улица,
протегна към него ръка и го погали.
Песът полегна в краката му
и притисна глава в оръфаните обувки –
ръмженето се превърна в скимтене,
в кучешка песен, в плач на бебе,
във вселенска печал.

Тогава всички ние,
като избягвахме да се погледнем,
отминахме в различни посоки.

 

НЯКЪДЕ ТАМ

Моят необясним страх от кофите
за боклук, които редовно заобикалям,
за да не чуя внезапно плач на новородено,
захвърлено сред парцали и мръсотия,
с очи като мъртви звезди;
от изоставени кучета, които
неизвестни човеци са изтезавали
сладострастно;
от окъснели мъже, които плетат крака
и псуват на майка съдбата си,
понеже съдбата за едни е майка,
за други е мащеха;
но най-вече от дълбокия мрак в село без хора –
толкова много е нищото в него,
че направо усещам
как някъде там се е спотаило
нещо.

 

БЯГСТВО

Жената навлезе в пустинята на съня,
превърна се в номадка от племето руала,
с пламнала кожа,
с глезени на пустинна коза, с очи от бронз –
в едното от тях се е скрило спасение,
затова е постоянно затворено.
Tрябва да извърви тази пустош, да задмине
всички миражи на любовта, хоризонтите –
но пустинна буря изви и затрупа
тайните на жената в червените пясъци,
солта на вятъра разяде отворените ´ рани,
изпълзяха змии с кожи от лед,
с очи като древни тунели
и нахлу през тях мъдростта на самотните.
Внезапни стъпки прогледнаха в пясъка,
жестоки отпечатъци на онова,
от което бе тръгнала да се спасява.

Керана Ангелова

От новата ѝ стихосбирка “ЗВЕЗДИ И БЕЛЕЗИ”, декември 2023