Пролог
Никопол, 25 и 26 септември 1396 година
Битката при Никопол е връхната точка на последния голям кръстоносен поход – огромна, неспокойна многонационална войска, предвождана от Сигизмунд І, крал на Унгария и френски доброволци, между които Жан Безстрашния, маршал Бусико и Енгеронд де Куси, спуснала се надолу по Дунава, за да даде отпор на новата заплаха –бързоподвижните отоманци, превзели по-голямата част от Балканите.
Останал без дъх, полският рицар Свантослаус доплува до полегатия северен бряг на Дунав и пропълзя по него. Когато събра достатъчно сила, се претърколи и погледна изненадано кървящата си ръка – там, където се беше стоварила секирата, пръстите му липсваха. Свантослаус се изправи и погледна назад. Мъже се давеха в реката. На отсрещния бряг други мъже бяха захвърлили оръжията си и коленичеха в знак, че се предават. Онези, които още в началото бяха решили, че битката е загубена, бяха отплавали с малките кораби от южния бряг. Изглежда Свантослаус беше единственият, успял да прекоси реката и да оцелее.
Той не беше възнамерявал да преплува тези хиляда метра. Като останалите, побягнали в паника от сърбите и турците, той се беше хвърлил в калната, бързо течаща вода на реката и веднага нагръдната броня, ръкавиците и тежкият меч го бяха повлекли към дъното. Докато се освободи от метала по себе си, той премина през изпитание, на което мнозина не биха издържали. Доплува, преследван от стрели, до последния заминаващ кораб. С прочутата си сила той измъкна тялото си от водата, сграбчи едно от въжетата, изтегли се нагоре и се хвана за бордовата ограда в очакване някой от братята му християни да го изтегли на борда. Ала корабът беше препълнен и щом ръката му се улови за оградата, един от братята му християни стовари секирата си върху нея. Само пръстите на поляка останаха на кораба. Парещата болка се изгуби в борбата му да оцелее, да се държи настрани от давещите се около него мъже и да доплува до брега, където не го грозеше опасност.
Лешоядите се готвеха за пиршество. Все още кръжаха високо във въздуха, но усещаха многобройните трупове, осеяли брега на реката под скалите на двата замъка. Очите на птиците пробягваха по тъмния низ от трупове нагоре по стръмния път; по-нататък, вляво и вдясно, палатковият град на кръстоносците беше пълен с мародери, а редица от трупове водеше нагоре по хълма до клисура, пълна с остри колове и изтърбушени коне, продължаваше в равнината и още по-нататък, а след това обратно. Пиршеството свършваше там, където победителите бяха обградили оцелелите победени.
Някъде там долу на земята победителят – султан Баязид Светкавицата – жалеше за високата цена на своите победи, и благодареше на Аллах, че предводителите на могъщата армия от кръстоносци успяха да се изпокарат, а кавгата им раздели армията на две. Горе на хълма високомерните французи и техните водачи бяха негови пленници. А долу, в подножието, унгарците бяха притиснати на брега на реката и нямаха накъде да отстъпват. Докато яздеше към лагера на кръстоносците, той разбра, че унгарският крал Сигизмунд, заедно с Върховния магистър на Ордена на рицарите хоспиталиери на Свети Йоан, Филиберт де Наяк, е успял да се измъкне с последния венециански кораб. Когато влезе в лагера, остана удивен от богатата плячка, фините тъкани и изтънчената храна. Тези кръстоносци заслужаваха презрение и заради това, че бяха тръгнали на война като на празнично пиршество.
Баязид научи още, че в деня преди битката всички заложници – турци и българи – са били заклани. Замисли се за съдбата на тези невинни хора, пленени заради откуп в онова градче нагоре по реката, Оряхово, което се беше предало на кръстоносците преди няколко седмици.
На следващия ден заповяда двете хиляди пленени в битката кръстоносци да се наредят пред палачите му, за да бъдат обезглавени. Щяха да бъдат пощадени само много богатите и много младите, защото той беше и пресметлив и милостив.
Горе на хълма, останал незабелязан до този момент от крадците, които ограбваха труповете, лежеше в очакване на смъртта тежко ранен френски рицар. Името му беше Жил Гитон и беше родом от селцето Карне, което се намираше на границата между Нормандия и Бретан. Той щеше да лежи с премазано рамо, натрошени ребра и дълбоки рани по краката още ден, зад един мъртъв кон, преди една българка на име Мария Искра да го открие. След двадесет и пет години същата жена щеше да се яви в Нормандия в двора на английския крал-войн Хенри V.
Полският рицар Свантослаус се прибра у дома през враждебни земи. Високият му ръст и силата му предизвикваха почуда в бедните селца, през които минаваше пътят му. Селяните му даваха храна и не се осмеляваха да го нападнат. От него тръгна легендата за поляка, преплувал Дунава в пълно снаряжение. Но през този ден той плака. Плака не за осакатената си ръка, а за скръбната участ на най-великата армия, която беше виждал, армия, която трябваше да е непобедима, армия, погубена от високомерието и разгула на своите водачи.
Мария Искра никога не се прибра у дома, но нейната история си струва да бъде разказана. И тъй като това все пак е история, тя много прилича на мъниста, разпилени по пода на някой хамбар – повечето се изгубват из тъмните ъгълчета и между цепнатините на дъските.
Из романа “Далече от Дунава”