ХОЛАНДСКИ ХРОНИКИ – 2
МАРИ СЕЛЕН И УДИВЛЕНИЕТО
Отдавна е решила за себе си,
че няма какво да я изненада.
Въпреки всичко излиза и тръгва
с напиращото предвкусване
на някакво малко щастие.
Някакъв малък въздушен разклон
по пътя на облаците да я залута
и да я прати направо при пролетта.
Нищо такова, но си купува
козуначени хлебчета със стафиди,
мисълта за дъха им приляга
на походката, с която поема
по пътеката между ливадите.
Осеяно е с минзухари встрани,
прозрачни и бели като затоплено мляко –
и точно толкова истински.
Изневиделица, на секунда от крачката
и на сантиметри от погледа ѝ,
изхвръква фазан.
Митично и плътно прелита, все едно
е от някое близко стихотворение,
после каца в съседната нива.
Красавецо! – ахва тя.
Ах, ти, красавецо!
И се завърта, в ръцете със стафидени
хлебчета.
Там, сред табелките “Не косете тревата! Пчелин!”,
палтото ѝ се разперва като ветрило.
ЕДИНСТВЕНАТА
Това е съботното сепаре
на господин и госпожа Ван Райк
в “Блок Десет”,
ала само
сервитьорката Сирин го знае.
Днес обслужва този сектор
и си замълчава
пред жената с резедавото манто
и мъжа, прихванал я с ръка и поглед,
когато сядат там.
Донася им
кафе, вода и малка
каничка със мляко –
съвсем достатъчно е,
за да ги забрави.
– Вече се запролетява – казва тя. – Видях съседа
да излиза с трактора си.
Помниш ли?
Спретнато зелено тракторче като играчка.
Подряза ябълковата градина и опъна
мрежички. Помислих си, че вече няма как!
Невъзможно е да му откаже на усилията
пролетта!
Той кимва.
– И след това ми домъчня.
До вчера гледах
онзи изоставен жерав да се лута
сред оскъдно заснежените поляни.
Много сам.
И много си представях
как е объркана мелодията на краката му.
Спъната и тъжна. Накъде
да е посоката на танца му сега,
нали Тя беше любовта му, а я няма!
Той просто крачеше с такава горест.
А утре ябълките току-виж разцъфнали.
– Ще чакаме да спре дъждът – я пита той, – или
да тръгваме, докато още помним стъпките?
Крилата в погледа му се протягат
за покана.
Господин и госпожа Ван Райк
държат ръцете си през масата. За миг
им се е привидяло
как над главите им летят перца и се извиват
в ритмични сиво-синкави спирали.
– Запролетява се – прошепва тя.
А той
решава да пребоядиса във зелено трактора.
Сирин пристига с апаратче за поръчката,
усеща гъделичкане в носа
и кихва.
– Наздраве! – казват едновременно и двамата.
СНЯГ ПРЕЗ АПРИЛ
Спуска се някъде на разсъмване.
Тихо е. Гледаш го. Странно, помисляш си.
Сетне го изговаряш:
“Странно.”
Но подозирано и познато.
Беше също Великден. В една друга
държава.
И в едно още по-друго време.
Очакваше да родиш дъщеря си,
когато снегът се разля по лозниците
и се смеси с цветовете на джанките.
Откъде идваш, сняг?
Откъде се взе, спомене?
Меланхолично ухание, тежка е сладостта ти. Няма значение
колко е късно понякога
и къде си сега.
И тук
снежинките се целуват с разцъфтели
дървета, и тук
милват тревата, докато лягат. И тук
замирисва на любов и покой.
Немислимо е, ала все пак го правиш –
завърташ се в пирует.
Приклякаш в един неумел реверанс.
И се усмихваш.
Жестоките времена раждат
песни.