изгрев:
за секунда стаята
променя цветовете си
десетки пъти
наметни си сянката,
вземи торбата си с мълчания
и викове, излез
и доубий деня
***
когато градът си показва резците,
когато въздухът засяда в гърлото
като костта на кит,
ела при мен
ела при мен,
за да направим
слънце от запалка,
дом от стъбла на глухарчета,
ела
***
сами създадоха вълшебните си стаи,
пълни с танцуващи розови слонове
тези магьосници
знаят всички отлежали трикове,
виждали са двойно повече от теб
но все пропускат онзи слон,
полегнал в ъгъла:
от зелено стъкло,
с хобот от корк,
с бивни-тирбушони, убийци
***
колкото летящи магически замъци,
толкова вражески кораби,
носещи се в облаците,
закриващи слънцето
хоризонтът е двуостър нож
***
това е реката:
гордиев възел от мисли; компаси, сочещи
произволни посоки; едно пулсиращо нищо;
течен огън; бунт на езерата в мен;
никога същата два пъти
това са камъните,
по които я пресичам:
върхове на карфици; кръстове на потопени църкви;
себе си (всеки е Мюнхаузен в такива моменти);
чиста ирония;
това стихотворение
***
todo:
да изляза от форма –
да отхапя от рамката,
да се разлея по стената
да пиша често
на въображаемите неприятели –
да им давам кураж,
да им напомням,
че могат и без мен
***
казват, че живее девети живот:
един път падна отвисоко сред бодилите;
един път се залута между страниците
и го затисна главна буква;
два пъти нелепо се задави,
докато се тъпчеше
с ванилени мечти;
два пъти го дръпна отливът
и го превърна в пяна;
на още два
от бързане забрави да живее
сега извива гръб,
забива ноктите
в кълбо премеждия
и внимателно планира
последната си смърт
***
повече от верни са клишетата,
които си повтаряш:
в теб е посята
на топло и влажно смъртта,
в теб отново и отново рухват
великите империи,
животинският глад
те разяжда отвътре
но в теб са също:
махът на крилата на колибрито,
цветята от висящите градини,
безмилостно червеното на Ротко
в теб са всички финали,
на които имаме право
***
споменът е запечатан
отвътре на клепачите
и се проявява,
щом погледнеш слънцето
със затворени очи
споменът трепти в червено –
като гнева,
който бълбука в дневната стая,
като ехото от счупено
“мамо, как се наричат
онези малки неща,
които се носят
по повърхността на окото?”
“това са просто летящи предмети.
а сега заспивай”
***
Станимир Семерджиев е роден на 05.05.1995 г. в Стара Загора, където завършва ППМГ „Гео Милев“.
Живее и работи в София. Изучава българска филология в СУ „Свети Климент Охридски“.
Негови стихотворения са публикувани в ел. сп. „Кръстопът“, сп. „Текстил“, „Литературен вестник“ и други. През 2024 г. излиза дебютната му стихосбирка „Всички същества на рамото ми“ (изд. „Скрибенс“, ред. Анна Лазарова).