“Случай по Великден” от М.М.Зошченко

Та, ето, братя мои, иде празник – православен Великден.
Тия, дето са вярващи, като овце ще се юрнат, ще потътрят козунаците си да ги светят. Нека ги тътрят. Аз няма да го потътря. Доста! Мене братя, на миналия Великден, с крак ми настъпиха козунака.
Всъщност, аз се бях затуткал и пропуснах началото. Идвам до черковната ограда, а масите вече заети. Моля аз православните граждани да се сместят, не искат. Карат се.
– Щом си закъснял, казват, дяволе, слагай си козунака на земята. Ония, дето са закъснели, всички на земята ги слагаха.
И точно го сложих, почнаха да бият последователно всички камбани.
Гледам, самият поп с китката се носи.
Топне китката в бакъра и пръска наоколо. Кому в мутрата, кому в козунака, не се разбира.
А зад попа отецът дякон пристъпя благородно с паничка, пожертвувания събира.
Минават покрай мен, а отецът дякон се зазяпал в паничката си и, хоп, с крачище в моята чиния.
На мен чак дъхът ми спря.
– Ти къде, казвам, дълга гриво, по козунаците стъпваш?… Във Великденската нощ…
– Извинете, казва, аз без да искам.
А аз казвам:
– Извинение патък не лъска. Нека сега ми заплатят пълната стойност. Слагай, казвам, отче дяконе, тука парички за един кон!
Прекъснаха шествието. Попът с китката се яви.
– Тука, казва, чий козунак са настъпили?
– Моя, казвам, настъпиха. Дяконът, казвам, кучият му котарак го настъпи.
Попът казва:
– Аз, казва, сега ще го поръся с китката. Ще може да се яде. Все пак, духовно лице го е настъпило…
– А, не, казвам, отче. Ако щеш и цялото бакърче да му излееш, не съм съгласен. Искам си парите.
Е, вдигна се гюрултия. Кой за мен, кой против.
Звънарят Вавилич се надвеси от камбанарията и пита:
– Какво сега, да бия ли или да не бия?
Аз казвам:
– Чакай, Вавилич, не бий. Че тия в шумотевицата съвсем ще ме метнат.
А попът ме обикаля като болен и кърши ръце.
Дяконът, дългогривият дявол, се подпрял на оградата и с треска си чисти ботуша от моя козунак.
После ми дават неголяма сума от паничката и ме молят да се махна, щото, видиш ли, съм им пречел с виковете си.
Е, излязох зад оградата, покрещях оттам на отеца дякон, позасрамих го и си тръгнах.
И сега козунаците си ги ям тъй, неосветени.
И вкусът е същият и неприятностите – къде-къде по-малко.
1926г.

Превод: Живка Иванова

“Обсебване. Упражнението на един луд по безсмъртно писане” от Янчо Чолаков

То се е вселило и дращи с нокти в сянката ми, търбухът му е обезводнен, зъбите – клеясали, жизнените сокове – гранясали във вените, ах, усещам в себе си гангрената. Аз съм упадъчно същество с прах в очите, дланите ми висят под коленете, Продължете да четете “Обсебване. Упражнението на един луд по безсмъртно писане” от Янчо Чолаков

Анжела Димчева: “Борис Христов – поемата, която измести религията”

И през един слънчев ден на 1982 година, пристигайки на гости у Радой Ралин, го заварих изключително развълнуван. „Излязла е поемата на Борето! „Честен кръст”! Тя ще промени изобщо представата за писането, след тази поема нищо няма Продължете да четете Анжела Димчева: “Борис Христов – поемата, която измести религията”

Смразяващо конкретен и метафоричен във вълче време на обезсърчение

За трети път препрочитам „Кънтя като мълчание” – дебютната книга на Веселин Веселинов. Това не са текстове, които да се учат наизуст, да се преписват и цитират… Не, това са текстове, които първоначално объркват, а след това се забиват като длето в бигора на душата и започват да оформят съпричастия. Те не се четат на един дъх, често препъват с непоетични метафори, странни словоформи, неологизми и думи, дошли от забравата. Продължете да четете Смразяващо конкретен и метафоричен във вълче време на обезсърчение