То се е вселило и дращи с нокти в сянката ми, търбухът му е обезводнен, зъбите – клеясали, жизнените сокове – гранясали във вените, ах, усещам в себе си гангрената. Аз съм упадъчно същество с прах в очите, дланите ми висят под коленете, постройките се опитват да ме обезверят, събрани накуп те искат да ме измамят, че не са самотни, че в действителност аз съм единицата с чудовищното демоногледно в сърцето. Този град се мержелее и разплува, разпада се на милиарди руини и аз непрекъснато го забравям, докато съвсем не го изтрия от съзнанието си, за да остане там само петно, по-грозно от дъното на черна дупка.
Връзките са разкъсани, потъвам в хлътнатината. Причината за срива е смъртта на майката, тази причина се заби като трън в сърцето ми и много литри кръв избълва сърдечният орган. Изчадието е родител на извергите, докато е силно в мен, никого няма да обичам, всички наоколо ще са твари, не с очи, а с вендузи, не с ръце, а с пипала и лигава, лигава плът. Дебелите ми ноздри вдишват блажената миризма на леш, на смрад от казаните, о, това е аерозолът на вашата целокупна дейност, впръскан в алвеолите на моите дробове. Мразейки ви, всъщност аз ви дарявам с моята обич, обръщайки внимание на вашата преходност, обречената тленност на сенки, потопени в безвремие, което ви убива и възпроизвежда безпощадно.
Изцерителите са безсилни да ми помогнат. Аз съм запокитен в морга, но не искам да вкочанясам, аз лежа между отрупани с ястия блюда, но не преяждам, аз пропадам сред планини от плът, но не се удавям в тях, аз плувам в потоци от рубинено сладко вино, но не се главозамайвам, аз се движа по параболи, но не вземам научни решения, аз яздя астероидите , но не зная да мечтая, аз съм напълно излишен, но ме има в еволюцията, за да бъда презиран от тълпата, чийто модел на поведение свенливо опустошавам с присъствието си, отвратен и закован за перпендикулярната дървена светиня на излишните.
И нали времето е без значение за разпънатия, разпервам ярко оперение, стомахът хлътва, залепен за ребрата ми като гумен, понасям се над сини реки и площади с пурпурни кланици, над безводни долини, населени с лумпени и горди келеши, над зали, натъпкани с изродени гении и златоткани одежди, плюя върху хоругвите на това, което е владяло в мен разумния, но се е огънало пред безумието, аз, по-свободен от хармонично-кубичните лебеди на човешкото изящно ято. Не ще ме имате вече вие, софисти и изкормвачи, плужеци и преситени от писане на доноси доносополучатели, мъже на рейда, подпухнали от нощни вахти и недоспиване, жени всред морета от любовна пот и почти безблудни прозрачни царкини, плеяди от ловци на слонове и отчуждени гробари, прегърбени под кандилото на бясната месечина. Кое лоно те пръкна, ще питате гневни, а извращението на модела ви ще пърха с изтръпнали пръсти и нокти над вас, ще се рее в неизбродната синева, недостижимо за снарядите на прашките. Личности с възпети хемороиди, разногледи арогантни певици, богунемили опоненти на богомили, радетели на множества тъжни светове, апологети на гръклянопрерязващи секти ще проклинат всяко перо, ще го заливат с газ, ще го посипват с барут и след поредния взрив ще виждат с ужас, че отклонението отново се е родило сред тях. Опушено от саждите на брулени фабрични комини, то се измъква с птичи писък и пак се вдига с хладнокръвно трептене над забравеното си целенасочено вчера. Грамади, грамади от скелети на ценности ще останат след разсъждаващите индивиди и невидима въздушна струя подир опашката на крилатия луд, отправил се в път без посока, достигнал последната си точка в първата, изходно начало, което се завръща или не тръгва от себе си. Брюнетките бъбрят, че ако птицата слезе долу, ще бъдат благосклонни към нея, но тя не търси златни сукални зърна, нито изумрудени клетки, луда е тази птица, клетата тя, врана в света на весели безкрили гълъби. Родена от бодра еротика, с изсъхнала преждевременно плацента, сътворена от убиец в пристъп на осакатено въодушевление, тази сърдита рожба излиза на белия свят и удря с юмруци по осенените от съмнителни въжделения лица, притежатели на гъргорещи гърла, озлобени, че един не знае за какво да страда и кога да лее сълзи, а ги налага по натурите, така че мазолите му ги татуират със синини в духа на френския изобразителен ташизъм, който, ако се вярва на разбиращите битието, изработва качеството си с емоционални контрастни петна. Възмутени, потърпевшите искат да се сдобият с пух за възглавница и да предизвикат кървава емулсия от врата на проклетото пиле, за което знаят със сигурност, че започва полов живот преди тях и нехае както за акселерацията, така и за гледната точка на субординацията. Какво да се прави, когато воините на античните и сегашните поп-култури, конформистите и поп-културистите, всички те и то догде са били млади, са яли вече в живота си представители на птичето ято. Измрели са отдавна фараоните, уви, и наивниците са по-скоро летописна традиция, отколкото факт, никой днес не трябва да навлиза в сферата на трансцендентните небесни нехранимайковци, вдигнал се егоистично над златистия ръб на облаците с грак, който звучи подобно на отчайващ химн в ушите на умногледащите и дълго се стапя в рева на вятъра. Защото и нормалните се взират понякога, но тяхната сенчеста позиция неизвестно по какви причини им пречи да видят как амебите се надбягват, възседнали ръждиви пружини, зеленикавите жаби изквакват под шуртенето на чучура забравеното сказание за еднодневната война на шушулковите ризници и разперени папрати покриват последния сън на вкаменения птеродактил от някогашното вчера на глобуса. Засипани с пепел племена надават обсидианови вопли и крещят възражения, но никой не ги чува в нажежения въздух, не за изтръгнати сърца, а за цвилещите коне на победителя разказват неведомите деца на човеците. Стиснали бели кофички със сладолед , те все още забелязват жълтото на небесното светило и подскачат с кънки покрай стръмните парапети, за ужас на разумните, отвикнали да ходят на четири крака под масите, както умее да прави това конят на победителя. Разчупеното обезумяло съзнание чува акордите на разрухата и си спомня, че всичко досега е било живеене, в което са се състезавали гадини, бръмбари-скарабеи с торни бегачи, окосмени тела с недоокосмени, дори статуи на стари стойности с мегалити на извечни субстанциални категории. Уловен с примка или мрежа, лудият бива изпечен на шиш и изяден, модри меркантилни муцуни го схрускват и преценят месото му със скудоумно притворство; аз бих бил лудият, признавам, ако не знаех че съм психически болен, но досещам ли се, то значи наистина съм зле, изчадието е влязло в изпъкналите жили, усукали ме като решетки на килии от петите до шева на черепа и вече няма никакво спасение за душата ми. Мръсната сила е като змей, като наркотик, като куп пиявици, като антиматерия, която впръсква отровата на деструкцията, за да разбие добре подредения механизъм, изскочил изпод матрицата на атом-масите. Катастрофични и хипотетични, страховете смътно се промъкват в облицованата градска колиба на автоматичната марионетка, застанала подобно на силует зад безсмъртното стъкло, което я отделя от родилния въздух на прамайката пръст. Чуй как пищят цимбалите на отминаващия живот, кошмарно е да знаеш, че даже Страшен съд няма да има за тебе в един изненадващо прекрасен и звучащ по новому ден на ужаса. Силата на институциите постепенно ще изтлее, формиращата дидактична стихия на печата като древно море от мастило ще се плъзне над циментовите черупки, в които се е родил и обезумелият…
Но той сега лети и нехае за големия пир на червеите, циклоните го завъртат по-бързо и тогава той започва да живее два пъти по-бързо, дори забравя, че не би могъл да се радва, защото в предходната епоха вече са го изпекли и изяли. Той обитава тялото на грозното същество господин Шмюрц, ограничено между квинтесецията на глупостта и челюстния ъгъл на табуто Нергал, той се носи като стадо корпускули във въздуха, той лови нощем риба под ивичестите дупки в леда на реката, той се спуска вместо скрипя по стълбовете на срутена дървена къща, той е опекун на нещастниците в царството на брадавиците и последен плувец в смълчаните води на забравата, той води във фантастични гори армията на нацупените гуелфи, той кръжи като сателит на слоестите облаци, себелюбив и отвратително спокоен идиот нарцисист, той съществува и тук, и там, а когато се събудим нощем от далечния му зов, отекващ в стаените мъглявини на разума ни, чудим се дали изобщо нещо сме чули или в подсъзнанието ни се е зацепила падаща кварцова буца; тогава обръщаме дупета на другата страна и отново се унасяме в просъница, успокоени сред добре заключените стени на бялата си стая – ние, четирийсетгодишните момичета и притежателите на косопад. Изтръгнат от покоите на делника, той ще излезе от опасността едва когато я превърне в привичка, ще се изсмее над скуката, когато чуе пулсирането й под нагъващата се кожа на птичия си лоб, ще разбере, че е обречен тогава, когато престанат да го обиждат себеподобните му за това, че се е оказал безподобно неподобен на тях. Той помни шествията на елфите, но не знае, че те са едно голямо вятърничаво будалкане. В ушите му още звучат фанфарите на бурни новогодишни нощи с искрящо студено небе, замръзващи малки кибритопродавачки и умъртвени гирлянди, разкъсвани от токове, токчета и токченца, докато цялата Вселена чества захласната кавалкадата на мрака, в който препускат стъклоподобни джуджета и опашати огнени вихрушки.
Безумецът е виждал неведнъж кормораните, но не е наясно защо те не са в състояние да го прогонят от своето мило общество – него, един чужд елемент, способен да спре полет само върху целулоидната лента, но кретащ в действителност по улиците на конгломератната бетонна сепия с патрави крака, още неописан и незаснет, и затова неможещ да лети, преди да е оцелял след задължителната филтрация на думи и екранни образи. Защото през думите минава пътят за разбирането и фетишизирането му по силата на желязната всеобща логика, обречена винаги да преценя стойностите на момента. На кацналият за миг безпаметен всъщност му е все едно, той не би укорил градските сапиенси в непоносима себичност или в дружеска фригидност – подобни обвинения към гражданското съсловие отправят други, разни недоносени тути-кванти писачи, които могат да заблуждават обществеността, защото никога не са летели. Те нека си пишат сонети за величието на олигофрените, но да знаете, че са ви вързали тенекия. Естетиката на полета, това е… Кой чука на вратата, по дяволите? О, лигавият протагонист на полета се въззема пред очите ми! Хвърчи, мамка му, а мен се готви да остави в списъка на човеците, способни да изгният надвесени над квадратното дърво с четири крака, стиснали здраво в ръце уреда за набучване и уреда за рязане, и широко отворили уста, за да поемат, да поемат… и така до часа на тяхното Второ пришествие, наречено Ден на голямото плюскане. Тъкмо говорех за героя от кукувичето гнездо и той идва да ми напълни възглавницата с перушина! Какво? Дали съм забравил, че и аз съм бил мръднал ли? Какви ги говорите? Аз мечтаех да полетя, тъй както го правите понякога и вие, когато не сте на себе си. Стресът си е стрес, блянът – блян, неврастеникът – неврастеник. Не си спомням да съм се натискал за болногледачка. Но вие ме разбирате, вие също мечтаете, вие вдигате високо знамето на полета. Внимавайте как ще се приземите, да не се изпльоскате в калта! Да-да, всички се приземяват, някои дори болезнено. Не бързайте, не чухте най-важното! Разперилият криле мисли преди всичко за себе си, не и за другите. Летящият не забелязва другите, те не са малки, но се смаляват в очите му. Странно, нали? А нима мечтата в края на краищата не е една добра измама, уважаеми хорица, илюзията не се ли е излюпила от необходимостта да се промени познатото рицарско всекидневие, за да изглежда два пъти по-ново, отколкото е било преди да се покрие с дебел слой тинести утайки?
О, лудият отново полетя! Какъв егоист, бога ми! Нима той и аз сме били някога едно и също създание? Фантастика.
Автор: Янчо Чолаков