Йонийските морета на съдбата
По-смешни и по-тъжни от възторга
са хора като книгите, които
захвърлени в лавиците високо
на най-отдалечената читалня
във залива на тази библиотека
съсипани по дюните остават –
където никой никога не идва
или да дойде – няма да достигне
от пясъка до тях – преди да вземат
вълните със солените си пръсти
от думите им и ги разпилеят –
сънуват как разтворени пропадат
в обречения опит да разказват
с любов – да полетят или се гмурнат
в йонийските морета на съдбата,
където от кръвта като от рана
изплувах на скалите да узная,
че слепнатите страници приличат
на закърнелите крила на птици,
на мъртвите хриле и на тълпата,
опиянена от възторг в прибоя
от предстояща смърт във плитчините…
Но колкото и смешно – тъжно толкова –
е да умрем – преди да се обикнем…
Задушница
В дъжд димят чирпанските ливади,
ври калта на мъртвите села.
Цигани открадната камбана
влачат през мъглите с конски впряг.
Пътят черен тича към гората,
плъзва мрак по шумните листа.
Плуват край дайрето на луната
облаците в мътната вода.
Сякаш че с вълните в равнината
вихри вдигат сънното море –
с корабни въжета към земята
се закотвят враните коне.
Зашептят чирпанските ливади
с най-далечни, странни гласове –
някой бий черковната камбана…
Във селата няма жив човек.
Най-тъжните морета
Превърнат ли ни в сънища моретата
и ако без тях не може да те има –
далечни ще са волните безбрежия,
които няма никога да видя…
И ние няма никога да имаме
любов, каквато някого вълнува,
а само тъжни спомени – най-тъжни са
моретата, когато ни сънуват.
Отдавна
Събуло обувките лодки, морето заплака –
аз никога няма морето във мен да забравя,
което тъгува и тръгна да търси морета,
които отдавна, които отдавна ги няма.
Полепнало с пясъци, падна солено на моста,
захвърли зелената тежка фланела към фара
и, стиснало ятото гларуси, литна свободно
над хора, които отдавна, отдавна ги няма…
А трябваше там да са, трябваше с мен да са хората –
светли и голи – изтеглили в мрежи от чувства
отломки любов и, привързали вятъра с котви –
да учат децата си лодките как се обуват.
Отнемане
Морето в майка ми…
О, майки, как се люшкат
вълните под обветрените дрехи
като платна на кораби, които
отвеждат до пристанища живота…
А може би проплакват съкрушени
все още мокри бебетата с ужас,
че ние им отнемаме морето
и късаме връвта към вълнолома
като последно в себе си доверие.
Балада за Лефкада
Остана любовта ми във Лефкада
от моста на въздишките да чака
отново да се върна – да си върна
пречистена след гмуркане душата,
която се изкачва по водите
към белите скали да съзерцава
как с чайките полита над лазура
Сафо с несподелената си обич,
със сол в кръвта и сноп лъчи през мрака
на приливите хладни и прозрачни.
Приспивно в тюркоазените длани
се залюлява островното тяло
над морските звезди под звездопади
от пурпурните сводове, които
обагрят раменете на богини.
В таверните на Нидри недопити
залязват чаши с узо и усмивки
във устните извити на жените,
напомнящи на врязаните яхти
във тихите пристанища на Лефкас,
преди от този залив да отплавам.
Остана любовта ми във Лефкада
от моста на въздишките да чака
отново да се върна, Афродита,
по древните легенди в красотата.
Автор:Динко Динков