За трети път препрочитам „Кънтя като мълчание” – дебютната книга на Веселин Веселинов. Това не са текстове, които да се учат наизуст, да се преписват и цитират… Не, това са текстове, които първоначално объркват, а след това се забиват като длето в бигора на душата и започват да оформят съпричастия. Те не се четат на един дъх, често препъват с непоетични метафори, странни словоформи, неологизми и думи, дошли от забравата. Когато есенцията им достигне до дълбините обаче, където срещата е спонтанна, но и осъзната, изваждането им на показ придобива смисъл. И споделянето се случва. Самотата престава да бъде само болка, любовта е възможна, реална и моделираща, изпод клепачите пролазва един много истински паралелен свят. В него лудостта е спасение, дюкяните на омразата са отворени, нощите са ръждивочервени, пропадаме в трапове, които сами сме изкопали, катерим се по илюзии и истини… И хем е чужд този свят, но е и твой; и е грозен, брутален и вулгарен, но и опитомим, осезаем, наситен с любов, пластичен и ефимерен едновременно…
Трудно ми е да определя творбите на Веселин Веселинов като стихотворения. Тяхната ритмика е особена, кадансите се редуват, римите изглеждат случайни, класическите форми на стиха контрастират на изразната абстракция. На места се откроява откровеност до разголване, в други текстове поантата е завоалирана и изисква потъване в словесния пейзаж на автора, предизвиква ни да му опонираме, уморени от многословност, макар и изключително образна. Но изобилието от малки победи в творческата биография на автора дава сериозен трамплин за поетичния му дебют. Поставянето на цитат като мото на повечето творби в книгата приемам като търсен похват, който води до ненатрапчиво диалогизиране и възприемане на авторовата идея. Оксиморонът на заглавието е своеобразна подготовка на читателя за среща със словесни предизвикателства и откривателства, сред които е и сложната лексика, особено в многословността на третия цикъл „Философична поезия”. Във „Вчувствания” творбите също не са кратки, но съпреживяването с лирическите споделяния и послания е по-спонтанно и по-лежерно, идентифицирането се отдава с лекота. Тук откривам образни находки, като: „да стисна вятъра за сърцето своенравно”, „край мъдрата прозвъннала река, прибрала в себе си небето стръмно”, „разшифровам те бавно между пръстите свои”… И въпреки че с неохота приемам изрази, като „с нож ръждив във гърлото ми жилещ”, оставям се да бъда понесена от споделението.
Вторият цикъл ни води в морските траектори, където водеща е любовта на един неморски човек, а последната част „Търкалящо се време” е като поемане на глътка въздух след гмуркане в непознати дълбини. Поетът ни прави съпричастни с изграждането на неговия седемдневен свят, с алюзия за Сътворението. И това сътворение става наше, подтиква ни да съградим в душата си църква, да разтършуваме съвестта си, да бъдем двама безсънни, да изкачваме възторзите си и пропадаме в разделите…
Това е – с „Кънтя като мълчание” Веселин Веселинов сбъдва една от мечтите си. Книгата очаква присъдата на най-строгите съдници – читателите. Нека всеки решава сам – хули или хвалебствия.
Автор: Елка Василева