И през един слънчев ден на 1982 година, пристигайки на гости у Радой Ралин, го заварих изключително развълнуван. „Излязла е поемата на Борето! „Честен кръст”! Тя ще промени изобщо представата за писането, след тази поема нищо няма да е същото…”. Тези думи на бай Радой се оправдаха. Малко е да се каже, че Радой беше визионер, неговият многогодишен опит отдавна му беше подсказал, че Поетът на поетите се е родил. Борис Христов беше написал нещо изключително, един нов поетично-философски компедиум – без аналог в световната поезия.

Още след „Вечерен тромпет” (1977) изникнаха като плевели десетки епигони на писането „тип Борис Христов”. До такава степен почеркът му беше разпознаваем, завладяващ, покоряващ всеки читател или стихоплетец, че изведнъж избледняха определения като „Априлска поезия”, „Тихата лирика”, „Гражданска поезия” и всякакви други калъпи, в които литературните корифеи се стремяха да систематизират и вкарат българските автори в предначертан канон. През 80-те години у нас се говореше само за двама големи поети: Борис Христов и Николай Кънчев.

Поезията никога не е била и няма да бъде състезание. Но който от пишещите съумее да вгради таланта си в разбирането на многоликото страдание, той изкачва стълбата на първенството, но и взима на раменете си товара на богоизбрания.

Многократно пред мене и пред други присъстващи Радой Ралин е изразявал възхищението си от таланта на Борис Христов.

Всяка една строфа, всяка една метафора в неговата поезия разпръсква сила, стоварва внушение, което няма как да подминеш. Въпросът е как го постига. И да намерим отговор, няма да можем да постигнем същото.

Милиони хора по света изричат „Честен кръст” в религиозния си екстаз. А Борис Христов видя и разголи „дванадесет апостола и седем Юди” в една фалшива действителност. Десет години преди Голямата промяна той всъщност предсказа, че „жертвата понякога е по-свободна от палача” и само етическата чистота на твореца ще го спаси от болестта на платените глашатаи на всяка власт:

Поетът е една оголена, подвижна рана,
поезията е страдание и вик сред океана.

Ала страданието днес добре се плаща,
за да мълчи устата и писеца да не дращи…

 

Кръстът е повече от символ, той е същността на упованието за безсмъртие, когато човекът е изпълнил достойно мисията си на земята – с работа като мравката, отпивайки от водата на греха. Богочовекът е невидим, както е невидима силата, която ни възвисява до него. Творецът като Бог е равен на Твореца като създател на изкуство: това е опит за реконструкция на невидимото в материя чрез талантите, които Бог ни е дал.

„.За големия поет е нужно място” – казва Борис Христов и съумява да съгради тялото на една завършена интелектуална молитва за всеки съвременен човек, който би повярвал, че изкуството е съдба, а не професия. В него е заключена красота, която не иска. Красота, която не вика Красота, която не обвинява. Тя е чест сама за себе си. Невидим поклон към съвършенството.

Поезията е хилядолетна секвоя в градината на изкуството. На един неин лист – там някъде, към „легена син на океана” – аз виждам поемата „Честен кръст”, която е еманация на българския дух.

Автор: Анжела Димчева