/ Разказ /
Широко усмихната Славена Карастоянова слезе от таксито. Не виждаше нито безбройните просяци, протягащи изтънели от глад ръце, нито черните облаци, скриващи слънцето. Беше млада, успешно завършила финанси в един от най- Продължете да четете Пенка Бангова
Из „Писано върху вода“
*
… Ако поезията е живот,
отвъд реалния и зримия, Продължете да четете Роза Боянова
Спирката
Виждах ги всяка сутрин в продължение на цял учебен срок. Винаги тръгвах от вкъщи в последния момент, гонех единствения автобус, който стига до училището ми за десет вместо за двадесет минути, но за сметка на това минава в Продължете да четете Радослав Александров
София, 10 август 1893 г.
Скъпа приятелко,
Непрекъснато чаках първия хубав ден, „за да отида” да ви видя в Княжево. Но кой знае дали някога ще дойде! А трябва все пак да ви благодаря за милото писмо, което толкова ме развълнува! Красноречивостта на стила му със сигурност би ме съблазнила, ако не бях употребила, за съжаление, всичките си украшения в София, тъй че не ми останаха никакви за Княжево… Имам под ръка само шалчета, та ако някога ви потрябват, телеграфирайте, те са на ваше разположение.
На село да ви бъда отново съседка, да прекарвам следобедите с моята скъпа Лидия, това би било прекалено хубаво, следователно – неосъществимо.
Вчера, четейки една статия в “La Revue des Deux Mondes”, многократно се връщах на тези няколко реда, които ви цитирам: „Този въздух, който нежно облива лицата ни по всяко време, това е целият минал живот, това са безбройните съществувания, това са предшествениците ни, както и мъртъвците, които жалеем; сега те са част от самите нас, която утре ще продължи своя път на непрестанна метаморфоза, преминавайки от един организъм в друг без избор и без разлика до деня, в който нашата планета бъде мъртва и субстанцията на всичко, което е било живо, се върне в изстиналата земя, гигантска гробница, която мълчаливо и печално ще се търкаля из безкрайните глъбини на угасналото небе.”[1]
Това четиво ме накара дълго да размишлявам, след което си казах: кой знае дали въздухът, който милва лицето ми в този момент, не е диханието на онези, които обичам! Защо да се безпокоя, когато ги имам до себе си? Тук спирам. Довиждане все пак! Изпращам ви въдушна целувка. Мара.
/НА БАН ф. 11к, оп. 5, а. е. 334, л. 1/
Автор: Юлиан Жилиев
Юлиан Стефанов Жилиев е български литературен критик и преводач от френски език. Роден през 1957 година в София. Завършва българска филология в Софийския университет през 1982 година. В литературната периодика са издавани негови критически текстове и преводи от френски, английски и руски език. Превежда на български език книги на Марсел Пруст, Маргьорит Юрсенар, Еманюел Пагано и Пиер Клосовски. Преподава български език на чуждестранни студенти в Технически университет – София.
Пълният текст, може да прочетете тук:ПИСМА НА МАРА БЕЛЧЕВА ДО ЛИДИЯ ШИШМАНОВА
(По Шарл Перо)
Младостта си тръгва в полунощ,
без никой да я види – като Пепеляшка: Продължете да четете Роза Максимова
Диана Саватева. „Градът – любовна карта”, издателство „Бряг”
Вечната „градска тема” се проектира в талантливото писане на Диана Саватева – бих я нарекла „лястовицата на Бургас”, толкова е витална и всеобемаща човешките и природни Продължете да четете ТЯ РАЗГЪВА НЕБЕТО КАТО ЛЯСТОВИЦА
РУМЕН ДЕНЕВ
НОЩЕН ОСТРОВ
Това е сън, разбира се,
но как да различа действителност от сън? Продължете да четете „Нощен остров“ от Румен Денев
невъзможност
да избягам
да се скрия някъде
за да не срещна злото Продължете да четете „Невъзможност“, стихове от Живка Иванова
Аз съм в момента чернокос, с леко начупена, вълниста коса, с черен мустак, сливащ се с гъста, къдрава, черна брада. Среден на ръст. Походката ми е леко прегърбена, за да се възприемат моите метър и осемдесет като среден ръст, защото за ширините на южните Балкани, съм висок мъж. Продължете да четете Малък бунт
