“Бунт”
Не се ли радваш
как най-после успях
да отвърна на удар
с егоистичен замах?
А твоите удари
бяха болезнени,
тенденциозно забравяш,
но аз ги събирах като кестени.
Отчупваше кост
отсам и от там,
от отдадеността ми,
а очите ми опушваше с тамян
Ушите ми ги пълнеше
с велики думи,
които изгубили смисъл
се разчупваха като метеори.
Лесно изповяда
това което те мъчеше,
а моите размисли
все някак ги размътваше.
И не мисли че ти желая лошо,
но короната хваща ръжда,
точно тогава когато
падне и последната слуга…
“Цветовете на завистта”
Опитвам се да гледам към земята,
за да не ме докопа коварен опиата.
Той кара ме да потъмнявам зъл
и скрива рационалност и акъл.
Той живее в зелените очи
на онова момче със светлите коси,
живее и в книги и в мрежата
щом видя по-добре написана поезия.
Живее под кожата ми тих,
но се появява като ментален вик.
И опитвам сам да се залъжа,
че живее и във всяка друга къща,
но мен ме дърпа като мъртво вълнение,
а не е просто като кратко изкушение.
И се плаша как става вече навик
дори завистта да завижда на моята завист.
Перспектива
Събирам от земята
разпиляния ми поглед
надигам се и разцъфвам
точно като пролет!
Уморен съм да бъда уморен,
пак ми се нежно лети,
спомням си за топли нощи
и за онези светли дни.
Ще гледам и докосвам,
на което опора мога да дам
спирам време да прахосвам,
постижим е всеки блян.
Фосфени
Устните ти с мирис на дим и мента
и тялото ми с дъх на вино,
се сливаха и правеха вселена!
И аз вдишвах звездния ти прах
и пренасях се на друго място –
една вечна пролет, един по-спокоен свят.
Лесно мога да се запечатам в нежните моменти
но сексът е дрога, и то коварна!
А аз не искам да виждам и завися от фосфени.
Толкова
Толкова опитвам да не съм крехък,
но всичко до сърцето близко
ме напуква целият,
изпълва ме с надежда куха,
изтегля ме в небето
докато не усетя пак
земята- твърда, суха.
Толкова над годините си тичам
да казвам повече
от колкото главата ми побира
моралите си пренареждам
като пъзел,
пренастройвам се като машина.
Толкова сред хора
камуфлажа ми прелива,
че на всеки да съм точна мярка,
така от мен остава
само предната фасада.
толкова опитвам да съм кратък, мимолетен,
но после те отекчавам
докато не се превърнеш в носталгична песен,
скривам желания и думи
между зъбите,
изречения остри
под езика ми постлани,
дали повече ще заболи
когато останат премълчани ?
Толкова опитвам и опитвам
и всичко си преплитам,
отражението ми стана мътно…
Казвам се Димитър Георгиев Трифонов, на 18 години съм и тази година съм дванадесетокласник в Английска езикова гимназия “Гео Милев”- гр. Бургас. Още от малък обичам да пиша и да римувам, така намирам кратък отдих от забързания живот.
Освен това обичам да композирам текстове за песни, както и да свиря на китара. Тази зима бях класиран на трето място в конкурса “Море от любов”, участвайки с авторска поема. Друга страст са ми биологията и химията, винаги съм обичал да се развивам в няколко сфери едновременно.