All Articles by

1018 Articles

All Articles by

30 Articles

Божидар Пангелов

предателите

как бързо се предаваме
пред мисълта
и сянката на утре
ни затрупва
а тръгнахме от място
несъществуващо на картите
от бряг подобно гълъб
целуваме на мъртвите клепачите
а тези в огледалото не смеем
и давим се в гласовете си
до Маратон е удар
на сърце
но кой ще бъде пратеника
за нас

предателите

 

Човекът, който събира

Човекът, който събира
вечерни часовници,
няма идея за време.
Когато дъжд.
Вчера.
Днес.
Утре.
(казва учудено)
Когато гледаш
и пръста ти сочи
някъде зад очите.
„Всичко тече и
се изтича.“

И старите къщи отварят
малки чадъри.

 

 По пясъка остават

По пясъка остават
стъпките на птиците.

Шуми морето
притаено
преди да падне
нощната луна.
Животът, който
ни остави
го разменихме
с пясъка.
И колко фино
песъчинките
са разпилени.
Не можеш да
ги събереш
във шепа.

По пясъка остават
птичите следи.

 

Божидар Пангелов е роден през мекия месец октомври в града на кестените гр. София, България, където живее и работи. Автор е на четири книги с поезия, едната в съавторство с  Ваня Константинова.През 2013 г. американско издателство публикува в е-формат двуезичната книга „Перо от Фуджияма“

Някои от стихотворенията му са преведени на италиански, немски, полски, руски, китайски, турски,арабски, румънски,гръцки и английски език и се публикуват в сайтове за поезия, както и в антологии и някои периодични издания по целия свят. Божидар Пангелов е един от участниците в германския проект „Европа … поема” Europa ein Gedicht. Castrop Rauxel ein Gedicht RUHR 2010.. и проекта” SPRING POETRY RAIN”2012г. Кипър.

Улрике Мари Хиле

нито звук

в съня

 

животните притихват

кравите на поляната

сърната в гората

в езерото рибите

 

пропаднали

в ледовете на света

не издават нито звук

че съм потънала

 

пролет

 

пролет

отново е дошла

синята ѝ нишка

 

вие се

в клонака

на моята бреза

 

в градината

лалетата са още

неотключени

 

и прашно-белите камбанки

търсят

своите пространства

 

Жълтата рокля

за Отмар Лайст

 

не на умората

беше твоето мото

а щом за заспиване

времето дойде

да будуваш мечтаешe

и вместо боговете да решаваш

 

жълтата рокля

от твоите стихове

на жената от квартала

от покрайнините

на градовете големи

бих поносила и аз

 

да се пренеса в съня до теб

и да я разходя

на твоето рамо облегната

в твоето пътуване около звездите полярни

по млечния път

 

хвърлен е в синьото камъкът

още кратко можеш

мога да го

видя как плува

 

за недостатъчностите на обичането

понякога искам да

избягам

от строгото ти лице

 

от ръцете ти

от бързото им пресягане

идва идея за бягство

 

искам да избягам

от устата ти която

пълна е с думи

 

но тогава идват

бели облачни мисли

които ме задържат

 

и те приемам

и в ръцете си

и казвам ти премного

 

да се каже красивото

не е лесно

понякога пропадам

безосновна

 

по пътя

по пътя

а наникъде

нямам пътища

нито посока

никога нищо

не е у дома

 

на поход съм

неуморна

търся места които

без граници

са винаги дом

 

все продължавам

никога до края

където на нивата на полето

във водите във въздуха

сънуваните мои животни

са у дома

Из „В съня животните притихват“ издадена 2022 , издателство „Sujet“, Германия

Улрике Мари Хиле е немска поетеса и арт педагог, родена 1942 в Дрезден. Живее в Бремен, работи дълги години като преподавател по литература и история, а от 2001 и като доцент по творческо писане към Университет Бремен. Освен множество сборници със стихове и разкази, през 2015 тя издава наръчник по творческо писане. Нейни стихове са превеждани на английски, френски и испански език, а сега – и за първи път на български.

Превод: Донка Димова

Отбелязваме Световния ден на поезията на 21 март в Дом на писателя

На 21 март от 18. 00 часа в Дом на писателя ще бъде отбелязан Световния ден на поезията. Събитието се организира от НЧ „Любен Каравелов 1940“ и Бургарска писателска общност със съдействието на Община Бургас и партноьорството на Държавен куклен театър. Събитието е под егидата на областния управител проф. Мария Нейкова. За предстоящата проява разговаряме в програмата на Общинско радио „Гласът на Бургас“ с Роза Боянова, председател на Бургаска писателска общност.

Боряна Богданова

Мляко и минало

Една стара жена посочи кравите си –
две големи мудни тела вървяха по пътя към селото,
докато се разминавахме.
Не се плашете, каза, сухата ѝ ръка одраска времето
и останахме завинаги там,
под небето върху кожата си.
Миришеше на нещо важно повече от вечно –
млякото, знаете ли, никога не ми се струва мокро –
на всяко мляко и минало.
Погледнах жената в очите и видях всички останали.
Боже, колко многобройно ви няма.
Някъде удари звънец или камбана,
ръката ми хвръкна към шията, за да се увери, че не съм аз.
Кравите ни обърнаха гръб, опашките им ги последваха,
аз напуснах бавно и този път.

***

Акация

Онази премаляла обич на пчелите към акацията
е всичко, за което има нужда да говорим на света,
когато се укриваме от него.
Ръката ми се вдига и като удрям,
и като прощавам,
но най-вече като съм забравила за себе си.
Корените ни умеят да са по-жестоки от това
да си отидем приблизително от някого.
А ние – тънки като милост и като крила след полет
сме се научили сами да хвърлим онова,
което се налага.
Но понякога, когато отново се почувствам
звяр за някой друг,
ще изкрещя така, че да ме чуеш:
Това ли ще повтаряме нататък на децата си?

Не бива да повтаряме изобщо на децата си –
че не ни е имало
и зимата не е съществувала,
че са окосили детството
и прошката не струва вече
дори и капка мед.

***

Помещение

стомахът е голям колкото два юмрука
сърцето колкото един
вярвам че човекът се измерва с нещо повече
от ръка приготвена за удар
човекът е по-скоро помещение
в което някой постоянно се разхожда
чакам да разбера какво ще свърши
искам да видя дали след като изплюе
костилката на черешата
от нея нещо ще порасне

***

Шев

„любими мой,
една игла между нас зашива ме в тебе“
Гонджа Йозмен

оголѝ шията си, за да смуча бавно от теб
да попия от кожата ти цялата човечност на един свят
в който вечността е забранена
непостижимо е да живеем под едно небе
аз и ти като двете страни на игла
която ни разделя
искам да стана рана, искам да станеш лицето ѝ
да го изпия, да те пришия към млечните си жлези
и да мога най-сетне да кажа:
ти си последното ми ребро
което плува в родилни води
аз съм острият ръб
който винаги има избор

***

Баба

беше до мен на стола пред пианото
поседя докато ръцете ми стигнаха
най-после до клавишите
а краката ми опряха пода
изправи се и тръгна
чакаха я другаде
и тя да порасне

***

1963

не беше нищо по-особено от един февруарски следобед
след като свърши дъждът
освен че в този ден никой нямаше да ме погледне
или да поплаче в ръцете ми
коленичих пред фурната за да я изчистя
пъхнах главата си вътре докато търках стените ѝ –
спомних си за Силвия Плат
измих се и реших да проверя годината –
1963
февруари
коленичих отново и продължих да чистя
слава богу има повече от един начин
да живееш

Автор: Боряна Богданова

Боряна Богданова е родена през 1990 г. Завършва английска филология в СУ „Св.

Климент Охридски”. Има публикувани стихотворения в редица литературни вестници и

онлайн платформи за изкуство. Пише предимно поезия, както и кратки разкази.

Дебютната ѝ стихосбирка „Рамене и самоти”, издадена от „Библиотека България“, излиза

в края на 2019 г., а  сборникът с разкази „Разместване на небето“ от същото издателство – през

март 2022 г.

Ива Спиридонова

ИЗПИСВАНЕ НА ПРАЗНОТАТА

Онази бездна, над която се надвесваме,
ръбато си крепим едва животите,
изяжда ни, разяжда ни отвътре,
нали я виждаш, знаеш я, познаваш я?
И този глад със който заразява ни,
за да расте чрез болките от нямане,
усещаш го, на вкус унищожителен.
И в нея, и над нея все се срещаме,
но никой няма право да изпълни другия.
Накрая всички просто скачаме, пропадаме,
в обречен опит светлина да си достигаме
през мъртви поначало разстояния.

Единствено запълвам с думи бездната,
аз друго нямам и не ми е дадено.
Хвърли ми от отсрещната страна
една, но избери внимателно.
Такава, дето да е мост
или пък стълба, полет,
само не съмнение!
А аз ще събера на тръгване,
на скачане ще събера
най-силните,
обратно ще ги извлека от тъмното,
за да ти ги оставя като надпис в нищото:
Обичахме! Това запълва бездните.

 

МЕСТАТА СА ОГРАНИЧЕНИ

Още място за някого другиго
значи рана за вече любими.

Няма как да разтеглиш Вселената…
Тя е колкото твоята длан
с начертана житейска посока,
а любимите хора са пръстите,
с корен в твоя живот, надълбоко,
те помагат да сграбчиш и слънцето,
да се хванеш за истински важното.
И лежат като длан на сърцето ти,
дали клетва да топлят завинаги.
Всички други са толкова временни…

Кой ще страда и как ще избираш,
тези пръсти щом бранят сърцето ти?

АДРЕСЪТ НИ

Тишина, задавена с думи
на недопята песен.
Пепел от недогорял огън,
мъртва върху покривката.
Двойка изоставени чаши
с неизпит живот.

Празна стая.
Ключът е (от)вътре.

НЕ Е СМЪРТНО!

Непоклатима планина,
изсечена в небето.
Платно за изгреви и залези.
Ориентир за заблудени птици.
Вулкан и връх за покоряване.
Сърцето.

 

MERCY

Изпълниш ли молбата в нечии очи,
за цял живот оставаш им икона.

 

УЗРЯВАНЕ ЗА ЗИМАТА

Зеленият смях изтъня,
пожълтя и се сви, прегоря
и от устните
се отрони.
След вината кънти тишина.
Устни в есен, очи в хладина
няма кой
да затвори.

 

ПИСМА НА ВЯТЪРА

Сълзата в утрото ми пише с мокри пръсти:
Добре е да престанеш да усещаш,
да чакаш щастие, да вярваш в думи,
които са различни от живота,
да търсиш още пътища,
неводещи до нищо.
Добре е да се вслушаш в правотата,
която неуморно ти изписвам.

Добре си. Остави да те измия.

 

ПРЕДИЗВЕСТЕНО

Очите ти ако пропуснат знаците,
и нито звук от тях не чуеш,
гнева им ще усетиш
в случването,
като рани
в предсмъртието сляпо
на сърцето си.

Автор: Ива Спиридонова 

ЯСМИНА ХАНЯЛИЧ, БОСНА И ХЕРЦЕГОВИНА

.ДЮЛЯ

Сутринта баща ми отсече дюлята,

засадена, когато тръгнах на училище,

беше единственото дърво,

останало в нашия двор

(но я отсякоха,

щом престана да ражда),

а доскоро от килера

ухаеше на дюлин живот.

 

Сутрина баща ми отсече яловата ми другарка

от нея остана един изсъхнал пън,

изяден отвътре от мравки,

и виж, същите вече

пълзят край стъпалата ми.

РОЗА

От теб, йерихонска роза, научих

как можеш да оцеляваш без вода,

а напоена отново да пускаш стъблата си.

 

Аз, ожадняла от тайно желание,

в замечтана сутрин очаквам

ново време – този стар измамник!

 

Понякога то в галоп препуска,

Или, търсейки мързеливо спира,

като дъга се протяга, но го пазя

 

Роза, донесена от далечна пустиня,

изгладняла, чакам капки роса

да оживея, да се отворя и да разцъфна.

Превод: Наталия НЕДЯЛКОВА

 

ЯСМИНА (ХОДЖИЧ) ХАНЯЛИЧ е родена през 1963 година в Печ, завършила е медицина в Сараево, където живее и работи като лекар. Пише поезия, проза и рецензии. Автор на поетични и белетристични сборници, сред които „Всичко е в едно, едно е във всичко“, „Вкаменени“, „През клисурите“, „Пръстенът и ябълката“ и др. Носител на престижни литературни награди, нейни творби са публикувани в престижни антологии, както в родината й, така и по света.

ДНЕС ПРЕДСТАВЯТ В БИБЛИОТЕКАТА МЛАДЕЖИТЕ ОТ КЛУБА ЗА ТВОРЧЕСКО ПИСАНЕ НА ДОБРИНА ТОПАЛОВА

Днес, 6 март, от 18 часа, сте добре дошли в Регионална библиотека „Пейо Яворов“ на представяне на младежите от Клуба за творческо писане с ръководител г-жа Добрина Топалова към ЦМТ Бургас и тяхното списание „За хвърчащите хора“.

„Това е издание, създадено от младостта, носеща се на крилете на мечтанието, вдъхновението и искреността, които не бива де се губят, не бива да се заличават!“, казват от клуба.

 

„За колата и любовта на дядо“ от Изабел Спасова

„Не знам с какво ще дойдеш да ме вземеш довечера, но ако се държиш като гъз, най-много да препсувам и теб, и колата ти.“ – така баба предупредила дядо в деня преди първата им среща. Продължете да четете „За колата и любовта на дядо“ от Изабел Спасова →

„Чатем“ от Калоян Нинов

Всяко дете има мечтана професия. Някои забравят мечтата, а мнозинството твърдят че я „надрастват“. Ако си искал да станеш супергерой, не виждам причина защо да не успееш в това свое начинание. Нямаш нужда от наметало, а от детския принцип да помагаш на другите. Помощник в униформа на чистач не звучи толкова убедително, колкото маскиран и мистериозен боец за правда. Твоите надежди няма нужда да са медийна кампания с невероятен блясък, може да водят до просто човешко битие. Едни от героите на моето детство бяха тези, които се возят отзад на камиона за боклук. Винаги ги поздравявах, когато минавах покрай тях. Те винаги ми отвръщаха с големи усмивки. Всички бяхме щастливи в този момент, като дори не съм се питал каква е заплатата на тези мои идоли. Обществото намери за нужно да вкорени у мен срам от сметосъбирачите, но не успя, понеже още се възхищавам на този образ от тотема на своето детство.

Освен тези идоли, в скромното ми детско съществуване имаше още един, много по-масивен от останалите. Това беше багерът. В моите ръце се намираше една мечта. Жълта, с четири черни гуми и главна част, която ми помагаше в събарянето на кулите от конструктор. Той е предметът, който вземам на своя прощъпулник, което предизвика бурен смях у моите роднини. Не са ме интересували нито пачката с пари, нито стетоскопът, а за футболната топка – и дума да не става! Обърнал съм само бегло внимание на една кукла, но явно не е била това, което търся.

След моето прохождане следваха и първите ми запознанства. Най-значимото беше с едно момиченце от долния етаж, Кати. Истинското ѝ име никога не научих, или съм го чул и забравил. Има голяма вероятност куклата, която ме е накарала да се разколебая от трактора в онзи ритуал за моето бъдеще, да е била тя. Руса, сини очи и толкова бяла кожа, която дори през лятото не променяше пигментацията си. Родителите ѝ не бяха оттук, защото ми се струваха гигантски на ръст, в сравнение с останалите. Реших да попитам родителите си, които ме удостоиха с прекалено подробен отговор, но неподходящ за моите крехки 6 години. Не запомних нищо, освен думата, която споменаваха най-често – „викинги“. По-късни мои запитвания изградиха представата, че викингите са лоши и искат да ограбят семейството ми и да ме отвлекат поради това, че те с това се занимават. През останалата част на своето детство не споменавах повече тази дума, поради страха, че тези двама светлокоси гиганти ще изскочат от някой гардероб и ще ме заведат на много лошо място, от което никога няма да мога да си тръгна. Моята малка приятелка винаги беше облечена в роклички, което допринасяше за това да бъде различна от другите деца. Аз бях първото дете, което наистина продължаваше да си играе с нея. Най-ранната версия на любов, която накара малката моя версия да се преструва на рицар, защитаващ своята дама от отчуждението на заобикалящия ни свят.

До нашия блок се намираше изоставена детска градина. Тя беше полето за изява на нашето общо въображение. Сградата беше стара, но сравнително запазена, поради липсата на деструктивни елементи в нашия квартал. Нямаше сериозни щети по екстериора на сградата, но външните рисунки бавно ставаха жертва на времето. Щастливи зайчета, сърнички и всякакви други животни, които превръщаха мазилката в платно на една изчезваща пасторална картина. Отвън имаше катерушки и пързалка, на която липсваше стълбата. Времето и околната среда бавно показваха своето присъствие под формата на ръжда, която оставаше по моите детски ръце. Вратата беше дървена, горната панта – леко разхлабена, което караше вратата да е леко наклонена, все едно подслушваше сградата скришно. Всеки път, когато я отмествах, обещавах да пазя тайната ѝ. Вътрешността беше застинала във вечността. Легла, маси, столове и дори моливи. Ако изключим някои природни образувания тук и там, нямаше и следа от самотата, присъща на сградите, които следващите поколения искат да погребат. Възрастните наистина искаха да изтрият тази бивша детска градина от света, без да я разрушават. Унищожението на нещо означава то да премине изцяло в полето на спомените, като там продължи своето битие. Те искаха да изтрият това, че някога я е имало, тя да е била просто един сън. Големите ни казаха, че е била кръстена на някакъв си Георги, но аз този човек не го познавах. За нас беше просто Чатем. Може би Кати го измисли, не помня. Много неща от този период не са били такива, каквито носталгичната ми памет ги представя, поради което моите описания не са изцяло изградени на базата на реалността. Кого изобщо го интересува реалността? Всеки летен ден, който ние прекарвахме в игра там, завършваше със сигнала на слънцето. Това златно кълбо заставаше на такава позиция, която превръщаше неговите лъчи в пътеки, които водят от вътрешните части на сградата до прозореца. Тези златни пътеки, които предвещават края на деня и скорошното идване на следващия. Чудесата на утре бяха необятни, като аз и Кати тичахме по светлите пътеки на бъдещето, хванати за ръка.

Един летен ден играехме криеница в градината. Аз се бях скрил под едно от леглата, но тя ме видя. Поради това, че бях по-бърз и нейната рокля ѝ пречеше да тича, успях да я настигна, преди да ме заплюе. Незнайно как стъпих на някакво камионче и се подхлъзнах. Паднах върху нея, като едно от леглата я спаси от силен сблъсък с дървения под, който термитите все повече бяха прояли. Озовахме се върху леглото, аз върху нея, тя – под мен. Русите ѝ коси се разпиляха върху стария матрак, подобно на ореол. Нейните светли очи и нежни устни се усмихваха широко, като разкриваха признаци на една зряла хубост, различна от сегашната ѝ детска, а такава, която ще се прояви в по-късен стадий от житейския ѝ път. Този момент не продължи повече от няколко секунди, но в моята памет ще продължава от шестгодишната възраст до късната ми старост, по няколко минути на година. Магията на застиналото време беше нарушена от думите ѝ: „Изпуснах си куклата, като падах“. Това ме стъписа, изправих се на крака и ѝ подадох ръка. След като я пое, тя застана до мен. Заедно гледахме слънцето, което залязваше и лъчите му, падащи през прозорците. Този златен бог разгръщаше наметалото си през нашите прозорци, малко преди да ни напусне денят. След няколко отнесени минути на меланхолично наблюдение, присъщо на децата, Кати подскочи. Беше забравила, че днес трябва да се прибере преди залез. Без да имам време да ѝ отвърна, тя ме целуна по бузата и изтича през вратата. Не първият път, в които го е правила, но се оказа последният. Трябвало е да се прибере, защото се преместваха и отпътуваха рано сутринта. Родителите ми трудно ме успокоиха, плаках цяла вечер. На следващата сутрин си спомних, че трябваше да я догоня и да ѝ дам куклата, но бях забравил да я взема от детската градина. Повече не отидох там. Малко след тази последна среща възрастните заградиха пустеещата сграда с метална ограда. Казваха, че е било за безопасност, но аз знаех, че беше, за да скрият спомените, които свързваха с тази сграда. Никога повече не видях Кати, дори години по-късно не успях да я намеря в интернет, колкото и да търсех. Може би поради това, че не знаех нищо за нея, освен детските ѝ черти. Името ѝ може да не е било дори Катерина, а някакъв негов норвежки вариант. Най-вероятно се е върнала при викингите, където ѝ е мястото, а моето приятелство е било просто една кратка станция за влака на живота.

Юношеството не беше много по-различно от обикновеното. Нови перспективи, запознанства, места и знания. Изцяло бях забравил за Кати и нашето място, в резултат на младежката амнезия, която ранните години на зрялост превъзмогват. Дори да съм забравил много от ранното си детство, не забравих мечтата си да карам багер. Близките се опитаха да променят мнението ми, но след като приключих училище, заех мястото зад контролите на тази голяма механична лопата. Нашата работна група обиколи различни държави, в които сеех разрушения с моята мечтана машина. Разрушавах чужди спомени и свидетелства на времето. Прехвърлях структури от материалния в света на спомените. Все пак реших да се върна с бригадата си обратно в родината.

Първата ни задача беше невероятна. Пак се озовах пред детската градина Чатем. Времето не я беше променило много, но хората най-сетне бяха решили да я превърнат в просто спомен. Общината беше продала имота срещу нелоша сума на един братовчед на кметицата. Първи братовчед, разбира се. Щял да строи хале, не помня с какво предназначение. Не ми беше работа да се занимавам със създаването, а само с деструкцията и разчистването на унищоженото. Желязната ограда вече я нямаше, машините служеха като достатъчно ограждение. Вечерта, преди да сравня това кътче, почти изолирано от времето, реших да го посетя за последен път. Същата врата, но вече тя трябваше да запази тайната ми, а не аз – нейната. Вмъкнах се и не исках никой да разбере. Беше прекалено тъмно да забележа много от помещенията, но главното беше осветено от лунните лъчи, които заместваха златните пътеки със сребърни. Обърнах особено внимание на редиците с легла – един красив фантом от детството. След няколко опита успях да намеря нашето легло. Наведох се под него, като пуснах фенерчето на телефона си. Ето я, виждам я. Куклата на Кати. Разгледах наоколо, за да видя на какво се бях подхлъзнал в онзи паметен ден. Лесно го намерих, понеже беше единственото счупено нещо на земята. Беше пластмасов трактор, с пукната лопатка. Огледах куклата на лунна светлина. Страшно много ми приличаше на куклата от моя прощъпулник, но вече в един по-зрял етап от живота си. Вече не е малката руса кукличка от квартала, а порасла жена с красиви светли очи и нежни устни. Прибрах я в джоба над сърцето си, въздъхвайки леко. Време беше да се прибирам, утре ме чакаше работа. Нямах време да се отплесвам по куклички. Лунната пътека идваше да ми припомни, че е много по-самотна от златните лъчи на слънчевото детство, но аз крачех с равномерно темпо през тъмнината.

Автор:Калоян Нинов

„Роден в горещ Четвъртък, живее във Враца, с изглед към балкана. Обича да създава изречения от думи, свързани по смисъл.“

„Роден в горещ Четвъртък, живее във Враца, с изглед към балкана. Обича да създава изречения от думи, свързани по смисъл.“