Всяко дете има мечтана професия. Някои забравят мечтата, а мнозинството твърдят че я „надрастват“. Ако си искал да станеш супергерой, не виждам причина защо да не успееш в това свое начинание. Нямаш нужда от наметало, а от детския принцип да помагаш на другите. Помощник в униформа на чистач не звучи толкова убедително, колкото маскиран и мистериозен боец за правда. Твоите надежди няма нужда да са медийна кампания с невероятен блясък, може да водят до просто човешко битие. Едни от героите на моето детство бяха тези, които се возят отзад на камиона за боклук. Винаги ги поздравявах, когато минавах покрай тях. Те винаги ми отвръщаха с големи усмивки. Всички бяхме щастливи в този момент, като дори не съм се питал каква е заплатата на тези мои идоли. Обществото намери за нужно да вкорени у мен срам от сметосъбирачите, но не успя, понеже още се възхищавам на този образ от тотема на своето детство.
Освен тези идоли, в скромното ми детско съществуване имаше още един, много по-масивен от останалите. Това беше багерът. В моите ръце се намираше една мечта. Жълта, с четири черни гуми и главна част, която ми помагаше в събарянето на кулите от конструктор. Той е предметът, който вземам на своя прощъпулник, което предизвика бурен смях у моите роднини. Не са ме интересували нито пачката с пари, нито стетоскопът, а за футболната топка – и дума да не става! Обърнал съм само бегло внимание на една кукла, но явно не е била това, което търся.
След моето прохождане следваха и първите ми запознанства. Най-значимото беше с едно момиченце от долния етаж, Кати. Истинското ѝ име никога не научих, или съм го чул и забравил. Има голяма вероятност куклата, която ме е накарала да се разколебая от трактора в онзи ритуал за моето бъдеще, да е била тя. Руса, сини очи и толкова бяла кожа, която дори през лятото не променяше пигментацията си. Родителите ѝ не бяха оттук, защото ми се струваха гигантски на ръст, в сравнение с останалите. Реших да попитам родителите си, които ме удостоиха с прекалено подробен отговор, но неподходящ за моите крехки 6 години. Не запомних нищо, освен думата, която споменаваха най-често – „викинги“. По-късни мои запитвания изградиха представата, че викингите са лоши и искат да ограбят семейството ми и да ме отвлекат поради това, че те с това се занимават. През останалата част на своето детство не споменавах повече тази дума, поради страха, че тези двама светлокоси гиганти ще изскочат от някой гардероб и ще ме заведат на много лошо място, от което никога няма да мога да си тръгна. Моята малка приятелка винаги беше облечена в роклички, което допринасяше за това да бъде различна от другите деца. Аз бях първото дете, което наистина продължаваше да си играе с нея. Най-ранната версия на любов, която накара малката моя версия да се преструва на рицар, защитаващ своята дама от отчуждението на заобикалящия ни свят.
До нашия блок се намираше изоставена детска градина. Тя беше полето за изява на нашето общо въображение. Сградата беше стара, но сравнително запазена, поради липсата на деструктивни елементи в нашия квартал. Нямаше сериозни щети по екстериора на сградата, но външните рисунки бавно ставаха жертва на времето. Щастливи зайчета, сърнички и всякакви други животни, които превръщаха мазилката в платно на една изчезваща пасторална картина. Отвън имаше катерушки и пързалка, на която липсваше стълбата. Времето и околната среда бавно показваха своето присъствие под формата на ръжда, която оставаше по моите детски ръце. Вратата беше дървена, горната панта – леко разхлабена, което караше вратата да е леко наклонена, все едно подслушваше сградата скришно. Всеки път, когато я отмествах, обещавах да пазя тайната ѝ. Вътрешността беше застинала във вечността. Легла, маси, столове и дори моливи. Ако изключим някои природни образувания тук и там, нямаше и следа от самотата, присъща на сградите, които следващите поколения искат да погребат. Възрастните наистина искаха да изтрият тази бивша детска градина от света, без да я разрушават. Унищожението на нещо означава то да премине изцяло в полето на спомените, като там продължи своето битие. Те искаха да изтрият това, че някога я е имало, тя да е била просто един сън. Големите ни казаха, че е била кръстена на някакъв си Георги, но аз този човек не го познавах. За нас беше просто Чатем. Може би Кати го измисли, не помня. Много неща от този период не са били такива, каквито носталгичната ми памет ги представя, поради което моите описания не са изцяло изградени на базата на реалността. Кого изобщо го интересува реалността? Всеки летен ден, който ние прекарвахме в игра там, завършваше със сигнала на слънцето. Това златно кълбо заставаше на такава позиция, която превръщаше неговите лъчи в пътеки, които водят от вътрешните части на сградата до прозореца. Тези златни пътеки, които предвещават края на деня и скорошното идване на следващия. Чудесата на утре бяха необятни, като аз и Кати тичахме по светлите пътеки на бъдещето, хванати за ръка.
Един летен ден играехме криеница в градината. Аз се бях скрил под едно от леглата, но тя ме видя. Поради това, че бях по-бърз и нейната рокля ѝ пречеше да тича, успях да я настигна, преди да ме заплюе. Незнайно как стъпих на някакво камионче и се подхлъзнах. Паднах върху нея, като едно от леглата я спаси от силен сблъсък с дървения под, който термитите все повече бяха прояли. Озовахме се върху леглото, аз върху нея, тя – под мен. Русите ѝ коси се разпиляха върху стария матрак, подобно на ореол. Нейните светли очи и нежни устни се усмихваха широко, като разкриваха признаци на една зряла хубост, различна от сегашната ѝ детска, а такава, която ще се прояви в по-късен стадий от житейския ѝ път. Този момент не продължи повече от няколко секунди, но в моята памет ще продължава от шестгодишната възраст до късната ми старост, по няколко минути на година. Магията на застиналото време беше нарушена от думите ѝ: „Изпуснах си куклата, като падах“. Това ме стъписа, изправих се на крака и ѝ подадох ръка. След като я пое, тя застана до мен. Заедно гледахме слънцето, което залязваше и лъчите му, падащи през прозорците. Този златен бог разгръщаше наметалото си през нашите прозорци, малко преди да ни напусне денят. След няколко отнесени минути на меланхолично наблюдение, присъщо на децата, Кати подскочи. Беше забравила, че днес трябва да се прибере преди залез. Без да имам време да ѝ отвърна, тя ме целуна по бузата и изтича през вратата. Не първият път, в които го е правила, но се оказа последният. Трябвало е да се прибере, защото се преместваха и отпътуваха рано сутринта. Родителите ми трудно ме успокоиха, плаках цяла вечер. На следващата сутрин си спомних, че трябваше да я догоня и да ѝ дам куклата, но бях забравил да я взема от детската градина. Повече не отидох там. Малко след тази последна среща възрастните заградиха пустеещата сграда с метална ограда. Казваха, че е било за безопасност, но аз знаех, че беше, за да скрият спомените, които свързваха с тази сграда. Никога повече не видях Кати, дори години по-късно не успях да я намеря в интернет, колкото и да търсех. Може би поради това, че не знаех нищо за нея, освен детските ѝ черти. Името ѝ може да не е било дори Катерина, а някакъв негов норвежки вариант. Най-вероятно се е върнала при викингите, където ѝ е мястото, а моето приятелство е било просто една кратка станция за влака на живота.
Юношеството не беше много по-различно от обикновеното. Нови перспективи, запознанства, места и знания. Изцяло бях забравил за Кати и нашето място, в резултат на младежката амнезия, която ранните години на зрялост превъзмогват. Дори да съм забравил много от ранното си детство, не забравих мечтата си да карам багер. Близките се опитаха да променят мнението ми, но след като приключих училище, заех мястото зад контролите на тази голяма механична лопата. Нашата работна група обиколи различни държави, в които сеех разрушения с моята мечтана машина. Разрушавах чужди спомени и свидетелства на времето. Прехвърлях структури от материалния в света на спомените. Все пак реших да се върна с бригадата си обратно в родината.
Първата ни задача беше невероятна. Пак се озовах пред детската градина Чатем. Времето не я беше променило много, но хората най-сетне бяха решили да я превърнат в просто спомен. Общината беше продала имота срещу нелоша сума на един братовчед на кметицата. Първи братовчед, разбира се. Щял да строи хале, не помня с какво предназначение. Не ми беше работа да се занимавам със създаването, а само с деструкцията и разчистването на унищоженото. Желязната ограда вече я нямаше, машините служеха като достатъчно ограждение. Вечерта, преди да сравня това кътче, почти изолирано от времето, реших да го посетя за последен път. Същата врата, но вече тя трябваше да запази тайната ми, а не аз – нейната. Вмъкнах се и не исках никой да разбере. Беше прекалено тъмно да забележа много от помещенията, но главното беше осветено от лунните лъчи, които заместваха златните пътеки със сребърни. Обърнах особено внимание на редиците с легла – един красив фантом от детството. След няколко опита успях да намеря нашето легло. Наведох се под него, като пуснах фенерчето на телефона си. Ето я, виждам я. Куклата на Кати. Разгледах наоколо, за да видя на какво се бях подхлъзнал в онзи паметен ден. Лесно го намерих, понеже беше единственото счупено нещо на земята. Беше пластмасов трактор, с пукната лопатка. Огледах куклата на лунна светлина. Страшно много ми приличаше на куклата от моя прощъпулник, но вече в един по-зрял етап от живота си. Вече не е малката руса кукличка от квартала, а порасла жена с красиви светли очи и нежни устни. Прибрах я в джоба над сърцето си, въздъхвайки леко. Време беше да се прибирам, утре ме чакаше работа. Нямах време да се отплесвам по куклички. Лунната пътека идваше да ми припомни, че е много по-самотна от златните лъчи на слънчевото детство, но аз крачех с равномерно темпо през тъмнината.
Автор:Калоян Нинов
„Роден в горещ Четвъртък, живее във Враца, с изглед към балкана. Обича да създава изречения от думи, свързани по смисъл.“
„Роден в горещ Четвъртък, живее във Враца, с изглед към балкана. Обича да създава изречения от думи, свързани по смисъл.“