„Не знам с какво ще дойдеш да ме вземеш довечера, но ако се държиш като гъз, най-много да препсувам и теб, и колата ти.“ – така баба предупредила дядо в деня преди първата им среща.
А на следващата декемврийска вечер, докато облаци от дребни снежинки затрупвали улиците, а вятър злостно свистял и огъвал клоните на дърветата, дядо крачел самичък по заледения тротоар към къщата на баба. Ръцете му били втъкнати надълбоко в джобовете на дебелия кожух, а шапка и шал прикривали почти цялото му лице, оставяйки наяве само зачервения му нос и премрежените му очи. И въпреки че тялото му треперело от студ, докато се движел през преспите, отвътре гневът му бушувал и кипял. Ако някой можел да види контраста между тъмните му, кръстосани на хикс вежди, ядно прехапаните устни, върху които замръзвали неизречени думи, и хвърлящите искри очи върху побелялото от студ лице, то той непременно припряно би го подминал, страхувайки се дори да го поздрави.
„Ще ми обижда колата тя! Аааа, и сега к’во?! Ще види, че няма кола и ще се върне на топло, а аз ще се намръзна като пълен идиот! Ама нищо, да се научи да не приказва толкова, щото нали знаеш: колата не е важна, тя е просто метал, характерът е от значение! Ха, да бе – нямаш пари, нямаш жени! Нямаш кола – нямаш жена. Подли същества! Пфу!“
Така гневът на дядо придобил такива размери, че докато си мърморел ядно под носа, забравил за студа, извадил едната си ръка, грабнал шепа сняг и бум! – право върху прозореца на отсрещната къща. От светещата дупчица веднага се подала глава на възрастен мъж, готов хубаво да го нахока, ама като съгледал пламтящия му поглед, разбрал, че е намесена жена и бързо се отказал – братска солидарност. „Днес е той, утре ще съм аз“ – помислил си леко усмихнато, докато слушал мърморенето на жена си, идващо от кухнята.
Жени!
И така криво-ляво, след много преспи и още толкова псувни, дядо стигнал до къщата на баба точно когато слизала по стълбите. Била с разкопчано кафеникаво палто и късата ѝ черна пола разкривала напълно изяществото на дългите ѝ, стройни крака, а прозиращата ѝ риза подчертавала нежно белите ѝ гърди и тънката ѝ шия. Златистите ѝ къдрици се спускали грациозно по изправения ѝ гръб, описвайки съвършено кръглото ѝ лице, по което се прокрадвала лека руменина. Токчетата на обувките ѝ леко потраквали, а дългите ѝ бели пръсти притискали в ръце голяма и издута торба.
„Боже, та тя е прелестна!“ – помислил си дядо, а ядосаното му лице в миг посърнало. „Та тя ще измръзне в този студ! Наистина ще ме остави!“.
Предусещайки мрачно какво щяло да се случи, ядосан на себе си, че не бе изкарал ладата от гаража, дядо се приближил към баба.
– О, ти си тук! – възкликнала, като го видяла.
– Да – смънкал едва-едва.
– Иии, сме без кола? – попитала, прехапвайки устни и насочвайки поглед към него.
– Да – тежка въздишка се изтръгнала от гърдите му.
През очите ѝ преминала искра, а на лицето ѝ заиграла лека усмивка. Тя започнала оживено да рови из торбата си, докато той стоял смутено пред нея.
„Сега ще извади ключовете си и ще се прибере“ – помислил и следял с жален поглед движенията ѝ сред падащия сняг. Ако няма да я види повече, то поне да се нагледа на тая красота! На тези розови бузи, златни коси, лешникови очи…
Червеникави устни!
Но докато се захласвал в осанката на баба, дрънчене на метал така и не чул. Вместо това в ръцете ѝ се озовали вълнена розова шапка, дълъг плетен шал, малки, топли ръкавички, а на земята тупнал чифт кожени ботуши.
– Подръж – подала му торбата и започнала да се увива.
А след като нахлузила ръкавиците, нахлупила шапката, завързала шала около лебедовата си шия и преобула дребните си ходила, съвсем леко подпирайки се на раменете на дядо, тя се усмихнала и пристъпвайки грациозно напред като в танц, подвикнала:
– Е, хайде да тръгваме!
А дядо стоял като закован с опулени очи и вдигнати вежди, не осъзнаващ какво се случва. Страхуващ се, че ако тръгне към нея, за да я хване, може би и тя ще се разтопи и ще изчезне точно като всички останали снежинки.
– Ама ти… няма ли да се прибираш? – попитал объркано.
– Та аз за това ли излязох? – отвърнала баба и се усмихнала, но като видяла, че и този път няма да тръгне след нея, се върнала назад.
– Или не искаш да излизаш с мен? – кръстосала уж сърдито ръце пред гърди и малкото ѝ, порозовяло носле се набръчкало.
– И-и-искам – закимал той.
– Ами хайде тогава! – засмяла се звънко. – Аз не съм като колата ти – зимно време да буксувам на място – закачила го. – Мен не ме е страх от малко сняг.
И тя го хванала за ръката и го задърпала напред сред снежната буря.
Само двамата. Без кола.
И така днес. Те са моите баба и дядо.
И се оказало, че и жените, и мъжете можели да обичат.
Но в наши дни не знам как е. Дядо ми говори само за миналото.
От днес и той не разбира.
Автор: Изабел Спасова
18-годишна, родена в град Монтана. Ученичка на езиковата гимназия „Петър Богдан” и член на клуб „Медии” – неформална организация за обучение по журналистика. Пише и рисува от малка, участва в разнообразни конкурси. Вече има публикувани свои разкази и журналистически материали. Мечтае да издаде самостоятелна книга със свои произведения.