All Articles by

1018 Articles

All Articles by

30 Articles

Нели Арнаудова

Приказки за пораснали момичета“ е съвременна проза с кауза за нежната половина от читателската аудитория, но господата също са добре дошли, ако искат да намерят отговор на безбройните въпроси за женската същност. Феите от  приказки на Нели са от цял свят – едните са избрали да сбъдват мечтите си в родината, а другите са се разпилели по света, за да го направят по-красив. Какво ги свързва? Любовта, без която не можем, любовта във всичките ѝ проявления.  Някои от разказите може да ви се сторят тъжни, но краят им винаги е щастлив, защото Нели Арнаудова още вярва в приказки.

Уверете се сами:

САМОТАТА ИМА ИМЕ

Ден втори от ваканцията. Чакаме да си купим минерална вода от шарен павилион, когато до нас застава Соня – сестрата на нашия кум Иво. Знаем, че кумицата е починала, но не смеем да питаме. Соня ни кани на гроздобер. Страхуваме се да научим подробности, но се съгласяваме от уважение.

Самотата има име. Тяхната се нарича Дори. Висока блондинка с къса коса – прическата на красивите жени. Не я промени през целия си живот.

-Защо престанахме да се срещаме? – питам Дони, който шофира по стръмните завои на Странджа. – Времето ли ни раздели, или се зазидахме в собствените си светове?

Не получавам отговор. Съпругът ми е съсредоточен в пътя. Спираме пред смесения магазин в селото. Миризмата на домашен хляб ме връща в детството, а старицата, която ни поздравява, е облечена като баба ми в сукман и забрадка. Усмихнато ни обяснява къде се намира къщата – любимото място на Дорито. На прага ни посрещат Иво и Ники (брат ѝ) – мъжете, наказани да оцеляват с нейното отсъствие. Поднасяме съболезнования, а очите на всички се пълнят със сълзи. Показват ни градината. Лозниците се огъват от гроздето, а то чака да бъде откъснато. Ники ни дава ръкавици, ножици и кофи. Започва беритбата. Говорим за децата, за живота и Испания. Иво избягва погледа ми. Пред оградата спира кола и Соня слиза от нея. Ръкуваме се и аз я моля да ми покаже едно светилище, останало от времето на траките.

Тя учудено прокарва ръка през посивелите си коси.

Дони остава с Иво и Ники да довършат гроздобера, а ние поемаме по баира, който есента е облякла в златно. Разглеждам каменната порта от 10 век преди Христа. Соня се суети около мен.

– Искаш ли да ми разкажеш? – хващам я за ръката.

– Защо, можеш ли да ни помогнеш? – спира и ме гледа с уморените си от скръб очи.

Не, но искам да преживея загубата ѝ, защото я познавах.

– Откъде да започна? – сяда върху листата и ми прави място. Те са сухи и топли.

– Наближаваше датата за раждане на Татяна – дъщеричката им. Това беше причината да заминем за Испания, въпреки че Дорито се лекуваше от сърдечно заболяване и вземаше много лекарства. Сложихме ги в чантата и развълнувани се качихме в самолета. Когато излетя, тя пожълтя и започва да се задушава. Пътниците се паникьосаха, а стюардите разтревожени обикаляха около нас. Сложиха ѝ кислородна маска, а Дорито държеше ръцете ни и се усмихваше с очи. Толкова се изплашихме, не знаехме какво да кажем…, само повтаряхме, че като кацнем всичко ще се оправи. Когато това се случи, я чакаха с линейка и отведоха в интензивно отделение на мадридска болница. Не ни разрешиха да влизаме в стаята. Тя ни махаше с ръка през стъклото. След ден се обадиха, че е починала. Изследванията показали, че не е имала проблем със сърцето, а с белите дробове. Как ли се е чувствала сама? Какво е мислила, разбрала ли е че умира, беше на четиридесет?

Соня ридаеше безнадеждно и виновно, като дете, счупило скъпа играчка. Тя и Иво бяха неразделни, живееха заедно от деца и си бяха много близки. Не се ожени. Семейството на брат ѝ беше нейното семейство.

Псувах наум некадърните лекари, хипократовите клетви и дяволския сценариий. Седяхме, отправили взор напред, като че ли очаквахме Дорито да се появи.

– Това не е всичко, Нели. Нямахме пари за погребение, не разбирахме езика. Познати на децата сложиха кутии за дарения в няколко магазина. Хората помогнаха да съберем сумата за кремиране. – Соня вече не

бършеше сълзите си и не се срамуваше от тях.

Аз плачех с нея, съсипана от мъката, прегърбила високата жена.….

– Татяна се стресира от смъртта на майка си. От датата, определена за раждане, минаха десет дни. Когато то започна, всичко се обърка и се наложи спешна операция, за да ги спасят с бебето. Седяхме и се молехме да не загубим и нея. Роди се племенника, а ние не можехме да се зарадваме, бяхме съсипани.

За България пътувахме с Иво и урната. Вече седем години той не може да събере сили да разпръсне праха ѝ… Казва, че без урната къщата не е същата. Без Дорито Иво е никой Нели, никой!

– Татяна и малкия как са, къде са?

– Добре, вече са тук, малкият ще е в първи клас. Купихме чанта, униформа, читанка, но те имат свой живот, свой дом, а той се прибира сам. Сутрин се събужда с мисълта, че не се е случило, а вечер заспива с надежда да я сънува… Не зная как да му помогна.  Иво не иска да я преживее, не иска бъдеще…

– Тогава му припомни миналото.!

– Как? Нели!

– Като не се страхуваш да му говориш за нея.

– И мислиш, че това ще помогне? Става тъмно, да тръгваме, слизането надолу е трудно…! – каза Соня и ми помогна да се изправя.

Когато се върнахме, момчетата бяха приключили с гроздобера и приготвили аперитива.

– Иво! Помниш ли, че на сватбата не можеше да закопчеш сакото си, а Дорито се появи ослепителна в семплата си рокля?

– Да. Тя беше ослепителна във всичко – отвръща Иво и очите му заблестяват.

– А на теб как ти хрумна да облечеш дъщеря си с рокля и шапка като на булката? – Соня споделя идеята ми и се включва в разговора.

– Не зная, обичам детайлите. И синът ни беше на две години, но с костюм. А Дони каква реч дръпна като кръстник, тържествена… И танцувахме ламбада. Незабравима сватба…

– Да. След това годините станаха трудни, храната с купони, но бяхме млади, подкрепяхме се, обичахме се и правихме своите стъпки напред. – Иво с тъжно удоволствие връщаше скритите спомени.

– Соня! Какъв беше този десерт със сирене крема, който Дорито приготвяше, а ние всеки път забравяхме от какво е направен?

– Не зная, Нели, но ще ти намеря рецептата. Пазим всичките ѝ неща. Понякога ги разлистваме с Иво и се любуваме на почерка ѝ – Соня се усмихваше…

Припомнихме си празниците, които сме посрещали заедно, местата, където сме били, малките неща с любимите хора, които правят живота специален…

Отново плакахме и се усмихвахме. Думите ни направиха близки, бяхме заедно както преди.

Само Дорито не идваше…

…

ВЛАКЪТ НА ДЕТСТВОТО

Изгрев – комплексът в който израснах, в който се влюбих, ожених, в който моята приятелка – леля Янче, както я наричаме с децата – има луксозен фризьорски салон. Посещавам го за разкрасителните си процедури. След една такава се разхождам в парка виждам старото влакче. С открита вагонетка, която тегли открити железни вагони с места за родители и деца. Мотрисата се върти в кръг по стари и износени релси, също като нея. И машинистът, който продава билети е същият, облечен в същия железничарски костюм с шапка и надува същата свирка, както преди тринадесет години, когато водехме внука си тук. Чувствам се някак носталгично. Впечатление ми прави едър мъж, който едва се е побрал на седалката, прегърнал малко момиченце и малко по-голямо момче. Когато влакът приближава ,,посрещачите”, маха с ръка на жена с къса, руса коса. До нея е застанала Соня. Обръщам гръб, ентусиазирана от видяното, но Соня застава пред мен.

-Не ни ли позна? – прегръща ме тя.- Ела да ти представя  Зина. Жената на Иво срамежливо се ръкува с мен. Толкова прилича на Дори, че ентусиазмът ми се превръща в болка, после в удоволствие, накрая в щастие. Влакът е направил последния си завой. Иво се измъква от купето, хваща за ръце децата и идва притеснен при нас. Не му давам възможност да се оправдава. Прегръщам го. Извинявам се, че бързам и го оставям да бъде щастлив.

Нели Арнаудова твори в областта на поезията, прозата и драматургията. Нейната книга ,, Приказки за пораснали момичета излиза от печат след дни. Тя ще се разпространява   в подкрепа на сдружение Онкоболни и приятели Бургас.

 

 

 

 

Бургаски творци участват в Стружките вечери на поезията

На 24 август в Струга, РСМ бяха открити Стружките вечери на поезията. Те се провеждат за 62 път и ще продължат до 28 август. В програмата сс включени четения на няколко езика, Продължете да четете Бургаски творци участват в Стружките вечери на поезията →

ЗАПОВЯДАЙТЕ НА СРЕЩА СЪС СТЕФАН ЦАНЕВ В БИБЛИОТЕКАТА

Мъдрецът, писателят, изследователят и съхранителят на българското Стефан Цанев ще гостува в Бургас на 30 август. Началото на срещата с него е в 18.30 часа. Мястото – новата Продължете да четете ЗАПОВЯДАЙТЕ НА СРЕЩА СЪС СТЕФАН ЦАНЕВ В БИБЛИОТЕКАТА →

„Закуската“ от д-р Пеньо Пенев

В този толкова важен за нея ритуал по „първото за деня и толкова важно за здравето на детето хранене” на мама се падаше главната роля да бъде едновременно свещенослужител и вярващ като в онази първобитна църква от зората на християнството, когато милосърдието, любовта към ближния и смирението са считани с право за най-висши добродетели. И както повелява светия канон на прекрасната с духовните си висини Свети Йоан-Златоустова литургия, съгласно стриктните разпоредби , на която всяко утринно богослужение трябва да започне с продължителна проскомидия, т.е. с време, през което свещеникът приготвя светите дарове от хляб и вино, които ще бъдат по късно принесени за освещаване по същия хрисим начин и със същата известна само на мама церемониална вглъбеност тя отрано и неусетно бе успяла тихо, тихо да нареже в кухнята цял хляб на филии, да ги намаже обилно с масло, а после да стопли дежурната питателна супичка за детето гарнирана допълнително с внимателно подбрани според сезона различни плодове и зеленчуци.Техните свежи безразборни струпвания образуваха спонтанно на различни места в къщата натюрморти, към чиято изчистена естетика мама с лекота успяваше да добави небрежно и някои други семпли блюда като купичка с петнист грис, или кошничка с няколко прясно сварени яйца. Към тази кулинарна идилия задължително се добавяше потъналото вечно в дълбоката сянка на бюфета стъклено плато с реване обилно сиропирано и покрито с ръждива на цвят мека коричка. Скрито под масивния рафт на бюфета от мама да не би някой случайно да го бутне и опази Боже, да го събори на земята то стоеше едва загатнато , подобно на зловещ азиатски храм, сякаш излязъл под четката на Рембранд. Сгушено в дървения си ковчег то чакаше да бъде ритуално изядено, но не от евентуални, нечакани гости, а от мен самия, съгласно категоричните кулинарни „предписания” на мама, която чистосърдечно бе убедена, че е напълно по силите ми да погълна тази безбрежна равнина от реване. Ясно бе, че за мен тя бе не само нежелана но и заредена със смътна заплаха, която изпълваше плахото ми сърчице със справедлив гняв и аз показвах със всички средства на които бях способен, че изобщо не искам да докосна лепкавия сладкиш, а камо ли да го изям целия. Затова бях готов на решителен отпор и на отчаяна съпротива, която обикновено се изразяваше в паническо бягство към вратата на стаята съпроводено с мощен магарешки рев! Такъв, на който са способни само „злоядите деца”, както учено заключваше мама, сякаш ставаше дума не за отношение към храна, а за установяване на някаква тежка психиатрична диагноза. Веднага след поставянето и всеки път добавяше в гневната си реч и класическия положителен пример с пословичния апетит на братовчед ми, който според нея докато „аз тук се кривя и глезя”, би излапал цялата тава с реването, без да му мигне окото и на мига, при това не така насила като мен, а и с истинско удоволствие, защото кой да му направи и на него/ това бе неочакван удар срещу сестра и/ толкова прясно и вкусно приготвено реване като нашето”. „Ех, хората какви деца имат, как само се хранят и човек не може да им се нагледа как могат да лапат. Просто да се чудиш нашето на кого се е метнало? Ето и днес една троха не е хапнало от сутринта” – оплакваше се тя разгорещено на съседката, която изобщо не се интересуваше от моите прословути хранителни навици.

 

Автор: Пеньо Пенев