Terza Sofia
Последната птица тепърва излиташе
от твоя балкон. Аз погледнах, видях
как острите покриви режат от Витоша
парчета, а долу е бедност и прах.
Работници карат с количката лафове
и плавно ги пускат. Наляво от тях
дървото се буди, превръща се в Дафне
и хуква назад – да се върне при Феб.
Не помня кой беше го казал, но прав е:
навсякъде всичко прилича на теб.
И всичко умира от смях, че живее –
животът е весел вертеп,
обаче не казвай на никой къде е.
Адресът от вчера за днес не важи.
Последната птица дано не пропее,
та тайно животът да продължи.
* * *
Ако ще бъдеш някой, не избирай себе си.
Не си длъжник на личната карта.
Ако си пил „Плиска“, опитай „Хенеси“.
От всички максими следвай старата.
Ако ще лъжеш, гледай да нямаш полза
и нека опитът те запази глупав.
Остави любовта дълго да те тормози
и скръбта като шу̀ма да се натрупа.
Пред всяко море предпочитай реката,
ясно защо – тя отива някъде,
избягва се и сама си е непозната.
Подражавай на нея, но без очаквания.
Не купувай книги – част от поредици.
Зарежи французите, препрочитай Кант и
при всички случаи не бъди себе си –
имаш къде по-добри варианти.
Ако си беден, прави скъпи подаръци
(за хляб и за плочи гледай да ти остава).
Безусловно обичай – както кучето господаря си,
но да бъдеш обичан недей настоява.
Не говори, не пиши – няколко седмици.
Разигравай позиции с изолирана пешка,
мисли за прането, за времето – не за себе си.
Ако все пак се случи – само с насмешка.
Тукашен блус
Ние караме по тези две напукани, единствени платна,
по лошия балкански път.
Срещата ни е колкото невъзможна,
толкова и неизбежна.
Давай.
Зверовете ще се откажат да ни гонят,
ако не побързаме.
Пейзажът ще спре да ни се присмива,
ако не побързаме.
Някой ще изглади несъответствията. Музиката
ще съвпадне с картината – ако не побързаме.
Виж малките светци, висящи от огледалата ни
за задно виждане: тресат се все по-заплашително.
Изглежда знаят.
Произшествието е все пак някакъв шанс
да тръгнем заедно.
Неделя, палимпсест
Всичко на тоя свят се случва за втори път.
Повторно бебето проплаква и повторно
вият псетата под неговата люлка.
Всички птици изпълняват кавър версии.
Страстта, която ми се струва нова,
е била закътана в архива на сърцето.
Там вътре в дълги, тесни коридори
чиновници подреждат и замръкват,
прошнуроват папки и класьори
с моя опит, който винаги е опитът на друг.
Повторна прашна обич, повторна ялова тъга.
Обратът е клише, но и обратното е вярно.
Няма нищо по-еднообразно от сензацията,
нищо по-банално от събитието,
нищо по-повторно от началото. И времето
не изненадва никого – то са́мо си тактува.
2.
Часът обича своята неделя:
дербитата и научнопопулярните предавания,
вечерните емисии, които глозгат новината,
докато не остане само скелетът ѝ – виц.
Тъй гладко нижат се неделните реклами
и ме уверяват – онова, което имам, да го купя пак.
Подреждат се неделните жени
във кафенето долу – роклите и клюките са същите.
В неделя цялата вселена мери пулса си,
светът си прави селфи,
после гледа патиците в Южния. Аз зная –
от мене не се иска да се взирам
и не бива нищо да отсъждам, а да слушам кротко.
На лицето не му трябват повече черти
от тактовите.
На сърцето не са нужни други чувства,
освен чувството за ритъм.
Стига ми, за да ви уловя, велики повторения:
любови и войни на силно време,
раздели, прози, обяснения – на слабо.
А в паузите – патици лениви
крякат стихове.
—
Иван Ланджев (1986) е поет и есеист. Доктор по руска класическа литература, преподавател. Носител е на
Голямата награда за поезия „Орфеев венец“ (2019), както и на „Южна пролет“, „Веселин Ханчев“,
„Владимир Башев“. Негови стихотворения са преведени на 10 езика.
Книги:
Поезия
„Ти, непрестанна новина“ (2018, 2020)
„Ние според мансардата“ (2014)/„Wir Mansardenmenschen“ (Berlin, 2017)
„По вина на Боби Фишер“ (2010)
Хуманитаристика
„Поетика на себенадмогването. Наративни стратегии у късния Лев Толстой“ (2017)