Антоанета Колева: Превеждането трябва да е продукт на родство по избор

Днес разговаряме с Антоанета Колева – директор на Издателска къща KX – Критика и Хуманизъм от 1995 г. Тя е философ по образование (Софийски университет „Св. Климент Охридски”), специализирала е съвременна философия, превод, издателски и културен мениджмънт към Министерството на културата на Франция, Националния център за научни изследвания (CNRS) на Франция, Асоциацията на британските издатели Великобритания (Лондон и Оксфорд), Централноевропейския университет (Прага) и др. Превела е над 20 от важнитее книги на съвременната френска хуманитаристика (постструктуралистка и постмодерна вълна) и е позната като българския преводач на изтъкнати имена: Мишел Фуко, Жил Дельоз и Феликс Гатари, Морис Бланшо и др. Автор е на текстове, публикувани на български, английски, френски и немски език – текстове както върху наследството на Мишел Фуко, така и върху проблеми на превеждането и консистентното публикуване на елитарна хуманитаристика днес. Съставител на сборници и специални броеве на хуманитарни списания по същите теми. Антоанета Колева е инициатор на експериментални проекти за нестандартни типове представяне на хуманитаристика чрез промяна на нагласата на младежки публики и активното им въвличане в процеса на промотиране на книги.   

 

  1. Как започна всичко през 1995 г.? Защо се насочихте да превеждате и издавате подобен тип литература? Това са високи текстове, за които се изисква огромна ерудиция, работа в екип.

През 1995 г. станах директор на Издателска къща КХ – Критика и Хуманизъм – малко, независимо, специализирано издателство, насочено към издаването на книги не във всички, а само в няколко традиции в съвременната хуманитаристика. Тъкмо приключваше времето на моята докторантура (по онова време се казваше „аспирантура“) в катедра „Философия“ на Философския факултет на Софийски университет. Ако говорим за посветеността ми на философски преводи – о, тя започна по-рано. Първата книга, която преведох веднага след завършването на университета, бе на Мишел Фуко, „Археология на знанието“, макар че тя излезе доста по-късно. Първата книга, която бе публикувана в мой превод, бе „Волята за знание“, пак на Мишел Фуко, през 1993 г.  Аз съм завършила философия, учила съм я като „първо желание“ при влизането в университета, с любов и отдаденост. Дипломната ми работа в онези далечни години бе посветена на Мишел Фуко – вероятно това е бил първият по-голям текст около този гениален мислител на родна почва, във времена, когато той беше, меко казано, слабо известен. Бях толкова очарована от начина, по който Фуко променя моето мислене, че още по онова време си обещавах да го „доведа“ на български, за да промени мисленето и на други хора.

Общо взето постепенно осъзнах, че имам желание да работя за представяне на български език на грандиозни книги, които променяха начина, по който аз самата гледам на света и дори начина, по който говоря за света  – книгите на Фуко, но и тези на Дельоз (и Гатари), на Дерида. От същата традиция – на Лиотар, на Бодрияр. Затова и насочването ми към преводаческа и издателска работа и отдалечаването от академичното поле, където можех да остана, беше съзнателен избор. В онези времена страдах от романтичната илюзия, че след десетина-петнайсет години упорита преводаческа и издателска работа в това поле средата в България ще се е променила до неузнаваема високоцивилизованост. Наивно, нали? Това беше и причината да се откажа от няколко великолепни шанса да замина да работя в тези полета в чужбина, вече като изследовател.

 

  1. Вие сте превела: Мишел Фуко, Жил Дельоз и Феликс Гатари, Морис Бланшо и др., но кой от всички тези автори бе за вас най-огромното предизвикателство, в което сте вложили максимум усилия?

Когато се превежда автор, когото познаваш – или не преставаш да опознаваш, – винаги усилието е голямо. Говорим за автори със собствен философски идиом, създатели на собствени традиции – във философията, в литературата, по границата между философия и литература. Създатели и на собствен „език“ – специфични мрежи от понятия, на които съответстват специфични термини: нещо, което не може да се преведе и пренесе през границата на езиците, без да имаш разбиране и изследователска отдаденост, които да поддържаш непрекъснато, независимо с какво те залива всекидневието.

След многото години работа върху много от книгите на Мишел Фуко си мисля понякога, че чудесно познавам персоналния му идиом – имаше време, когато бях всекидневно заета с преводите му и се шегувах с приятели, че ако отворят някоя от книгите му и ми прочетат първото изречение от дадена страница, аз мога спокойно да продължа да им възпроизвеждам изказа му нататък. Това, разбира се, бе шега. Но го споменавам като симптом на онази квази идентификация с автора, която според мен е необходима (и която е и резултат от много добро познание), за да се получи добър философски превод. Разбира се, това е само една от многото страни на качествената преводаческа, а и издателска работа със сложни текстове. Има и ред други неща. Сред тях слагам морала, високия етос, отговорността към това, което правиш, към текста и нещото за превеждане.

Книгите на Жил Дельоз пък, писани в сътрудничество с Феликс Гатари, са друг тип изпитание – те са неподражаем, нов дискурсивен жанр, в тях има едно боравене с новоконструирани понятия, съвместени, слети с новоизградени образи, които те отпращат до границата на психичната ти издръжливост, буквално. Помня например, че за да удържа огромните вълни на Деьлоз-Гатарианската демиургичност от „Хиляда плоскости“ се налагаше да превеждам и работя над текстовете, слушайки записи на океански вълни и морски бури – за да се отстраня от звуците на всекидневието и за да „вляза“ в ритъма на текста. Не е достатъчно само познание на езика и познание на философската традиция, понякога в работата по превеждане на грандиозни текстове е необходима и емоционално-сетивна намеса и опора.

Морис Бланшо пък е съвсем друг свят. Работата над четири негови литературни книги („Смъртната присъда“, „В желания момент“, „Онзи, който не ме придружаваше“, „Последният човек“) и една литературнокритическа („Предстоящата книга“) беше вероятно най-грандиозното изпитание над персоналната ми способност да разпластявам усещането си за време до главозамайващи микронива и да изпробвам потенциала на езика да съчетава буквално микронни аспекти на долавяне на времето с микронни аспекти на зараждане и умиране на чувства.

Всеки път е различно, но едно е важно за мен – преводачът на висока философия и граничеща с философията литература трябва да се занимава само с автори, чиято работа дълбоко познава и към чиито идеи и усещане за света изпитва сродство по дух. Превеждането трябва да е, ако напомним тук за фразата на Бенямин, продукт на родство по избор.

 

3. Кои книги винаги сте искали да направите достъпни на български език, но поради различни причини не сте могла?

Имам една огромна „папка“ – не знам коя дума да употребя за набора ми от списъци, отделни заглавия с нахвърляни впечатления от тях, дори ако щеш изрезки на портрети на автори с надраскани върху тях впечатления и заглавия с удивителни. Това е моят „списък на желанията“. С годините той расте, но аз осъзнавам – не толкова с горчивина, колкото с особено спокойна, помъдряваща радост, – че малко от тези книги ще имам жизненото време и усилията да издам като издател или да преведа самата аз като преводач. В това няма нищо лошо, човек не бива да бъде максималист. Аз съм била винаги против комерсиално ориентираното бързане и всеядство към автори и теми, така характерно за издателското, пък и преводаческото поле. Всеки трябва да следва ритъма на ума и сърцето си – в екзистенциалния си хоризонт всеки е добре да може да положи като обекти на своето внимание и работа само най-важните книги и текстове. Макар че това е идеална ситуация, реалното живеене понякога налага компромиси спрямо нея.

Да, уви, в много случаи финансовият елемент е решаващ. Нашата страна, нашата публика – а това важи още повече за четящата философия и хуманитаристика публика – е много мъничка. А това определя мънички приходи от книгите и съответно – мънички потенциали за нови издания. Човек се научава да следва не само собствените си избори и копнежи по текстове, но и да търпи ударите на „принципа на реалността“. Така че, ако нещо някога ми е пречило или ме е ограничавало, то е именно тази прозаична страна на работата – недостигът на средства, следствие от недостига на продажби, следствие от своя страна на обективно малкото читатели на такива книги на български. Но аз съм оптимист. След десетилетия върхове и разочарования смятам най-голямото си постижение като преводач и издател да е точно това – нагласата оптимизъм. Светъл е хоризонтът – въпреки всичко! – пред високия, каращ те да изтръпваш, откривателски, разцепващ хоризонтите на замръзналото мислене текст. Не мисля да се отказвам да работя в тая светла посока.