Ще помня Росен Друмев първо като голям приятел. Като човек, с когото съм прекарвал дълги часове и цели дни даже в разговори за литература. В градината на Дом на писателя, из улиците, когато се срещнехме, около плажната ивица, на Моста, откъдето често ходехме да скачаме през лятото. Той скачаше от втория етаж, аз скачах след него, плувахме до плочата. Скачали сме и в по-студено време. Аз треперех. Росен ме зави тогава с някаква плажна хавлия. Помня го и в онази книжарница в Бургас на ул. Милин камък. Беше зима. Да съм бил на 26 или 27 години. Помня как влизам да разглеждам и избирам книги. Как когато влизам, заварвам един човек на пътеката – седнал на стол умислен, пуши и от него буквално струи някаква метафизика… Помня го как се скитаме из улиците на среднощен Бургас, галени от неонови светлини и разговаряме за поезия, философия, за бокс, за силните и слабите на деня. Имах му огромно уважение и респект. Обръщах се към него с Бат’ Росен. Нека за поезията му говорят други – тези, до чиито сърца е стигнала и особено литературната критика, която оттук нататък трябва да обърне още по-голямо внимание на нещата му. Аз съм прекалено малък, за да говоря за нея, мога само да я препрочитам. Росен беше обран, скромен и честен човек. Човек с присъствие. Човек, който както говореше за ритъма в поезията, се заглеждаше из дъждовното небе и търсеше задаващ се вятър, който да разпръсне облаците. След това можеше да се случи да гледаме и коментираме мач на Благой Иванов в клетката. Беше човек, на когото можеше да се довериш. Човек, който винаги щеше да ти помогне. Човек, когото най-често заварвах и около морето. Не можеше без това море. Можеше за миг да е, но просто трябваше да иде до него. Стоеше, пушеше, гледаше към хоризонта, после към вълните, как синьото прелива в зелено, как студеният зимен вятър буквално прогаряше лицата ни. Срещах го винаги с цигара, вглъбен, умислен. Помня дългите уикенди и късните августовски следобеди в Дом на писателя – почти винаги отскачаше до пазара на Краснодар за риба. За риба или за миди. Обичаше тези неща. Тези неща сякаш бяха консервирали морето в себе си, с удоволствие разказваше как ще ги сготви, изживяваше процеса, в очите му изгряваше нещо, засияваше. Един път ми каза: “Имам много нови костюми вкъщи. Знаеш, не нося костюми. Искаш ли да ти ги дам?” Или: “Отвращават ме хора, които носят насилие у себе си. Имах един съсед, гледаше доберман, доставяше му удоволствие да разкъсва уличните котки.” По това време живеех до морето. На квартира. В мансарда. Росен идваше на гости понякога. Пиехме бира. Той говореше за Езра Паунд и Елиът. Аз му говорех за Джойс. Обсъждахме цялата световна литература. Той продължаваше с втори, трети автор, трудно ми е да си спомня вече. Друг ден реши да сготви риба и да ме покани. Предложих му жив шаран да купим. Възпротиви се. Когато се чистели пускали много кръв. Не понасяше да гледа кръв. Росен беше естет. Не гърмеше и не шумеше за себе си. Дори из социалните мрежи никога нищо не публикуваше. Говореше много често за прошки. Прощаваше. Не нападаше никого. Него го нападаха. Но понякога казваше, че почти никой след години няма и да помни, това което пишат силните на деня. Стоях и го слушах. Имало е случаи да не съм съгласен с него или да му се ядосам, но в по – голямата си част му се възхищавах и се учех от него. Едва забележими детайли. Дали дъната на чашите, от които пиехме бяха достатъчно чисти – вдигахме ги празни към слънцето; дали днес морето щяло да бъде бурно или спокойно; дали до края на деня щяло да спре да вали; дали наоколо има отворен магазин за цигари; дали … По това време да съм бил на 29 или 30. Росен около 46. Беше в силата си. До него изглеждах като някакво сополиво хлапе. Възхищавах се от уважението, което имаха хората към него, от начина, по който общуваше с тях. Познаваха го. Опитвах се да се уча и съм научил много от него. Този човек беше мой приятел.
Слави Томов