Как да приготвим крем супа от тиква

Из цяла Чехия, още към края на август, украсяват витрините на магазините, кафенетата и ресторантите с различни по форма и цвят тикви. На какви ли не тикви си нагледах – малки, големи, пъстри. Цветовете варират от топло жълто до ярко оранжево, червеникаво, бяло, сиво. Различни шарки има по тия необикновени тикви – кафеникави, маслиновозелени, шарки и ивици опасват плодовете и създават необикновени композиции, които бавно и полека подготвяха хората за тихата, меланхолична и топла чешка есен.

В едно ресторантче на пъпа на Прага по масите са поставили малки колкото юмрук тиквички, а пред входната врата е паркирана количка, в която лежи огромна като чувал с картофи тъмножълта тиква с оранжеви ивици и дръжка като рог на сръндак. В супермаркетите хората пълнят цели колички с разноцветни тикви. Точно до кварталния магазин има малка фамилна бирария, в която сервират наливна бира от пивоварна „Кацов“.

В Чехия бирите са с номера – 10, 12, 14, 16 и т. н. Номерът показва концентрацията на алкохол и цвета. Разбира се, чехите са експериментатори и имат най-различни бирови комбинации – тъмна, полутъмна, червена и какви ли още не бири, но най- интересната е т.нар. „рязано пиво“. Тази бира е комбинация между 2/3 светло и 1/3 тъмно пиво. Добрите бармани така го наливат, че в началото двете течности стоят като отрязани. Изобщо, биреният свят на Чехия е също толкова разнообразен и богат, както е богат и светът на тиквите, с които украсяват домовете, офисите и витрините на бирарии, кафенета, ресторанти и супермаркети.

В кварталната пивница – „На Фишерце“, предлагаха няколко вида „Кацов“. Аз пия номер 10. За 4 месеца съм изпил солидно количество 10-ки. Веднъж го пресметнах, средно по две бири на ден. За 120 дни по 1 литър – 120 литра. И това само „На фишерце“-то. Не включвам обедните бири. Недалеч от мястото, където работих, се намираше една уютна пражка кръчма – „У прамени“, „При извора“, ако трябва да го преведем. Веднъж заведох Филип Трифонов да хапне нещо традиционно. Вечерта той щеше да представи филма „Изпит“ по едноименния разказ на Хайтов. Седнахме в кръчмата, поръчахме си кнедли и по една малка бира. Сервитьорът ме погледна респектиращо – много ми харесва това, че хората в Прага – независимо дали са сервитьори, касиери или адвокати, се отнасят с огромно уважение към работата си и смятат, че точно тяхната работа е нещото, за което са призвани и от нея зависи целият свят. Туй много ми хареса. – Вие, пане, знаете ли, че сте в Чехия? – запита той. – Да! – някак кухо отговорих, без да си дам сметка за иронията във въпроса му. – Тук само децата пият малка бира!

Изпихме с Филип малките бири. – Я викни, каза той, пан сервитьор и му поръчай да донесе по още една детска бира.

Прибирайки се от работа, слизах на „У Матье“. Жена ми и малкият Яворчо ме чакаха на някоя пейка около „Алберт“, но преди да напазаруваме, се отбивахме „На Фишерце“. Заведението разполагаше с дълги бирени маси с пейки, на които всеки сядаше където има свободно място. Отначало барманът ни питаше какво искам, но след като забеляза, че наблягаме на Десетката, още със сядането носеше две халби. Сервираше твърдо, пяната се разтичаше по халбата, капки кехлибарена течност се търкулваха по дървената маса и лек аромат на хмел изостряше силно жаждата. Истинската наслада е точно в мига преди да отпиеш първите глътки бира. И този барман, енергичен мъж над 40-те с бирен корем и червендалести бузи, знаеше това. Поднасяше бодро и звънко бирите и си вършеше работата с мерак. Още на първата минута след като изпиехме бирите, носеше втора за мен, жена ми питаше дали иска. В повечето случай тя не отказваше.

Седим си ние, пием „Кацов“10, а от „Алберт“ чехите мъкнат кошници с тикви, редят ги в багажниците. Интересен народ, не са кои знае какви естети, по-скоро са прагматици, но когато се вманиачат в нещо, са способни на фанатизъм. Малко фанатично ми изглеждаше всичко това с тиквите, но вътрешно в себе си им се възхищавах. Изобщо чехите обичат природата – обичат да са навън, да събират гъби, кестени, да аранжират домовете си с тикви. Какви тикви само!

В началото на септември в Културния институт пристига на стаж Гери. Гери дойде от Виена, където учеше славистика. С нея почти всеки ден излизахме на обяд. Бяхме си харесали няколко места, но тъй като Гери е вегетарианка, това автоматично ограничаваше големия брой кръчми. Чехите си похапват месо изобилно. Но аз я открехнах на чешкия хермелин (вид меко сирене, подобно на камембер и бри, което чехите мариноват и сервират с лук и люта чушка, като добавят няколко филии черен хляб. Също така го панират, гриловат, изобщо експериментират. А Гери ме открехна на веганската кухня. Заведе ме веднъж на индийски ресторант и трябва да ви кажа, че хич не беше лошо. Така на обяд редувахме индийски, китайски и една полевкарна – супаджийница (на чешки „полевка“ е супа). В нея сервираха всеки ден по една супа. Когато имаше доматена, зеленчукова, картофена или тиквена – сядахме. Когато имаше пилешка с естрагон – отивахме на друго място. Наблизо беше и „У Бенедикта“. Всеки ден барманът изписваше обедното меню с розов тебешир върху черната дъска пред ресторанта. Спирахме и четяхме. Я, хермелин, влизаме. Радостта й беше голяма, бих могъл да я сравня с детското изумление. Тя си поръчваше хермелин, аз – нещо с месо, но и двамата пиехме по една голяма бира Бернард. Защото сме в Чехия, а малки бири в Чехия пият само децата! Разказах й тази история, но тя каза, че я е чувала и преди. В Германия. Разби на пух и прах илюзията ми, че съм открил нещо, върху което може да стъпне един ден мой разказ. Хапвахме за около двайсетина минути и после, безгрижни и леки, се смесвахме с онзи многолюден и пъстър свят, който изпълва тесните улици на чешката столица. Вървяхме в сенките на сгради от 13. век, украсени с артистични фигури на ангели и богини. Около нас се носеха различни езици, които подчертаваха многоликия облик на Прага – град на артисти и художници, на музиканти и писатели. И у мен лепнеше усещането, че и ние с нашия малък балкански език, допринасяме за него. Разминавахме се с хората, запътени към офиса, по задачи или за обяд. Всеки поел по своите пътеки и умислен в свои си неща, но въпреки това във въздуха се усещаше някакво бохемско спокойствие, което ме караше да се чувствам уютно и удобно. Не след дълго стигахме до градинката със старите липи край Вълтава. Сядахме под сянка, колкото Гери да изпуши една цигара. Тишината на дърветата се смесваше с лекия бриз от реката и миризмите на пресъхнал липов цвят… Понасяше ни в спомени и мечти за България. Аз й разказвах за Берковица, тя- за Асеновград. Но обедната почивка бързо свършваше и тъгвахме леко оклюмали към Института. Така изкарахме близо два месеца. После аз се прибрах, тя остана. Писахме си веднъж-два пъти. Сподели, че спазва програмата – супа, разходка, градинката с липите край Вълтава, цигара и обратно в офиса. Ден преди да си замине, в полевкарната предлагали супа от тиква. „Чудна крем супа от тиква правят чехите!“- Това ми написа.

От няколко дни в хладилника се търкаля половин тиква. Взех я и сготвих вкусна крем супа. И докато я приготвях, се върнах към онези дни.

Сега е време за рецептата:

Продукти:

Половин средно голяма оранжева тиква, два моркова, глава кромид лук, чаена лъжичка сол, едно стрито на прах индийско орехче, чер пипер, прясно мляко, стрък джинджифил.

Смесвате и варите в 1,5 литра вода. Пасирате, като прибавяте 200 мл. прясно мляко. Сервирате с рендосан джинджифил.

Автор: Горан Атанасов