„Нашата любов с Брад Пит“ е новата книга на Гергана Стоянова, която излезе от печат на 1 август. Втората книга на бургаската авторка е отново подбор от хумористични разкази, някои от които спечелили награди в литературни конкурси. Редактор на книгата е Ваньо Вълчев, а за корицата и илюстрациите в книгата издателство „Либра Скорп“ е използвало картини на бургаската художничка Рада Лисичка.
Деветнадесетте разказа в сборника са определяни като хумористични, но вярна на стила си, авторката през смях говори за сериозните неща в живота. Част от тях са дълбоко скрити в нас, други са видими за всички ни. Хумористичният поглед върху тях обаче ги прави по-поносими, когато ни боли, а нас – по-опрощаващи, когато твърде ни тежат.
КАРЪК
Като не тръгна, та не тръгна! От ставането по тъмно още. Бе какво от ставането, от преди това…
Тоньо се сепна, намуси се и се намести на малкото сгъваемо столче. Даде гръб на Коцето и Павел и поизправи клепналата в ръцете си въдица.
Костадин и Павката се спогледаха и прихнаха в шепи. Тоньо се направи, че не им обръща внимание.
Постояха още известно време, мълчейки, пиейки биричка и чакайки нещо да се закачи на кукичките. Само чуруликането на птичките и ромонът на реката разнообразяваха тишината на близкия лес, поглъщащ меко всеки околен звук.
По едно време Тоньо се сепна, скочи и задърпа въдицата. С резки, припряни движения изнасяше дългата пръчка назад, и с нетърпение навиваше кордата й на машинката. Почти в паника рибарят бързаше да изпревари това, което опъваше влакното от другата му страна. Напрежение и нетърпение бяха изопнали лицето и шията му, а стиснатата му челюст се очертаваше изпод бузите му.
Коцето и Павел бяха извили глави към него и с неприкрит интерес чакаха развръзката на тоньовата схватка. Очакване и лека насмешка се смесваха в погледите им, докато двамата търпеливо наблюдаваха финалната сцена. Тоньо вече издърпваше последните метри от кордата. Няма минута по-късно и двамата видяха как мъжът изтегли от водата празна кукичка – рибката се беше откъснала от нея заедно със стръвта, която я беше примамила в клопката. Тоньо отпусна въдицата и разочаровано се стовари върху столчето.
Другите двама се спогледаха с игриви пламъчета в очите. Павел прикри усмивка зад гърлото на бутилката бира, докато отпиваше глътка.
Между тримата отново се настани мълчание и тихо очакване. Само от време на време се чуваше лекото плясване на нечия плувка или глухия пукот от отварянето на бутилка бира. Сегиз-тогиз я Павката, я Коцето издърпваха по някое рибенце и го хвърляха в живарника, топнат в реката. Тоньо обаче се намусваше все повече и повече – ни веднъж не закачи нещо на кукичката си.
Коцето, зевзекът от тримата, не изтрая и го подкачи:
– Тоньо, ко стаа, бе? `Неска?
– Мани… оная коза е виновна!
Павката и Коцето се спогледаха и прихнаха. Звучният им смях избухна изведнъж като кълбо огън, плъпна над водната шир и се удари в отсрещния бряг на реката, а лесът оттатък го отрази и го върна към тримата рибари. Тоньо се намуси и се намести отново на столчето. Ей, като не върви – не върви! От ставането тая сутрин не му тръгна. Че и от преди това.
Тримата мъже останаха още известно време на брега на реката. Сетне събраха такъмите си и поеха по пътеката нагоре към черния път. Костадин и Павел бяха разпределили рибките от живарника в три торбички, по равен дял за всеки един от тях. Нямаше значение кой колко е уловил – мъжете бяха тук да се насладят на компанията си. Но третият от тях днес си тръгваше от реката с горчив вкус от лошия си късмет.
Тоньо, Коцето и Павел ходеха на риба всеки свободен уикенд още от младежи. Риболовът им беше страст и възможност да прекарват времето си заедно, далеч от глъчката вкъщи или от нажежения през лятото град. Запалени риболовци, те все пак не се надпреварваха кой ще надмине другия в улова. Неуспехът не ги отчайваше. Ала когато въобще не хванеха, не им беше съвсем тамън. Те бяха от мъжете, които не вършеха една работа залудо. Затова и си имаха свои си ритуали и суеверия, които допълваха техния си свят и им носеха спокойствието, че са свършили нещата както трябва. Когато тръгваха на риба рано сутринта по тъмно, и тримата прекрачваха прага си винаги с десния крак. Не се връщаха никога, дори да са забравили нещо важно – за да не им тръгне назад. Мълчаха, докато бяха на реката, за да не „плашат“ рибата и да не бяга тя от тях. А първото рибенце винаги отделяха и на влизане в града спираха да го дадат на първото срещнато коте – ей така, от благодарност за улова.
Тези и още няколко ритуала спазваха тримата стриктно, за да им върви в риболова. С годините бяха забелязали, че ако пропуснат да направят нещо от тях, нещата се объркват. Така беше се случило този път с Тоньо. И хич, ама изобщо не му провървя днес! От ставането още! Че и от преди това.
Тази сутрин будилникът на Тоньо звънна в пет без двайсет. В пет той вече трябваше да е пред блока, където щяха да го чакат Павката и Костадин с комбито на Коцето. Време напълно достатъчно на Тоньо да стане, да хвърли две шепи вода на очите си, да пусне едно кафе от машината и да го изгълта набързо, докато нахлузва дрехите си за реката. Както и да изпълни преди това първия от всички задължителни ритуали за успешен риболов.
Тоньо се надигна и изключи алармата на будилника. Сетне, вместо да стане от леглото, се върна тихо между леките чаршафи и се прилепи внимателно към жена си. Ръката му се плъзна тежко по заобления й ханш, а носът му потъна в потните й от юлската жега къдрици край врата й. Тоньо беше готов за първия си за деня ритуал за успешен риболов, препоръчан му навремето от бай Стамат, най-опитния рибар в махалата!
Докато Тоньо, суеверно приготвил се за изпълнение на сутрешния семеен дълг, който трябваше да ориса на успех днешния риболов, се наместваше плътно по извивките на благоверната си, нейното леко, равномерно похъркване продължаваше да отмерва секундите на нажеженото лятно утро. Мъжът, притиснат в нея зад потния й гръб, продължаваше да диша горещ дъх във врата й и да шари с ръка по формите й. Настойчивата му длан пълзеше по тънката материя на нощницата й надолу по бедрото, а все по-тежкото му учестено дишане продължаваше да облива шията й с жега. След минута-две обляната в пот жена се размърда и сънено надигна глава от възглавницата.
– М?… Тоньо?… К`во има, бе?…
Мъжът, окуражен от пробуждането й, настъпи мълчаливо към устните й.
Ала тя се отдръпна сърдито и изтри струйка пот, потекла от шията й.
– К`во искаш сега… – изръмжа отбранително тя.
– Ми… на риба ше тръгвам… – шепнешком, сякаш да не я разбуди, смотолеви Тоньо.
Жената, все още сънена, го изгледа сърдито и отмахна ръката му от себе си.
– Ооо… Тоньо, мно`о горещо сега… Ай` на септември, кат` са разхлади.
Сетне наново му обърна гръб и положи рошавата си глава на възглавницата.
Тоньо, сконфузен, постоя известно време с ръка във въздуха. Ей, че криво му тръгва днешният ден за риболов, пропусна той една бърза като светкавица мисъл в главата си. Сетне се извърна и погледна часовника. Беше вече пет без десет. Толкова време кандърма без нищо накрая, а беше се и забавил. Сепнато се надигна от леглото и тръгна да събира дрехите си в тъмното. Тръгна да се измъква тихомълком от спалнята, ала докато заобикаляше леглото, шибна кутрето на левия си крак в таблата. Изскимтя глухо, за да не събуди пак жена си, и се шмугна през вратата на стаята. В кухнята сложи любимата си чашка в кафемашината и пусна копчето. Тънка тъмна струйка потече от нея. Когато Тоньо приключи с обличането, той посегна към чашката. Ала тя беше празна. В бързината мъжът я беше сложил настрани и кафето беше изтекло в решетката под нея. Погледна часовника – пет без три. Време за ново кафе нямаше. Тоньо бързо събра такъмите си и хукна навън от вкъщи. Асансьорът беше развален от три дни. Той заскача надолу по стълбите. Когато изскочи от входа, Коцето и Павката вече го чакаха в комбито. „Айде, беее!“, правеха с ръце широки жестове те.
Тоньо гузно се набута на задната седалка. Денят му беше тръгнал на криво. Дано тия сутрешни неприятности да са поели целия му лош късмет, дето го споходи на събуждане, мислеше си той. Беше готов още три пъти да си фрасне кутрето на стъпалото в таблата на спалнята, да не куса кафе до края на живота си и други такива неща, само и само каръкът да не закача късмета му в риболова. Щото, хич да не е, днеска сутринта не му провървя! От ставането още не му провървя! Че и от преди това.
ЕДНА ИЗПЪЛНЕНА ФАНТАЗИЯ
Когато се върна с въдиците, кофата и рибарското си столче, пред входа видя линейка с включени буркани, полицейска кола и една сюрия съседи. Бабички хлипаха, комшийки шушукаха, хлапета търчаха наляво-надясно и надничаха иззад лактите на възрастните. Един униформен полицай разпитваше съседите и записваше нещо в едно тефтерче. Голям панаир беше, и ако не витаеше една безмълвна тревога във въздуха, всъщност щеше да бъде интересно.
Кольо се приближи, като оглеждаше тълпата пред входа. Когато го забелязаха, две от съседките го посочиха на полицая. Останалите зашушукаха „Ето го… ето го, завалията… Да бе знаял, ама на!… Де да знае човек кога ще го сполети нещастието…“ Изненадан, мъжът спря, докато полицаят се приближаваше към него. Остави кофата и столчето на земята, подпря на тях въдицата и зачака да разбере какво става.
– Инспектор Атанасов, – представи се и изкозирува униформеният. – Вие ли сте Никола Петров?
– Аз съм, да. Защо, станало ли е нещо – Кольо вече беше доста притеснен.
– Елате, гражданино, трябва да се качим в дома Ви за изясняване на фактическата обстановка.
Кольо не можа да попита нищо повече. Тоя чуден термин „фактическа обстановка“ бе чувал само в криминалните филми с тежки престъпления и зловещи убийства. Всички тия сбрани хора, тоя униформен със страшната му „фактическа обстановка“, това говореше само за едно – черна беда явно го беше сполетяла и сега беше моментът, в който Кольо падаше нейна жертва. С изтръпнало сърце, нарамил отново кофа, столче и въдица, последва полицая във входа. Качи се с него по стълбите, бавно, мъчително, предвкусващ огромна трагедия. Влезе в дома си като в чужда къща и запристъпя с кални обувки (Сийка ше го убий!) по мокета навътре към хола. А там, легнала по гръб на дивана, увита в халата си за баня, обградена от хора в бели престилки и зелени униформи, примряла лежеше жена му Сийка с драматично положена на чело ръка.
– Сийке? – хрипливо изрече той.
Сийка, дочула разтреперания му гласец, се надигна рязко от дивана. С небивала ярост тя настръхна срещу него и свирепо надигна ръка насреща му.
– Ето го! Ето това е той, моят мъчител! Затворете го! Хвърлете го в затвора, да изгние там, душегубецът! Душичката ми изгори тоя мизерник! Махнете го, да не го гледат очите ми!
Немощната Сийка сякаш набираше сила и се упояваше от злобата си. Гласът й се извисяваше все по-силно и пискливо, тя се накокошинваше все повече и повече и тая нейна ярост сякаш хранеше и другите в стаята. Медицинските лица наоколо й, в началото любопитно изгледали го, започваха все повече да му се мръщят. Тримата полицаи, които явно обследваха стаята, бъркайки по шкафчета и долапи, изглеждаха все по-страшни и по-страшни. Те го погледнаха, сетне обмениха бърз поглед, и в следващия момент и тримата скочиха отгоре му, приведоха го напред и извиха ръцете му назад. Зад гърба му нещо изщрака и Кольо усети желязната хватка на белезници около китките си.
– ГражданиноПетровВиеСтеАрестуванПоПодозрениеЗаПротивозакон-ноЛишаванеОтСвобода. ИматеПравоДаМълчитеИматеПравоНаАдвокатИ…
Речитативът, който единият униформен крещеше в ухото му, беше заглушен от извисяващите се крясъци на Сийка.
– Мизерник долен! Да ме овърже тука като животно и да ме остави цяла нощ като говедо да вия тука, да се срамя пред хората, да ме опозори така, да ме орезили, да ми гледат хората срамотиите…
Кольо, все така сащисан, загубил ума и дума, а още повече и самообладание, беше изведен под съпровода на Сийкините крясъци. Докато униформените, натиснали главата му надолу и ръчкайки го по ребрата да върви напред, го превеждаха по стълбището и входната площадка, той чу как съседите наддадоха вой и упреци.
– Ууууу…
– Перверзник!
– Говедо!
– Ни тъ я срам, беее!
– Пууу!!!
– Ууууу…, УУУУУ…
И така докато затръшването на вратата на полицейската кола не прекъсна хорския вой.
Цялата история приключи много скоро с един разбунен и разделен в мнението си квартал, както и с цяло едно развеселено районно полицейско управление, изпратило наш засрамен Кольо с подкачания и подсвирквания. Но започна по доста по-тривиален начин – с една развихрена женска фантазия.
Сийка Петрова, съпругата на любителя-рибар Кольо Петров, обичаше романтиката. Като всяка романтична дама, тя поддържаше налична цялата колекция поредици на издателство „Арлекин“, знаеше наизуст творчеството на Джаки Колинс, Даниел Стийл, Сандра Браун и Нора Робъртс, а в домашната филмотека имаше цели сто и шестнайсет кутийки DVD с обложка стил „запотен дългокос пират застрашително се надвесва над разсъблечена невинна девойка“. С колежките и съседките си Сийка разговаряше пространно и обстойно за любовните сюжетни линии на популярните телевизионни сериали, а забелязвайки на някой квартален РЕП корица на списание или вестник със снимка на Брад Пит или Асен Блатечки, тя мигновено преразпределяше семейния бюджет и се отказваше от свинското бонфиленце в името на привлекателното четиво. Романтичната й натура копнееше за романтика и любов, но за нещастие се беше омъжила за нейния Кольо, който освен към рибите, които се закачат на кукичката на въдицата му, не питаеше романтично чувство към никоя друга представителка на красния пол. Как ли не беше пробвала да го разнежи Сийка, как ли не го въртеше на шиш – Кольо въобще не се интересуваше. Обикновено изсумтяваше и обръщаше гръб, а след две минути откъм гърба се разнасяше хрипливо хъркане.
В петък вечер Сийка предприе поредна офанзива в посока романтика и розови страсти. Облече нова дантелена нощничка, напръска се с ароматен парфюм, запали и подреди свещи из цялата спалня, полегна в предизвикателна поза на леглото и зачака Кольо да се накани да си легне.
Случи се точно на следващия ден да откриват риболовния сезон и Кольо тъкмо се чудеше как да се откачи от жена си. Сийка пак щеше да мрънка, че уикенда никакъв го нямаше. Тя, с нейната романтика, искаше той да я грабне и да ходят през почивните дни на разходки в градината, на излети в гората, и все му се лигавеше там нещо да се целуват, да се натискат – въобще, противна работа! Тъкмо се беше чул с риболовната дружинка и му бяха казали, че ще се събират утре в пет часа сутринта на язовира за началото на сезона. Тая принципна уговорка го ядеше и той тъкмо се чудеше как да се измъкне от вкъщи.
Угрижен, Кольо посети последователно тоалетната и банята, като пътьом нагледа килера си с такъми и установи, че притежава всичко налично, освен шанс да се отърве от Сийка, и с горест затътри чехли към семейната спалня. Отвори вратата и го блъсна смрад на восък и твърде силна концентрация на розова есенция. Погледна към леглото и само опитът от съвместния живот с жена му го спаси от паническо втурване да гаси безбройни свещи, заплашващи семейното гнездо от пожар. „Таз пак откачи“, помисли безразлично той и изсухли чехли пред леглото под прелъстителния поглед на полегналата в сложна геометрична форма жена.
Сийка не беше вчерашна. На нея й беше ясно, че ако не вземе нещата в свои ръце, всичките й планове за романтична нощ ще са обречени на провал. На неин Кольо въобще не можеше да се разчита, що се отнася до фантазия. А виж, фантазии тя има много! Най-последната й беше почерпана от романа „Страсти на любовта“, който тъкмо беше приключила. Там, от шейсет и осма до осемдесет и четвърта страница, младата прогресивна авторка от португалски произход беше описала гореща сцена, в която главната героиня е овързана с корабни въжета от своя любим, който дарява така безпомощно прикованата към кревата хубавица с настоятелни ласки, на които тя нито има как да се противопостави, нито има как да не й доставят удоволствие. Ей тази страстна фантазия беше завладяла тялото и душата на Сийка Петрова, като за целта тя даже се беше снабдила с тънко въженце за простор от местната железария, идеално за осъществяването на поставените цели. Та, Сийка не беше вчерашна и щом Кольо приседна на леглото и изсухли чехлите си, тя ревна като тигрица насреща му:
– Рррр… ела тук, красавецо мой!
При тези думи Кольо я изгледа учудено. Ала премълча. Двайсет години беше женен за Сийка и му беше ясно, че от време на време я прихващат.
– Ела тук и ме грабни, мъжкарю мой! – не се отказа тя. – Ела, вземи ме и ме обладай, аз съм твоя робиня!
Кольо хич и не й обърна внимание. Кандилна се настрани и си полегна върху меката възглавница.
Жена му се надвеси над ухото му и му зашепна прелъстително:
– Чуй ме, мой любими господарю! Аз съм твоята робиня, ти си моят господар. Вземи това въже и ме завържи, любими! Завържи ме и прави, каквото поискаш, моля те, моля те, господарю!
Тук Кольо, безразличен за всичките й превземки, понаостри уши.
– Кво каза, кво?
Това обнадежди зажаднялата за страстни ласки Сийка.
– Завържи ме, господарю, и прави, каквото поискаш!
Кольо невярващо опули очи. Ах, от кога мечтаеше той за такова нещо – да прави каквото си иска, и то с позволението на благоверната Сийка! Е, това странно условие да я завърже малко го сащиса, но какво пък – в замяна на него тя му връщаше свободата! Втора покана той не изчака. Грабна въжето, метна Сийка връз кревата и я овърза с ръце нагоре и изпънати надолу крака за двете табли. Ах, как стенеше, ах, как пъшкаше таз ми ти страстна жена, докато Кольо изпълняваше тая й перверзна фантазия! Кольо овързваше ли, овързваше китки и глезени. Направи стегнат моряшки възел на всеки един от четирите й крайника. Все едно връзваше кукичка за кордата на любимата си въдица. И сетне настъпи сюблимният момент – Кольо стана от леглото, нахлузи панталона и фланелата си и под изумения поглед на Сийка напусна семейната спалня. Не след дълго тя дочу и захлопването на входната врата. Кольо беше изпълнил дословно нейната фантазия. Беше я вързал и беше направил това, което желаеше – беше тръгнал на риба.
Нощта премина тежко за Сийка. Най-напред тя вика след Кольо да се върне. После крещя по него и пустосва. Сетне опитва да се освободи от възлите, докато не се затегна още повече в тях. Накрая взе да крещи за помощ. След диви крясъци по нощите съседите я чуха, ала тактично не се намесиха – все пак, хорските работи не бяха тяхна работа. И съвсем след като Сийка загуби всякаква надежда, че ще оцелее, и се разплака като малко дете, една женица от горния етаж се смили над нея и повика полиция да провери какъв е тоя шум у комшиите. След първата крачка от страна на живущата на горния етаж иначе скромните, ненамесващи се съседи, някои от които май „не бяха чули нищо“, се събраха пред вратата на Петрови и изпълниха стълбището. Дойдоха полиция, пожарна и линейка, като първите разрешиха, вторите разбиха вратата, а лекарите от линейката спасиха Сийка от истерията й с една силна инжекция диазепам. Средството подейства почти незабавно, ала действието му премина моменталически щом пациентката зърна своя мъчител и истерията я хвана отново. То отново премина след поредната доза диазепам, но едва след като полицията отведе Кольо в районното.
Една такава бурна история не може да приключи толкова спокойно. Кольо престана да ходи на риболов не по свое желание. Сийка престана да иска романтика от мъжа си. Какво по-точно е станало по-нататък не е известно, понеже скоро след това Сийка и Кольо Петрови тихомълком се изнесоха и се преселиха неизвестно къде.
Съседите не бяха много доволни от последното. Отнеха им зрелищата, остана им само хляба. А някой беше казал, че само с хляб не се живее!
