Опасен сексапил
Асансьорът яко я сдруса и закова на петия етаж. Беше от вехтите „Шиндлер” с дървена кабина и метална решетка. Харесваше го. Изтръскваше обърканите ѝ мисли и умората в раменете. И най-важното – качваше я на последния адрес за деня. Милица дръпна решетката, излезе на стълбищната площадка и застана пред вратата с номер петнайсет. Погледна часовника си – закъсняваше с петнайсет минути, както винаги.
Въпреки това не посегна към звънеца. Погледна мътното око на шпионката и отстъпи крачка назад. Извади от раничката си червило, пудриера, спирала и ловко ги употреби по предназначение – освежи устните, подчерта скулите, изви миглите, оправи очната линия. Провери резултата в кръглото огледалце. Прибра непослушните къдрици на рижата си коса и ги стегна с ластик на тила. Оправи шала около врата си, изпъна кожения клин върху убийствено стръмните си крака и приглади пуловера върху гърдите. Този ритуал пред шпионката вървеше от първата ѝ визита на номер петнайсет. С неизменните ѝ петнайсет минути закъснение. Преди да излезе на нейната сцена.
Натисна бутона на звънеца и окачи широка усмивка на лицето си. Макар че бе нервна, не искаше да ѝ личи. Нямаше начин – тя бе професионалист. Нищо лично не трябваше да избива по фасадата ѝ. Но на практика точно това се случваше. Винаги на номер петнайсет! Все още не бе намерила обяснение.
„Имаш опасен сексапил. Внимавай. Вземи този адрес – казаха ѝ колегите, – хем ще ти е спокойно, хем ще ти доставя удоволствие това, което правиш, дори когато експериментираш.” Довери им се, бяха най-добрите в професията, ветерани в социалната служба, в която Милица отскоро бе започнала работа. Беше в турбулентен момент, в който ѝ трябваше точно това: спокойствие и удовлетворение. Тогава не се замисли, но сега ѝ се налагаше да го прави след всеки адрес.
Запомняше не толкова лицата, а очите, които я посрещаха – уплашени, отчаяни, сърдити, агресивни, подозрителни, похотливи. Те ѝ разкриваха всичко, което ѝ бе нужно, за да си върши работата. Критично мълчат, обсебени от страховете си. Апатично очакват само моментно облекчение. Разсъбличат я мислено, забравили абсурдната нелепост на състоянието си. Затова не се фиксираше върху гледката на телата – окаяни от болката и преживяното. Научи се да ги свеждаха до ръце, крака, подмишници и подбедреници, тазове, рамене, гръбнак. По тях безпогрешно ѝ светваха лампичките на рисковите червени точки за раздвижване, масаж и акупунктурната ѝ писалка.
Милица мечтаеше с уменията на ръцете си да прави чудеса. Но бързо осъзна, че без да оплеви страховете в душите, чудеса не стават– трябваше да говори, много да говори, за да вдъхне доверие, да убеждава, да посее надежди.
Когато за първи път прекрачи прага на номер петнайсет, се изправи пред две сини очи – толкова дълго живели, че я гледаха като малко момиченце – невинно и любопитно. Хрумна ѝ, че може би това са очите, с които дълго ще си говорят.
– Много си красива, миличка. Как ти е името? – посрещнаха я тогава сините очи.
– Мила ми викат. С тебе ще правим чудеса. Вярваш ли ми? – отвърна Милица предизвикателно. Каза го импулсивно. Изведнъж ѝ се прииска нещо хубаво да се случи в края на деня на последния ѝ адрес.
– Вярвам ти, Мила. Ти си добро момиче. С теб ще правим добри чудеса, нали, миличка – сините очи я гледаха с детско очакване, сякаш ставаше дума за някаква момичешка игра.
– Добре тогава. Аз ще ти викам Вяра, защото ми вярваш – Милица взе старческите ръце в шепите си и ги погали. Гледаха се очи в очи като сестри.
За пръв път някой ѝ казваше, че ѝ вярва от пръв поглед. Тази синеочка Господ ми я праща, дано здраве да ѝ носи, помисли си Милица и се захвана за работа. Масажира ръцете, краката и гърба, след което направиха упражнения за раздвижване без проходилка и бастун. После я хвана под ръка и на малки стъпки обикаляха стаята и коридора, като си правеха комплименти на „госпожо” и „госпожице” и се шегуваха се, че отиват на дамско парти край морето.
– Уморих се, миличка, да изпием по един чай за почивка – рече нейната синеочка видимо отмаляла в ръцете ѝ.
Милица се сети, че носи в раницата си специални лековити чайчета, направи запарката и поднесе димящите ароматни чаши. Седнаха една срещу друга. Посръбваха бавно. Мълчаха. Като отколешни приятелки, за които присъствието на другия правеше излишни думите. Мила бе забравила за графиците, времето бе задрямало в блажена нега.
– Чаят ти е чудо! – синеочка ѝ се усмихна с детска признателност. – Хем ме ободри, хем ме освежи – замижа от удоволствие със заруменели скули. – Ухае на… мащерка, мента? Каква е тази запарка, букет някакъв?
– Тайна, фирмена тайна! – отвърна Мила и дори се поизпъчи. – Ако ти харесва, може да ти го доставям – рече делово като брокер.
В следващия момент ѝ стана съвестно и я досмеша на себе си. Възрастната жена я гледаше с доверието на момиченце, а тя си правеше устата да ѝ иска пари.
– Всъщност запарката е бабина тайна – на баба ми Милка. Беше билкарка. Нейните тефтери ми са златни. На нея съм кръстена. Тя ми е орисницата. Заради нея станах това, което съм и влязох в правия път. Разбрах, каква искам да бъда, едва като си отиде от този свят…
И неочаквано за себе си заразказва как цялото ѝ детство е минало под крилото на баба ѝ Милка. Как всичките ѝ детски настинки, грипове, ангини и бронхити са лекувани с нейните вълшебни билкови чайчета, настойки и разтривки с лавандулово олио и чиста селска мас. Как най-сладките ѝ спомени са свързани с нейните бухтички, мекиченца, палачинки, курабийки с аромата на сладка от ягоди, смокини и дюли.
– Баба беше целия ми свят – сигурен, обичлив и грижовен. Баща ми и майка ми от дъжд на вятър им виждах очите. Вечно работеха извънредно да изплащат ипотека и кредити. Нямаха време за нищо. Бях самотно дете…
После разказа как гневът ѝ избухнал след гимназията и тя си била камшика с какви ли не компании напук на целия свят. Изгаряла в неспокойно търсене, но нямало кой да ѝ каже какво значи да си жена. И когато била напът да потъне в наркотиците, починала баба ѝ.
– Ревах цяла седмица. После отръсках живота си като куче. И се записах в университета… Тази есен ще взема диплома…
Синеочка я гледаше като баба ѝ. Погали ръцете ѝ.
Мила замълча, сякаш досега бе говорила сама със себе си – с душата си.
Телефонът ѝ забръмча за напомняне. Тя погледна невярващо дисплея – близо два часа извън графика ѝ бяха хвръкнали без да усети. Трескато заприбира нещата си в раницата.
– До скоро, Вяра – нали ще правим чудеса? – махна на тръгване.
– Ти вече ми донесе първото чудо, миличка – повярвах, че отново ще видя морето и ще ходим на дамско парти на брега – рече синеочка и ѝ изпрати въздушна целувка.
Мила се прибра пеша. Вървеше напреко през кварталите вместо да се тъпче в автобуса, както обикновено. Беше лека като перце. Не мислеше за нищо. В главата ѝ пърхаше необяснимо щастие, като летен бриз.
Вкъщи стигна по тъмно. И веднага се скараха с мъжа ѝ, нейния ненагледен Виктор – висок, с тяло на античен атлет, сини очи – да го изхрускаш прав. И защо стана кавгата? Мила бе забравила да пазарува. Разделяха си покупките за вечерта – всеки, от което разбира и му е на път след работа. Мила бе подминала всички супер и хипермаркети без да ѝ светне никаква лампичка. Вечерята отиваше на самотек…
Той бе кисел. Натякваше ѝ до безкрай. Тя бе еуфорична. Не ѝ се оправдаваше за нищо. Неочаквано и за себе си му кресна:
– Искам бебе, пет години чакам! Какво ми опяваш за някаква тъпа вечеря…
И прехапа език. Вечерта беше прецакана. Заради нея. Тя осъзна, че егоистично предяви себе си. За пръв път. Вместо досегашните гукащи разговори с милувки и взаимни обещания…
След инстинтктивното и разбунтувано отдръпване тя бързо се предаде на инстинктивния порив на чувствеността. Привлече го към себе си, залепи се за него. Любиха се на гладно. Той беше мил, но някак вял. Тя бързо изстина…
На следващия сеанс на номер петнайсет Мила неочаквано изтърси:
– На моя Виктор съм дала ултиматум – или ми прави бебе, или го зарязвам. Чакам вече пет години, представи си…
Двете замълчаха. Посръбваха чай и претегляха признанието.
– Имаш добри и щедри ръце, не бързай – погали пръстите ѝ синеочка.
Всъщност бяха едри, здрави и зачервени от масажите и процедурите, с изпъкнали вени на китките, без маникюр. Почиваха на покривката до чашата с чая. Но не и душата й.
„Имаш опасен сексапил, внимавай – не всеки ще те разбере!”, изплува в главата ѝ преди да заспи вечерта. Закачката на колегите ѝ. Какво ѝ бяха казали? Предупреждение? За какво – за нея самата или за другите, които срещаше? Досега не беше се замисляла…
Но ето – взе да се случва в края на сеансите на номер петнайсет. Дали защото чаят на четири очи стана от самосебе си задължителен? Мила го запарваше и сервираше ароматните чаши. Синеочка въздишаше блажено. Мила се разтваряше в очите й. В главата ѝ плуваха бели облачета. Забравяше за времето.
– И защо миличка, толкова млада и хубава, си губиш времето в социалната служба с такива като мене – взели-дали дъртофелници? И сигурно за жълти стотинки… – запита я веднъж синеочка.
– Работих в спахотел, от най-лъскавите – отвърна Мила все още далече от себе си. –– опитах и меда, и жилото на частния рай… – замълча. – Посегнаха ми, издрах му очите…
– Ох, миличка, какво са ти сторили – синеочка стисна ръката й, която потрепери.
– Един нахалник, от онези, дето си мислят, че всичко се купува. Може да помислиш, че беше някакъв тузар чужденец. Не – българин беше, тъпо дебело парвеню. Хвърляше бакшиши. Хвалеше ме на шефовете. Аз, глупачката, се стараех, бях нова, исках да си заслужа парите. После взе да ми сваля звездите. Не можех да го отрежа – беше някакъв ценен клиент, шефовете се омилкваха на кесията му. Накрая взе да ме кани на интимни вечери. Отказах. И един ден ми се нахвърли. Беше пощръклял, като побеснял нерез… Едва се отървах… Но му разкрасих лигавата физиономия… Виктор щеше да го размаже като червей, но оня си беше обрал крушите…Шефовете ми показаха вратата… Плюх им в сурата…
– Ох, миличкото ми момиче – синеочка приласка в шепите си треперещите ръце на Мила. Сълзите ѝ мокреха покривката. Дълго мълчаха…
– Постъпих в социалната служба да си докажа, че мога с всичко да се справя, че не ме е страх от нищо и никого… Колегите вече го признават… А като си взема дипломата, ще отворя мое ателие. Ще патентовам бабините чайчета и моите гелове. Ще стана най-добрата в града…
– Ти имаш силни ръце, с тях света ще преобърнеш. Вярвай си. Чудесата тепърва започват, Мила… – синеочка отново я гледаше както баба ѝ.
Телефонът ѝ избръмча за подсещане. Мила се разбърза. Навън вечерният ветрец изсуши очите ѝ. Душата ѝ пърхаше, нещо ѝ доверяваше. Аха, за опасния сексапил. Как да се покажеш, а не непременно да се харесаш някому. Да изглеждаш добре, а не да привличаш. Да впечатлиш без да флиртуваш. Как изразяваш сърцето си. Малцина биха те разбрали правилно, Мила, внимавай – като на витрина без стъкло си…
Отново прецапа напреко през кварталите. Отби се в няколко магазина и се прибра с две пълни торби.
– Каня те на царска вечеря, после ще те схрускам в леглото – извика от вратата и се хвърли в обятията на нейния Виктор. Той дълго гали косата й – рижата, непокорната, разпиляла рижаводива любов върху рамото му. И прошепна в ухото ѝ:
– Утре отивам на допълнителни изследвания. Нещо не съм добре с костите…
Мила остана без дъх на гърдите му – от страх и любов…
След дълга отпуска, през която се случиха много неща, Мила отново стоеше пред шпионката на номер петнайсет. С неизменните петнайсет минути закъснение. И ритуала с разкрасяването преди да натисне звънеца. На този пети етаж, на който една синеочка край две чаши чай най-неочаквано ѝ отвори сцена, на която да изиграе себе си, да си каже всичко затаено, да си изплаче и излекува болките, да провери сърцето и душата си.
Днес с гранде масаж с лавандулово олио на цялото тяло щеше да я зарумени и освежи както на младите ѝ снимки на библиотеката зад гърба ѝ. Щеше да направи последната запарка и да ѝ разкаже за новиа път, който беше избрала:
– Идния месец вземам дипломата и почвам нова работа с рехабилитация на деца, моят Виктор се излекува, отваряме моето ателие и…
– И ще чакаш рожбичка – щеше да ахне синеочка, благославяйки пътя ѝ.
Мила решително натисна звънеца на номер петнайсет. От раницата си бе извадила голяма кутия бонбони „Меrci”.
ГЪБКИ
Две гъбки редяха миниатюрни икебани. Върху ширналата се тревна черга. Между плажа и асфалтовата алея към солниците.
Еднаквите им шапчици, на по-малката с розови точици, на каката – с оранжеви капки, закриваха сведените им лица и спускаха сламените им коси като завески пред очите. Изглеждаха като всмукнати в прозрачни балончета. Нито морският прибой, нито хоралите на чайките смущаваха бързината на ръцете им.
Върху гърба на зида, спиращ плажните дюни, бяха натрупали кофички с мокър пясък. До тях – купчинка от пласмасови шестоъгълни формички. Гребваха с лопатки пясък, пълнеха по една формичка и я заглаждаха отгоре. Двайсет пръстчетата зашарваха по тревната черга – за клонки, цветенца, камъчета, – и редяха икебаните. В миг застиваха. Плясваха длани – готови. „Камък, ножица, хартия” решаваше избора…
Малката гъбка печелеше. Внимателно заделяше миниатюрното съкровище върху челото на зида до нея. Дух и природа, като молитва, това ѝ беше казала мама за икебаната, когато заедно редяха кашпите вкъщи. И тя влагаше цялото си сърчице и душа. В молитвата си.
Почнаха отначало – формичка, пясък, шарене из тревната черга…
Малката гъбка бе прехапала езиче от усърдие. Каката я поглеждаше под око. Розовите точици и оранжевите капки плуваха в мълчание.
Скоро миниатюрните икебани вдигнаха пирамидка. Малката гъбка я премери на око. Кимна одобрително. Придърпа торбичка зад себе си и изсипа от нея нови формички – четирилистни детелини. Почна да ги пълни с мокър пясък една по една. Каката не изостана. Нова пирамидка…
Малката гъбка изтупа ръчички. Грабна във всяка по една детелинка и една икебана и забърза към брега. Бризът опъна като платна сламените ѝ кичури.
-Юра! – извика каката. Оранжевите капки скочиха на крака и хукнаха след розовите точици…
Недалеч брюнетка с хавайски тен, потънала в сгъваем брезентов стол, сподиряше гъбките през тъмните си очила. Беше ги нарекла така заради шарената невинност на детските им шапчици. Гледаше ги с копнеж. Не беше първа младост. Но банският ѝ намекваше за леност на пантера.
Зад брезентовия стол стърчеше забита в пясъка табела от велпапе, на която бе изрисувано: Агнеса, голямо усмихнато сърце и весели подскачащи човечета. Това бе фирмата ѝ. А тя всяка сутрин ваеше пясъчни фигури на плажа. Според събудилото я настроение. Танцуващ делфин – при ведра замечтаност. Октопод с безброй пипала – след кисела вечер. Слон с вирнат хобот – при ден с неизвестно очакване. Русалка с едър бюст и рибя опашка – при глад под лъжичката… и така нататък. Дечурлигата, преминаващи по крайбрежната алея, първи виждаха смешните човечета и припваха към усмихнатото сърце. Татковците им зяпваха грацията в сгъваемия стол. А мамите инстинктивно разбираха: Агнеса няма деца. Великодушно загърбваха мъжете си и с пълно сърце сподиряха отрочетата си. Те пък вече подскачаха около пясъчните фигури и играта започваше. После идваха снимките, доволните усмивки…
В картонената урна капеха левчета. По импровизирана тарифа. Според еуфорията на децата. И доволството на майките…
Похъркване с носов фалцет смръщи Агнеса. Досадата идеше иззад близката дюна. Там в палатка за двама блаженстваше в сиеста с водка нейният асистент Яцек. Всяка сутрин, още преди да ѝ поднесе чашата димящо кафе от газовия колон, той ѝ приготвяше площадката и пясъка за поредното приказно ваяние. После притихнал на колене я гледаше ненаситно. Пръстите на Агнеса преобразяваха пясъка, сякаш летяха по клавишите на невидимо пиано с вдъхновението на Шопен, а тя се рееше в безвремието на копнежите си…
Похъркване с носов фалцет смръщи Агнеса. Досадата идеше иззад близката дюна. Там в палатка за двама блаженстваше в сиеста с водка нейният асистент Яцек. Всяка сутрин, още преди да ѝ поднесе чашата димящо кафе от газовия колон, той ѝ приготвяше площадката и пясъка за поредното приказно ваяние. После притихнал на колене я гледаше ненаситно. Пръстите на Агнеса преобразяваха пясъка, сякаш летяха по клавишите на невидимо пиано с вдъхновението на Шопен, а тя се рееше в безвремието на копнежите си…
За фалирали фермери, допилели се от Източна Галиция, граничната полска провинция с Украйна, не беше никак зле. Дори да не се връзваше с пясъчните фигури, като официална версия вършеше работа. Животът на какво ли не те научава… Безспорно бе, че Агнеса обожаваше топлото Черно море и южните градове като Бургас. Беше го наследила от майка си, която имаше горещи спомени отпреди половин век, бог да я прости… Яцек пък прегърна сиестите с водка. Двуместната палатка им стигаше. Така караха трето лято и бяха доволни, че са далеч от войната. Но не съвсем. Сянката ѝ сякаш бе безкрайна…
На плажа, в парка, в града – навсякъде чуваше руски и украински. Цели домочадия – баби, дядовци, зетьове, снахи, дечурлига, лели, чичовци… Не се различаваха от местните, но Агнеса безпогрешно ги разбираше. Нямаше как да не назнайва езика на комшиите. Така си беше от памтивека…
Агнеса отново фокусира двете гъбки с техните пясъчни занимания. Що за игра бяха тези миниатюрни икебани? Дух и природа, като молитва, припомни си смисъла им. Странно! А пясъчните четирилистни детелини? Запита се: кой ли ги придружава? Солниците все пак бяха далеч от града…
На близка пейка върху тревната черга две жени се заприпираха на висок глас. Видимо млади, добре поддържани, но някак отпуснато закръглени, годините им се губеха. Без мъже край тях, отчете Агнеса и се заслуша.
Едната с жар увещаваше: Продавай, всичко продавай и се махай веднъж завинаги! При вас няма живот, не разбра ли? Другата с горест отвръщаше: Следят ни, всичко следят, ще разберат и ще си го изкарат на мама и татко. Оля, ти си бежанка, аз – невъзвращенка. Как ще ги опазим – сами, болни и беззащитни? Ще се скрият на село. Те са корави души, ще оцелеят – рече първата. Замълча за малко и отново се разгорещи: Слушай, Люда, шест месеца остават от договорите – ще се молим света Богородица да ги опази. После си грабваме момчетата от войната и отлитаме надалеч, на-да-леко… в гори тилелейски! А ако не ги пуснат?, опонира другата. Ще избягат! Чуй – съсипваме децата си, моята вече е аутист…
Агнеса огледа през рамо жените. Боже Господи, две сестри с мъже войници от двете страни на войната! Ужас…
– Юра, спри!… Мамии! Юра тръгнаа!…
Агнеса погледна към гъбките. Малката нагазваше в морето. С протегнати към хоризонта ръчички. В едната – миниатюрна икебана. В другата – четирилистна детелинка. Детските ѝ молитви! Рокличката ѝ се изду над вълните…
Агнеса скочи по-бърза от пантера. Прелетя плажа. Прескочи прибоя. И още в плиткото грабна малката гъбка. Изнесе я на брега. Падна на колене. Прегърна мократа рокличка. Загука успокоително на мътните поточета през стиснатите клепачи.
Внимателно пусна тресящото се телце. Заговори бързо на полски: Ето какво ще направим, ти само гледай. И заби пръсти в мокрия пясък…
Пред малката гъбка, сякаш с вълшебна пръчица, на брега изплува делфинче. Донеси молитвите, миличка, то ще ги отнесе, където трябва, хайде – бързай!, шепнеше все така на полски Агнеса. Детето хукна през глава…
Заедно с двете гъбки подредиха икебаните и детелинките върху гърба на делфинчето. Агнеса вдигна малката на раменете си. Нагази прибоя и посочи хоризонта: Молитвите тръгват, помахай им за попътен вятър!
-Папааа!
Зад тях на брега две жени плачеха с натежали като котви ръце.
Васил Люцканов
Роден в Бургас, завършил бургаската английска гимназия, следвал в Алма матер, ощастливен с първия експериментален курс на специализацията „Културология”, ръководена от покойния проф. Николай Генчев. Работил в девет вестника – от стажант репортер, вкл. във в. „Черноморски фар” още като гимназист, до главен редактор – в продължение на четвърт век, и още петнайсет години в сферата на медийния маркетинг. Публикувал разкази и новели в почти всички авторитетни литературни списания и вестници.
Васил Люцканов
Дебютирал през 1987 г. със сборника с разкази и новели „Обратни блакове”.
Книгата му „Душите ни страдат красиво”, 2022 г., е своебразен цикличен роман с късчета тъга и любов към слабите и онеправданите от един неподозиран уличен свят в нашето дигитално всекидневие.
Новият сборник с разкази „Третото око на Едип”, излязъл в навечерието на 24 май 2024 г., е бургаска изповед за света, който бихме могли да разберем, само ако се вгледаме в хората около нас. В незабележимите неща, които ни разкриват вечните истини. Какво ни липсва и за какво копнеем, какво пропускаме и как да го открием, защо страдат душите ни без третото око на прозрението. Историите са наглед странни, някои дори диаболични, но и животът е уникална сцена – да надникнете зад кулисите му.