Слободан Ристович, Сърбия за книгата на Роза Боянова, АЛТ. Стиховете, които ме избраха
Издател: Международна асоциация на творци на литературата
и изкуството НЕКАЗАНО – гр. Бар, Черна гора
Превод: Сафета Осмичич
Редактор: Лабуд Лончар
Художник на корицата: Румен Михайлов
Поезията е пред бъдещето. Тя разстила хоризонтите на времето. Неуместно е да се мисли, че тя е измислица. Тя съществува. Тя е тук, само че не принадлежи на всеки, който притежава писалка. Тя създава понятия, носи техните решения и насоки. Поетът е нейният факлоносец и знаменосец, семето и кълнът на съществуването й.
Да имаш способността да разгадаваш нейния „електрически заряд“, е равно на дар от Всевишния. Той извежда светлината наяве и показва, че поезията е пред бъдещето. Как да я определим, ако не като предчувствие, вяра, че тя може да бъде докосната. С какво, ако не с мисъл, светлина, която има формата на сън и е обиталище в нашите души.
Поетът е нейната жажда. Роза Боянова е ключът към този извор, онзи импулс на новороденото, който показва ситостта му, връщайки майчиното мляко пред очите й. Поетесата преживява това състояние, за да го кристализира и превърне в ключ, с който да отвори роенето в себе си.
Роза е замисълът на поезията, светещият белег на общия вик пред дарителя, който я е избрал за „разпятие“ сред удостоените, за да бъде разпозната и обединена с тях.
Срещайки се с тази стихосбирка, интерпретираща поетичния кошмар, си спомних, че очите показват истинския си цвят само в сълзите.
Гмуркам се в тази есенция, търсейки жарта на жаждата, за да видя, когато изплувам:
„Две птици на брега се вкамениха.“
Превръщам ли се в скулптура от сол, в дума, фрагмент от мисъл, която ме пленява? Влюбен в собствената си лудост, гасна. Но там:
„Когато кръчмата пията се поклащаше
от смях и от юмруци натежали,
минаваше през село най-красивата жена
и конят полудяваше от коленете й…“
О, Боже! Как така в тази кръчма се озова Брана Петрович, на кой панаир с джамбази е тръгнал!? Той е изковал за Роза в циганската ковачница буквите и ги е охладил във вино, посиняло от женски вик и конско цвилене.
Роза Боянова, известната българска поетеса, която се е описала с няколко стиха:
„Точки по пода, по пръстите –
мечтае свещта.
Свещенодействаме докато пишем.“
(От стихотворението: Далечен диптих)
Връщам се към стиховете, чрез които тази добра поетеса, роднина на сръбската поезия, е сродена с небесата, където когато водите заспят, започва да извира вино. Това е виното, с което се опиват и умиват бохемите, като споменатия Брана.
„Бедрата й люлееха на селяните шапките.
А тя гореше за ръцете на баща ми,
защото като чаша я държаха
и пиеха от нея,
докато омекнат.“
Докато чета, се превръщам в утайка на дъното на стихотворението. Ставам жива смърт на тишината, която събира росата на дъното на окото, за да измие цвята му.
Роза се надига над съзвездието на думите, с които й става тясно в небесната книгата.
Чета стихотворението „Лов“ като роман. Всяка дума поставям в отделен съд. Крия ги от собствения си страх, който ми казва „гората е началото на приказката и край на детството ми“.
Поезията ни подтиква да надрастваме себе си.
Водата е жадна за поезия. Водата пази нашата памет, както светлината се грижи сянката да не угасне. Поезията на Роза Боянова не спада към думите, които прочиташ и гасиш като лампа преди лягане. Тя гори постоянно, дори когато и пръст не се вижда пред окото. Тази светлина е „от другата страна на реката“, по която се разлива бъдещето…
Рогатица, юли 2024 г.
Слободан Ристович е сръбски писател, който казва в обикновен разговор, „че живее от двете страни на Дрина – в Рогатица и Бела Земла близо до Ужице, където е другата част от семейството му”. От 1988 г. до момента е издал 15 стихосбирки и 6 книги с проза. Представен е в няколко антологии и е преведен на много чужди езици. Носител на множество големи литературни награди в Сърбия. Сред тях са “Blažo Šćepanović”, “Janko Tufegdžić”, “Homoljski pastir” и “Kondir Kosovke devojke”, а за книгата “Vodiće te u Mletke” получава титлата “Рицар на поезията” през 2004 г. Носител е и на много други награди и признания за опазване на красивото сръбско слово, традиция и език.
По колекциите с песни на Слободан Ристович „House Adders“ и „Čemerište“ са заснети едноименни документални филми. Филмът “Чемерище” получава две награди Гран При.
