Дисекция на любовта
Обичаш ме, но си малък.
Не знаеш какво означава
любов, и късметът е рядък
нищо да не я застрашава.
Не знаеш какво е да чакаш
някого вън цяла нощ.
Не знаеш какво е да страдаш
по него, а той да е лош.
Не знаеш какво е лъжата –
и за егото му не си наясно.
Аз треснах, затворих вратата,
но той я премахваше бясно.
Не знаеш какво е болка…
Не знаеш какво е “скандално”…
Не можем да бъдем с теб двойка,
защото ще бъде фатално.
Той ме познава, зная, добре –
обича ме и ме мрази.
Аз съм пред него дете,
но просто е луд и ще гази.
Ще страдаш много тогава,
ще научиш защо съм те крила.
Ще знаеш какво означава любов –
тя може да бъде и слабост, и сила.
Ще викаш към мен с пълен глас
ще биеш, ще удряш, ще лаеш.
Но мисля, че краят за нас
ще дойде, преди да узнаеш.
Дано ме отблъснеш преди
тази истина зла да се случи.
Дано в тебе няма сълзи,
на любов някой друг да те учи.
Аз вече нямам грам суета –
в любовта коя съм за теб.
Затова като малка сълза
те обичам дори и отнет.
Но това е най-свята любов –
ти не си жаден копнеж.
Не си! Ти си приказен зов,
който шепне ми в жега и в скреж.
Ти си такава една светлина,
озарила света ми във цвят.
Но от всичката своя вина
аз заспивам под зъл опиат.
Сега давай, режи!
Но свети цял живот ти, звезда!
И не бой се, че всичко кърви –
това е дисекцията на любовта
Резервация за Инферно
Слово, прости ми, че те оскверних
с този грозен скучен стих…
Веднъж листи бели разпилях,
със мастило ги залях.
Вместо истината да избягвам,
аз сега се изповядвам:
„От Дявола до Хрѝста –
съвестта ми не е чиста!“
Всичко ново на хартия –
всичко вече е помия!
Ще ме види минувач –
в очи напира гузен плач.
Що е туй въображение?
Мръсно, мръсно вдъхновение!
Търся своята награда –
резервация за ада!
Търся своята заплата…
Знам, поглъща ме боята,
знам, платното ми е сиво.
Странно е, но е красиво?
Създадено от две ръце,
две ръце – едно сърце.
Вятър носи думи нежни,
пише в листи белоснежни.
Духа в нечии гърди,
свири в чуждите души.
Но Словото е вечен звук
и той ВИНАГИ е тук –
някъде във леден къс,
навсякъде във всеки дъх!
Звукът сред хората се губи…
Ха, дано покълне в други!
За да казват в що се вричат,
да признават, че обичат!
За ДУШАТА що е хлеб?
Чуваш шепот: “Вярвам в теб”…
Слово, ти си вечно!
Слово, ти си безконечно!
Ще ги учиш да бленуват –
може би ще зарисуват.
Ще пишат те по морски пясък –
моливът е сив, без блясък.
И ще пишат със очите –
ще рисуват по звездите!
Днес ний мислим за парите –
УДАВИХМЕ морето във звездите!
Перспективата – неточна,
а картината – порочна.
Пространството – без път,
а Словото лежи отвъд!
Ако то попадне в ада
зарад нечия безумна слава,
ако трябва да избираш …
Дали ще го помилваш?
Колкото и да се колебаеш,
обещавам ти – ще го познаеш.
Защото Словото е вечно живо,
а останалото е фалшиво!
Даниела Петкова е бъдеща дванадесетокласничка в АЕГ „Гео Милев“ – гр. Бургас. Девойката е един от най-изявените членове на Литературно общество „Петя Дубарова“ в гимназията и е активен участник във всички изяви на клуба на регионално, национално и международно ниво. Даниела има многостранни интереси, но особено задълбочени са те в областта на изкуството – литературно, музикално, изобразително, филмово, театрално – и е носител на много отличия, свързани с него. Пише поезия, рисува, пее и свири на китара, композира. Девойката е удостоена с I място в Конкурса за рецитация на стихотворение на Христо Фотев, организиран от БНР в чест на 90-годишнината на поета през март, 2024 г.