Дневник на рибаря
…Пусти живот, избяга „като куче през хоро” – проклинаше живота си някой.
Откъснах страницата от закачената на пирон пред клекалото в обществената тоалетна тетрадка и, преди да я ползвам по предназначение, се зачетох отново.
…Пусти акъл!.. Защо идва толкова късно, когато вече няма време за нищо. Е, глупаво живях, но поне не си отивам чак толкова глупав от този свят. Не съм вярващ, но седна ли над белия лист, дори се чувствам обвързан с християнската вечност… – Тази усмивка показва, че те ангажирах със себе си, приятелю, сиреч, тоя май не е чак толкова глупав, щом при-знава глупостта си. Чуй, читателю, дори не си и по-мислям, че тези редове ще достигнат до тебе, аз просто те измислям, да не си мърморя сам, че ми иде до края на дните си да псувам всичко и всички в тоя без-смислен живот… Ама разбира се, кой не иска да говори за себе си? Там е работата, че няма кой да те слуша, камо ли да те разбере, приятелю. Вярно е; адът за живия човек, особено на моята възраст, е мястото, където няма публика. Харесвам да ме прекъсват мислещи читатели, макар въображаеми. Бъди ми и публика, но да не те разочаровам; малко съм изнервен.
Подсмихваш се, знам, но и на теб да бяха сложили намордник на устата, нито да можеш да хапеш, нито да плюеш, щеше да те питам аз тебе!.. Зъбите ми окапаха от стискане, слюнката ми в смъртоносна отрова се превърна…
Днес, на седемдесет и пет години, вървя с високо вдигнат среден пръст и псувам. Как кого? Вас! Най-вече вас; дето под път и над път размахвате възвишените си идеи и каузи… Вие, четиридесет и пет го-дини не разбрахте мълчанието на народа си, духа му, не мисля, че сега ще разберете воплите му. Вие не познавате страданието, другари, защото боледувате от здравето си, драги господа… Не бързай да се оскърбяваш приятелю! Ако утре се срещнем лице в лице и нещо не ти хареса в мен, в отговор на тази кисела усмивка ще ти кажа, че просто си видял своето отражение в очилата ми.
Защо бе, млади, и не чак толкова млади другари, дето довечера ви беше страх да мислите, съгласихте се, че справедливостта изисква временно потискане на свободата, нарекохте освободители тираните и обрекохте милиарди хора на унизителен, робски живот, след четиридесет и пет години изведнъж се разчувствахте и се загрижихте за унижението на народа си? Защо си мислите сега, че вашата справедливост ще бъде най-справедлива? Откакто свят светува, човече-ството не е успяло да въоръжи справедливостта със сила, затуй, ще не ще, е дало право на силата под измамния лозунг „Върховенство на закона”. Всяко търсене на чест и справедливост, господа, вече ви прави безчестни и несправедливи. Захвърлил ни на земята, Творецът ни е знаел, че няма невинни. Всички сме виновни и отговорни за всичко, всички врим в казана на ада „Аз” и „ние”. Надпреварата, завистта и злобата само осветляват пътя ни към пъкъла. Вашите идеи и каузи само заслепяват, те са горчива надежда за тълпата.
Дано не съм лош пророк, но всяка нощ, надвесен над белият лист, си мисля, че съвсем скоро всички ще бъдем изправени пред оня страшен съд, за да съдим не някой друг, а сами себе си. Той заседава тук на земята, господа, внимавайте!.. Момчетата с пушките винаги побеждават момчетата с парите… И аз, приятелю, мисля, че човешкият животът заслужава спасение; макар временно, тази грижа не трябва да има почивен ден, без значение дали всички сме човеци…
Наистина ме ангажира този умник. Употребих скъсаната страница за нуждите си, откачих тетрадката от пирона и я пъхнах в джоба. Въпреки безразборно късаните листи, имаше какво още да се прочете. Всъщност, аз от дете съм любознателен. Сега на годините на този автор съм по-скоро любопитен; за кога вече да знам?.. От ранна възраст та до днес любимото ми отходно място по естествени нужди винаги са били обществените тоалетни. Мъдрите надписи по варосаните бели стени ми бяха по-интересни от уроците в училище. Сега децата имат интернет, социални мрежи – и те толкова се интересуват за уроците, но през петдесетте години на миналия век всичко беше табу. В света се случваха безброй събития, които не достигаха до мен, това ме правеше безкрайно беден. Изписаните стени с желания, мечти, мъдрости и но-вини в нужниците бяха моят интернет гугъл; оттам разбирах болката радостта, настроенията, мечтите и стремежите на хората… Днес още ползвам този най-откровен социален сайт.
Прибрах се в рибарската си колиба. Запрелиствах разпокъсаните страници; исках първо да разбера кой е новият ми виртуален приятел. Тук, в „Ченгене скеле”, всички сме хвани единия, утрепи с него другия… Събрани от кол и въже, всички сме приятели, но никой нищо не знае за другия. Като не намерих дори инициали на автора, се зачетох в един запазен абзац:
…Знам, знам, приятелю, знам, че да пише човек за себе си е толкова трудно, колкото и да бъде добър и доблестен. Така е никой не може да ни научи на това. Природата или ни го е дала, или отнела. Добър или лош, незаетият ум на разтревожения човек става офис на дяволите, чиито имена на моята възраст най-често са: Паркинсон, Алцхаймер… Миналото, пък и настоящето, много често ни разсмива. Смехът връхлита млади и стари, никой не е застрахован от оня безумен смях без повод… той нахлува в гърдите и не спира… Не казвам случайно това. Бях изпреварил времето и ме пренудиха да го изчакам. Разбираш къде? Такъв бе случи и с моят съкилийник, заклет атеист. Природата го беше дарила със здраво тяло и силен дух, но човешките възможности имат граници…
Прекрачихме изхода на затвора и смехът го сграбчи за гърлото… Седмица по-късно го среща Исус Христос… Ходих му на свиждане в психиатричната клиника. Никой не обича да му се смеят в лицето, дори психиатрите. Те също си имат методи: ако буйстваш – усмирителната риза… можеш да се хапеш, но не и да хапеш другите. Ако се смееш и на доктора не му харесва смеха ти – електрошок, мозъкът ти изтръпва, заглеждаш се в една точка и ставаш по-тих от дълбоката вода и по-нисък от око-сената трева…
Когато човек разбере, че срокът на мечти и на-дежди е изтекъл, дори да няма вече какво да каже, порастнал с мечтите си, седне ли над белия лист, старостта, умората и самотата се отдръпват от него. Необяснимо нещо е старостта, приятелю; да не ти трябва нищо, да не искаш вече да бъдеш нещо и закъснял да не бързаш за никъде… даже си мисля, че смъртта ще ме изчака да си напиша надгробните слова… Защо да мечтая безсмъртие? Всички сме безсмъртни бе, човече! Разбира се, че до доказване на противното, след това пука ли му на някой?.. Чуй, брато, голямата беда на хората не е в смърта, а в това, че не умеят да живеят. Аз умея да живея, и ако нямаше смърт, сам щеше да си я измисля, иначе как щеше да усетя сладостта на живота, който живях след затвора; без мечти, без стремежи… никога, за никъде не закъснях, защото за никъде не бързах.
Какво? Защо да се оплаквам от съдбата си? Тъкмо навреме понесох ритниците по задника, а по-късно и ударите по главата. Четиридесет години вече се радвам на тишината и спокойствието: благодат, която не можах да си подаря на младини, да чуя собствения си глас. Старостта сега ми дава в излишък всичко, дори често ми минава през ума, че ако се за-живея по-дълго, може и да ми омръзне да се слушам.
Именно затова всяка нощ сядам над белия лист. И най-добрият човек има повече причини да се оплаква от себе си, отколкото от съдбата. До тридесет години се стремях да бъда някой… Сега чак, когато животът изтича, разбирам, че ако бях станал това, което исках, сега в края на живота си, щеше да мечтая да съм това, което съм: едно буйно момче, достигнало до завоя на безнадеждността, почувствало се тъй чуждо на своя живот, че решава да го напусне. Дошло до море-то да се удави. Гмурнало се в солените хладки води на това велико и необятно творение на природата, освежило се за малко и доплувало обратно до брега, за да остане до края на дните си край него .
Малко като приказка ми тръгна мисълта, но днес в една жизнена старост още осмислям постъпката си, тази горделива лудост на младостта. Трябваше да се случи това да разбера, че първият признак човек да започне да цени самия живот е желанието му да го напусне… Точно така, приятелю; всеки живот струва толкова, колкото и всички останали животи… Старост-та е преход от чувства, към съчувствие… чел ли съм някъде това, или сега ми хрумна?
Много пъти съм започвал да описвам живота си, но все не се получава това, което мисля. Нахвърля няколко страници и в нито един ред не съм целият аз. Смехът на моя другар по съдба напира в гърдите и сърцето ми затуптява тревожно… Запращам пренебрежително тетрадката в огъня, сядам да си кърпя мрежите, ида си пия ракията… „На щастието ръцете са къси, казваше ми тати, то прегръща само този, който седи близо до него.“ Много малко му трябвало на човек да понесе скапаният си живот. Станах рибар и седнах направо в скута на щастието; само вятърът ми е началник… В края на краищата бяхме млади, буйни, политиците – властни и жестоки… Така е; от както свят светува, никой не е тръгнал срещу властта да не бъде окачен на въжето… Сега на тази възраст, ако започна да пиша нещо по-сериозно, рискувам да помрача вашите идеи и очаквания; тоест, новата лъжа. Впрочем к’во ми пука за вашите идеи и очаквания? Аз не обещавам нищо, най-вече на вас с идеите и каузите, дето дюдюкате по улиците. Не, не ви мра-зя, малко ме е яд на дебелашката ви дързост. Барем да бяхте отишли всички на баня, да свалите натрупа-ната мръсотия от себе си. Как иначе ще се прегърне-те със синовете и дъщерите на тези, дето вашите бащи изпращаха в лагерите на смъртта?..
Спирам, приятелю, спирам, че оня тайнствен смях напъва в гърдите ми. Точно това искам да пра-вя, а се отплесвам. Тази нощ ще се опитам да говоря за себе си и колко малко значение имате вие другите за мен. Разбира се, че ще говоря от първо лице! Няма да се крия зад някой измислен герой. Не ми е по мярка поетичното слово. Поетите са деца на Бога, те гледат на света от балкона на рая и виждат всичко. На тях им е простено да са малко глупави и луди. Но писателят ходи по земята, трябва да е умен, заради читателите си и отговорен, дето тъпче тревата на по земя, тя расте от душите на покойниците ни. Остава да започна да разкрасявам смирения си животец със стихчета и току-виж съм заприличал на герой от приказките, с които мама ме приспиваше… Не разбираш какво ти казвам ли? Чети внимателно! Сега ми хрумна. Ще стигна дотам.
През целия си съзнателен живот, след всеки изминат ден, съм желаел следващия, с надежда, че помествайки се във времето, ще намеря и аз своето място в живота. Като всяко дете мечтаех първо да порасна, да стана силен мъж, като тати… По-късно, когато съзрях, исках да имам всичко, което имат другите. Но нищо не идва даром като кърмата на мама. За да имам това, което искам, трябваше преди това да дам на другите това, което те искат. Израснал в семейство на трудолюбиви и честни родители, учеха ме, че смисълът на живота е в стремежа на човек. Природата не ме беше обидила нито умствено, нито физически. След дядо и тати и аз исках да оставя не-що от себе си. Захващах се да правя всичко, което правят другите. Стараех се, исках да бъда дори най-добрият. Всеки безплоден стремеж ме амбицираше… Да си призная ли? На нищо не се научих, защото нямах право да мисля, но нали това е младостта; да си мислиш, че ще постигнеш всичко… Много рано раз-брах, че всеки успех ми носеше фалшиви приятели и истински врагове. Може би нямах техния вкус към из-мамата, лъжата и лицемерието?
Дните и годините се изнизваха неусетно. Оста-нал сам край всички до себе си, сграбчен от амбиция-та и времето, на което принадлежим, открих в тях най-големите си врагове и стремежът ми се превърна в тревога; тоест, започнах да размишлявам. Разбрах,че ако съществувам да имам всичко, никога няма да имам достатъчно. Въпросът пред мен вече не стоеше как да се впиша в живота, а как да живея сред хората край себе си…
Каква измама са били приказките и песничките, с които мама ме приспиваше. Героите не били чак толкова герои. Лошите не си плащат за сторените злини.
Мръсниците изобщо не познават страданието… К’ва стана тя? Оказа се, че живея сред безброй подлеци, които си живуркат прекрасно, а аз младежът без идеи и убеждения се равнявам по тях.
Тази усмивка е двулична! Не съм намразил света, ако това ти минава през ума. Нали ти казах: светът е такъв, какъвто си е; богати и бедни, интереси и интересни хора, ти, приятелю си сред тях. Започнеш ли да целуваш задници, вместо да ги риташ, ще се изгубиш. Убедиш ли се дори в най-светлата политическа идея, вече си изгубен. Аз не харесвах система-та, в която живях. Не че имах други по-добри идеи; дядо и тате имаха всичко и бяхме щастливо семейство. Просто не можах да нарека реакционерите-революционери, макар да нямах вкус нито към едните, нито към другите. За да не ме връхлети оня безумен смях, който идва без повод от тридесет и пет години гледам сеира на една кауза, която, за да си има врагове раздели света на две, като под карантина; на лоши и добри…
Как да не съм сеирджия бе, приятелю, срещу непреодолимото зло – пари и сила, тръгва ли се? Сега пък новите идеолози са още по-смешни. Как ти се струва на тебе? Да заявяваш, че отхвърляш смъртното наказание, а да се въоръжаваш да избиваш масово и убиваш, е не само смешно, но е жестоко, срамно и позорно… Като не мога да хапя и да плюя, барем да се смея на воля. Но хората с идеи имат наказание и за тези, чийто смях не им харесва…
Че бях буен и непокорен, бях, но да съм убил някого, да му взема хляба и да заявя, че е справедливо и че некадърниците и мързеливците трябва да имат наравно със способните и трудолюбивите?.. Че моят смях беше по-различен от радостния, беше, но три години за това трябваше ли да плача повече, от-колкото вие сте се смели доволно цели четиридесет и пет години?..
Ей затуй псувам сега всички като каруцар коня си. Тогава си измислях лъжи да кажа истината, сега истината е очевадна, трябва ли някой да ви каже, че демокрацията е господство над посредствеността?..
Чуй, приятелю, и аз съм атеист; не вярвам нито във вехтозаветния Бог, нито в новозаветния Христос. Но ако един ден я докарам до дереджето на моя съкилийник и ме срещне Божият син, нямам нужда от спасението Му, дано поне ми дойде на ума да Го по-питам защо ни е пуснал в този земен рай? За храна на свинете, да се самоизяждаме, или да ни гледа сеира? В нищо не го обвинявам! Щом е решил, че трябва да ме срещне, аз вече ще се чувствам равен на Него. Първата ми Божия заповед ще бъде да снема отговорността му за природните злини. Те са причинени от плодовете на познанието, човешкия произвол, кой-то носи повече смърт, отколкото живот…
На това място ще се радвам, ако се смееш. Не казвам, че съм Бог! Казвам, че съм Му равен, но че той е по-голям сеирджия от мен – по-голям е. Той има право да ни се смее, защото сме смъртни…Тъй де, ако беше ме попитал дали обичам човечеството, мълчанието ми щеше да е по-дълго, но отговорът нямаше да е по-различен. Любовта и омразата, както казва мъдрецът, са две сестри на една и съща майка – завистта. Пък и човек не може да обича цялото човечество, но аз да ти призная и хората недолюбвам. Не че съм безчувствен. През целия си живот не съм оскърбил никого и все още съм добър човек, май и такъв ще си отида от този свят, за което често се обвинявам. Ние, хората, не заслужаваме добро нито на тоя, нито на оня свят… Като си припомня колко добрини съм правил на мръсници, ми иде да си изтрещя един шамар. Не, нямам никакви угризения на съвест-та, те са порок на характера.
Разбира се, че ме боли; за всички и за всичко ме боли, но болката е на различни места, приятелю, до-ри ме ободрява. Щом Бог ни опрощава всички грехове и аз прощавам на всички и за всичко… Да, най-лесно прощавам на тях, мръсниците, просто забравям, че съществуват. Това е моята оригиналност, друже: да поздравявам хора, чиито имена дори съм забравил, да ги гледам как се пукат от яд, като се правя на великодушен с моя чепат характер; оставям ги сами да си произнасят обидите, които преглътнах аз. Но нека все пак ти кажа: моите най-добри учители бяха имен-но те; хората, които ме предаваха и нараняваха…
Ей, приятелю, да не се оскърбиш? Нека все пак ти кажа, че не съм по-различен от другите; и на мен не ми харесва това, което съм. Аз псувам, но и вели-чая човека под непосилния товар на живота. Ако продължаваш да четеш, искам да ти призная още нещо: говоря с теб, а се ядосвам на мене си. Не трябваше да псувам човек от публиката, който ми се усмихва. Но пък какво, да псувам мама и тати ли? Достатъчно тревоги им създадох. Те са вече в по-добрия свят, да не ги безпокоя. Те навярно са ме създали с любов, искали са да ме видят щастлив, а аз със своя стремеж към щастието ги вкарах рано-рано в гроба… Знаеш ли, друже, какво е да те прокудят от родния край в нечия чужда земя. В малък град, където всички се познават, поздравяват и общуват, а тебе те сочат с пръст и те отбягват като прокажен… Тати си метна въжето на клона, а след година ракът довърши мама… лека им пръст…
И понеже нямам вкус към героизма и отмъщение-то, вместо да ме тормозят по-големите нехранимайковци от мен, а и желанието ми да отида при мама и тати ме доведе тук, край морето, и си дадох свобода за истински герой; просто нали ти казах? Станах ри-бар, сам съм си роб и господар… Кажи, кажи?..
От всички кладенци на живота пих вода и от този, най-дълбокия – любовта, и от него пих, но не паднах вътре. Не бях лишен, нито разочарован от любов. Това поне се научих да правя от всичко най-добре; да живея и да съм влюбен във всички жени. И още съм влюбен, но вече не е достатъчно само да си влюбен, трябва да можеш и да любиш… Не се оплаквам!
Откакто ме освободи този тиранин, както казва мъдрецът, ако не помъдрях, то поне разбрах, че няма разлика между умния и глупавия мъж, когато са влюбени само в една жена.
Щом се смееш с глас, значи има какво още да си кажем по въпроса. Честно казано, приятелю, никога не съм мислил, че човешките дела са нещо сериозно. Най-много съм се учудвал на мъжете, които се при-насят в жертва за благополучието на своето семейство, а заради една обиграна курва зарязват всичко.
Не създадох семейство, ако това искаш да ме попиташ. Не мисля, че в бедствие хората трябва да се развъждат. Употребих този животински термин, за-щото някои умни животни в бедствие не го правят. Това, което причиних с мечтите си на мама и тати, често ме кара да си мисля дали си струва усилието да се грижиш за някого. на когото след време ще му е все тая за тебе… Моля? Всички сме егоисти. Егоизмът не е ли чувство за идентичност? Чакай, спри се малко! Какво ми казваш ти?.. Да мисля за тебе ли? Кой от двама ни тогава е егоист?..
Ако не беше се засмял, щеше да ти тегля една каруцарска псувня. Досега си говорехме за това, кое-то всички виждат, но да си чул някой край тебе да мисли като мен? А трябва. Ако кажеш, че греша, ще ти се извиня чак тогава, когато идеолози и банкери, това алчно малцинство, обсебило богатството на планетата, заговори на ежедневния език и заживее изпъл-нения с опасности и мизерия живот на милиардите заблудени хорица по земята… но това едва ли ще до-живее, пък и то невярвам да се случи…
Това, последното изречение по смисъл, го дописах. Липсваха много скъсани страници от тетрадката. Мъчех се да разгадая остатъците от текста, в известен смисъл разбирах само, че старецът се страхуваше някоя нощ да не нахлуе в гърдите му оня смях без повод… Последната страница от тази дата е запазена:
…Това, което не затваря очите ми всяка нощ е малко странно. Мисълта, че аз съм единственият, който знае къде се спотайва онова, най-важното в този скапан живот, дето всички го търсят, не ми дава покой, но ми доставя изтънчено удоволствие, дори за-почвам да се смея от задоволство. Прав си, приятелю, аз съм един все още неполудял луд, но смехът е в гърдите ми, дори се страхувам да поема дълбоко дъх, да не го взривя. Тази радост и страхът ме държат над белия лист и съм винаги нащрек. Страхувам се, разбира се! Смехът идва без предупреждение: някоя нощ ще избухне в гърдите ми и няма да спре. Ще си тръгна към от този свят не с псувни, а смеейки се на себе си…
Отдавна мина полунощ, приятелю. Нощите намаляха, скоро ще съмне. Исках да си поговорим още малко, но маестрото полъхва заканително, имам мрежи в морето. Не побързам ли да ги вдигна, ще остана без тях, а те са всичко, което имам. Загубя ли ги, по-добре да не излизам. Всяка рибка, влязла в моите мрежи, е златна, но аз и желания нямам вече… Лека нощ!..
Автор: Георги Йочев