Абстиненция на разума
В тялото живеят
различни енергии,
дяволи и желания,
с които намразваш разума.
Отхвърлиш като начин на живот.
Разумът.
Веднъж започнал
е почти невъзможно да съществуваш без
да се разпиляваш по случайности и хора,
без да докосваш душите им,
да усещаш всяко потрепване на Вселената,
да живееш чужди животи,
да преливаш от собствена празнота.
Като отнемане на дишането
без да очакваш то да се върне,
ти се иска да има други неща в дните.
Без близост престава да се разлиства,
а да се късат части от съдбата.
Колко необходимо е да притежаваш,
да изграждаш перфектен живот
с перфектен човек?
Веднъж облякъл същността си,
се изпълваш с цялост и
безследно изчезваш от себе си
след това.
Усещаш няколко тела в едно,
като капан, който сам приготви,
но нямаш сили да излезеш от него,
като загадка, която е ясна,
но нямаш смелост да я промениш.
*
Думите нараняват.
Липсата също.
Изгубеното време наранява.
Да се върне обратно също.
Заставаш пред огледалото,
и не помръдваш –
лед, който не може да се пропука.
Наистина ли един човек
може да причини всичко?
Безтегловност.
Някой е натиснал бутон за старт.
Колко може още да поемеш,
колко още се надяваш и
защо пренаписваш минало
с появяването без извинения?
Да бъдеш разума си,
не защото някой би те оставил,
не защото някой би те заменил,
да не бъдеш разума си,
защото даваш повече от видимото.
Без да спестяваш от влюбването и
лудостта си,
меланхолията често и
блестящите със страст очи,
без да проектираш горчив опит,
без да мислиш за щетите.
Съжалявам, но винаги се появяват –
щетите, които са слепи за останалите.
Понякога е непосилно.
Измеренията на дните и нощите са съвсем други.
Колкото и да се въздържаш от него –
следва доза от разума.
В тишина след буря,
дърво без клони в поле от самота,
тъжно дете с излишна мъдрост,
в това ли изцяло ще се превърнеш?
С пръсти абстиненцията
смачква в пепел чувството.
И те изгася.
И те предпазва.
Иначе си просто вреден навик.
***
Сладкото го разграждат ензими
преследват го хищници
понякога разболява сърца
и всички го желаят.
И тъкмо да усетиш вкуса и
изчезва от теб
някъде в кръвта
и не стига.
Сладкото използва тялото,
а ти влагаш чувства
и се лъжеш, че за да е истинско,
трябва да горчи.
От Сладкото знаеш, че има и по-хубаво
с по-дълбоки очи
плътен глас
с по-силен парфюм
и повече чар
знае как да се справи с трудностите
да бъде до теб, когато е необходимо.
От Сладкото има и
с изкуствена сила
бездушни
с прекалени обноски,
но не знаят как да продължат,
когато спечелят една жена
играта започва след победата –
тя е саморазрушителна,
печелиш и после…
имитират удоволствие с теб
като си представят друг
не рискуват със втора и трета свръхдоза в леглото
не правят глупости с такива
имаш бъдеще по план
и мълчаш по много.
.
на всеки му липсва нещо,
свикваш…
и тъкмо да усетиш вкусът
и тъкмо да усетиш вкусът…
Вкусът
не иска да бъдеш с някой, който
не те подлудява –
дори и да горчи…
Лятото се усеща със всички сетива
с лавандулата
с розите
с мириса на липа
и миналото, което пускаш
и любовта, която си готов да дадеш
и как ти се живее по-истински
и ти се плува в очите на…
и вече не отговаряш на просто как си
когато ледовете в теб се разтапят,
някой прави море от тях
Георги Д. Георгиев е роден в гр. Бургас. Завършва висшето си образование в Медицински университет “Проф. д-р Параскев Стоянов” гр. Варна със специалност Фармация. През 2019г. издава дебютната си стихосбирка “Автобиография на Страха” със съдействието на Община Бургас. Книгата получава съпътстваща награда за дебютна книга в конкурса “Южна пролет” 2020г. Членува в литературно студио “Митични птици” с арт-педагог поетесата Роза Боянова, а от 2022г. в Сдружение Бургаска писателска общност. Има публикации в редица вестници и литературни издания. Публикува свои творби в интернет под псевдоним georgiev.poetry.