ГОЛЕМИЯТ БАРИЕРЕН РИФ
Тръгваме към Големия Бариерен риф. Утрото е свежо, денят обещава да е прекрасен и ние вървим пеш, наслаждавайки се на всичко, което виждат очите ни. Стигаме брега на океана. Качваме се на красив катамаран. Посрещат ни млади момичета, снимат ни за спомен и обясняват къде и как да се настаним.
Когато всички вече сме по местата си, точно в определеното време, корабът тръгва към рифа. Като за зима, времето е много хубаво – 23 градуса. Небето е ясно, океанът – спокоен, синьозелен. Всъщност, това е Коралово море. Едно от момичетата ни разказва за рифа.
Запомних само, че това е единственият жив организъм, който може да се види от луната. Площта му е по-голяма от тази на Великобритания. Кернс е градът, припознат с най-добри възможности за пътешествие до рифовете, които тук са близо до крайбрежието и океанът не е толкова дълбок. Нищо от Рифовете не може да се вземе. Макар че е защитена зона, риболовът тук е популярен, защото рифовата риба е една от най-вкусните.
* * *
Когато след повече от час пристигаме на платформата, там ни чакат различни предложения за незабравимо изживяване – разходка с въртолет над океана, гмуркане с неопренов костюм и кислороден апарат под водата. Или просто плуване в определеното за това място, отново с подходящи дрехи. Всичко под зоркия поглед на спасители и учители от екипажа. Който все пак не желае да се мокри, може да направи разходка с подводница между коралите. Аз това и направих.
Стените са прозрачни и можем спокойно да наблюдаваме всичко от салона, в който се намираме. Подводницата се движи бавно между отделните рифове,всеки, от които в действителност е много голям. Издигнати са над морското дъно, почти до повърхността на водата. Оцветени са в жълто, зелено, синьо, розово. Формата им е различна. Приличат на еленови рогца, на огромни или по-малки гъби, на клончета от бор, на камъни в скалата.
Между тях плуват поединично и на малки пасажи рибки, различни по големина и с ярки контрастни цветове. Те ту влизат, ту излизат от различни хралупки и тунелчета между красиви разклонения и причудливи лабиринти. Играят си като деца – гонят се, крият се, надничат зад стъклото. Ние обаче сме по-любопитни от тях.
Гледам това, което съм виждала по филмчетата, но сега е като реалити шоу.
* * *
Качваме се отново на платформата. Десетки плувци са във водата. Плуват, състезават се, закачат се. Има дори няколко много малки дечица, които отначало се страхуват да докоснат водата, но насърчавани от родителите си и подкрепяни от тях, полека, лека, се успокояват и се оставят на вълните да ги люлеят. Една риба, голяма колкото прасе, се разхожда спокойно между плувците и се оставя не само да я прегръщат, но и позира да се снимат с нея сред всеобщ смях.
След две закуски и един обяд, след много емоции и преживявания, след едно мигновено докосване до живота в океана, тръгваме обратно
Движим се с прилива. Вълните са по-големи и заливат прозорците ни, сякаш срещу нас се излива пороен дъжд. Усещам мощта и силата на милионите тонове вода.
И люлеене – силно и меко, от което ми се завива свят. И пак, за кой ли път, се сещам за Алековия пътепис “До Чикаго и назад”. Този път – за началото. Добре, че взех хапче. Усещам, че стомахът ми се бунтува. Дори не забелязвам колко други туристи, почувствали същото, излизат на палубата. Дават ми кесия. Стискам зъби. Опитвам се да се усмихна, но изглежда съм пребледняла много, защото Тони постоянно ме пита дали съм добре.
На масата пред нас има апетитна храна и толкова различни плодове. Не ги и поглеждам. Казвам си, че е неповторимо хубаво тук, сред океана, че е истинско, а не на филм, че се случва на мен и трябва да изживея пълноценно този прекрасен дар от сина ми, защото мигът ще отлети. Повтарям си го, но все по-слабо и безсилно. Сега искам само едно – това мощно и безкрайно люшкане под нас да спре.
* * *
И то спира. Вълните се укротяват. Корабът спокойно се плъзга по тях като по копринени драперии на театрална завеса, по която се оглежда залязващото слънце. Тук, на тропика, цветовете са много по-ярки, ту в преливащи се нюанси, ту контрастни. От огненооранжево червеното слънце до студеното сиво синьо зелено на безбрежната вода, през наситено зеленото на планините. А между тях – разцветките на дъгата с всичките ѝ полутонове, сред многобройните цветя и храсти, които са навсякъде около нас със своята едновременно и бляскава, и скромна красота.
Виждаме върховете на планината. Наближаваме брега. Слизаме. Вървя бавно. В хотела си лягам веднага. Старая се да не мърдам но още усещам люлеенето на вълните, Затварям очи.
Виждам хиляди жълти и сини рибки, с точици и ветрилца, с украски, каквито ничия фантазия не може да измисли. Всички те отварят уста и ми казват, че съм в безопасност и не бива да се страхувам, защото съм в техния гостоприемен дом. Носят ми плодове. Хитруши. Взели сте ги от таблата ми. Говорят все по-тихо и по-тихо. Кимат с глава и се отдалечават.
Само една вълна ме полюшва едва едва. Това ми действа успокояващо. Кой казва, че рибите са мълчаливи… Събуждам се едва на сутринта. А утрото е топло и обещаващо нови приключения.
АБОРИГЕНИТЕ
Разхождаме се по една от улиците на Сидни. Чуваме особен вид музика и поглеждаме. Вдясно от нас се намира магазин за диджериду – национален духов дървен инструмент на аборигените. Кух клон, дълъг около метър и половина. Диаметърът му е различен. Слага се с широката част, леко наклонен, на земята. От другата страна се духа, като през тръба. След малко тренировки, можеш да издадеш звуци.
Но тези, които свирят аборигените, са неповторими. Както казва една българка в Австралия, те приличат на кошер с пчели, на ромон от водопад, на повей от вятър. Тиха пулсираща вибрация, идваща от сърцето на земята, която ту се усилва, ту утихва.
Отвън диджеридуто е лакирано и украсено със ситни фигурки в различен цвят.
* * *
В Куранда посетихме картинна изложба на художници аборигени. Стилът им се различава от всички познати ми досега. Фигурите са някак ефирни, космични. Неразделна част от околната среда и слети с нея. И боите са такива – като небето и океана. Наситено сини. Червени като почвата, изгрева и цветята. Зелени като Рейнфорест, както наричат тук джунглата.
Всяка фигура е оформена от множество мънички цветни точици. Не от линии, а от миниатюрни точици. Кръгли като земята, като луната, която тук изглежда много голяма. И звездите на Тропика се виждат едри, по-сияйни, сякаш са по-близо.
Исках да видя аборигени. Отговориха ми, че са останали много малко и живеят в определени територии. Все пак видях две момиченца на брега на океана. Тъмен цвят на кожата, черна, къдрава коса, кръгло лице. Деца като деца – весели и палави.
При едно от следващите ми пътувания до Австралия имах невероятната възможност да взема интервю от абориген. По скайп, разбира се, защото бяхме на 2500 км един от друг.
Щастлива съм, че този млад човек ми се довери и сподели с мен много неща, за които го питах. Не прие въпросите ми като откровено любопитство, а като желание да науча повече за една далечна за нас древна култура. Не само по разстояние, но и по съдържание.
След няколко дни получих съобщение от него, в което пишеше : „За мен беше удоволствие да разкажа за своя народ на хора, които проявяват към него уважение и респект.“
* * *
На отиване към Куранда, близко туристическо селище високо в планината, минавахме покрай океана. Шофьорът, разказвайки за забележителностите, каза, че на тази част от брега не е разрешено да се взима нищо, дори камъче. Аборигените вярват, че душите на починалите им близки се преселват в черупките на мидите. Затова не разрешават на никого да нарушава покоя им.
Минаваме покрай остров, който се казва “Туинпийкс”. Точно така изглежда, погледнат отстрани – като два върха. Преди няколко години известен богат мъж го купил, за да го подари на жена си в чест на някаква тяхна годишнина. Шофьорът, като добър гид, не пропуска да разкаже и легендата за този остров.
Две момчета на тринадесет, четиринадесет години тръгнали от аборигенското селище с баща си на лов. Всички ги изпратили, защото ако ловът е успешен, те щели да бъдат посветени и да станат мъже. Увлечени в лова, незабелязали как нощта паднала и те се приютили на острова. Станало им студено и запалили огън. Били уморени и легнали да спят. В това време се появил вятър и раздухал огъня, който лумнал бързо и обградил момчетата. Те се опитали да избягат, но не успели. В тяхна чест казват, че това е острова на двете братчета, прегърнати завинаги.
Преди около век, ако бял е насред пустинята с оръжие и види местен, е можел безнаказано да го убие. Заграбвали земите, парковете им, правели ги роби. Унизявали ги, завързани за синджири.
Сега са малко и правителството им обръща специално внимание. Между тях има добри спортисти. Някои имат хубава работа, има добре уредени и богати, други живеят от социални помощи.
В един от ресторантите в Кернс аборигените правят шоу, на което представят пред туристите своята култура – танци, облекло, бит, храна. Такова е и мотото на плаката пред входа, който се вижда отдалеч: ”Ние ви показваме своята култура, която сме събирали и съхранили четиридесет хиляди години.” Има сведения, че са населявали Австралия от сто и петдесет хиляди години.
* * *
Те са едни от най-добрите еколози. Никога не секат цяло дърво, освен ако е изсъхнало. Взимат от него само толкова, колкото им трябва – например за построяването на лодка. Има дървета с много широки стволове и те си отсичат само необходимото. Другото остават да расте. Някои дървета там живеят до 2000 години.
Когато си взимат корени, гъби или плодове, не ги унищожават, за да има и за следващите дни, а и за техните събратя. Изместват се от земите си, когато действително хранителните запаси на района са намалели, но преди да са изчезнали напълно, за да могат да се размножават и увеличават наново.
* * *
На един от телевизионните канали дават документални филмчета за по десет петнайсет минути. Гледам възрастен абориген, седнал на червената земя. Пее. Нищо не разбирам от песента, но извивките на гласа и мелодията приковават вниманието ми. Лицето на човека е набраздено от бръчки. Кожата е тъмна, но не черна. Косата сребрее. Носът в основата си е по-широк.
Очите, излъчването – има нещо в него. И когато започва да говори, да пристъпва внимателно с босите си нозе по земята, да рисува замислено, разбирам какво изразяват походката, тялото, лицето му. Тъга.
Той сяда на земята и рисува на бяла дървесна кора, като на хартия, знаци. Рисува със заострена пръчица, която топи в естествени бои. Навива тънката кора на руло, завързва я и става. Закрепва внимателно рулото на един храст и казва:
- Това е писмо. То е послание на един стар абориген, и на дедите, и на децата ми. В него пише: ”Не замърсявайте земята ни. Ние живеем на нея.
Не тровете водата ни. Ние пием от нея.
Не унищожавайте природата. Тя е нашата майка.” – Все някой ще го намери, ще го прочете и ще го разбере. – Думите звучат без поза, простичко, но толкова убедително, че стоя пред екрана и чакам да чуя още нещо.
Филмчето свършва, аз съм на мястото си, не съм мръднала, вперила поглед пред себе си. Човекът каза няколко думи и се скри. Какво чакам аз? Защо му повярвах? – Може би защото точно аборигените живеят по най-естествения начин…
Може би…
* * *
МАГИЯТА НА ТРОПИКА
ВЪВ ФЕРМА ЗА КРОКОДИЛИ.
Това е парк. За да се обходи, трябват часове. Дават ни карта, на която е отбелязано кога, къде какво можем да видим. Няколко десетки души се качваме в голяма лодка. Минаваме през широк канал. В него, като в естествената си среда, живеят много крокодили. Водещият шоуто слага на дълъг няколкометров прът, като на въдица, парче месо. Крокодилите са наблизо и веднага се отправят към него. Човекът вдига захранката и животните се хвърлят високо над водата с огромните си челюсти. Чува се силно тракане на зъби. И групово: ”О-о-о” на хората в лодката, повечето от които сигурно са си казали:
– Защо ми трябваше да изживявам и тази авантюра? Не можех ли да я пропусна и да си спестя този страх? Колко филми съм гледал с крокодили. Кошмар! Стрес! Защо си го причинявам?.. – Нищо подобно. Разходката, околната среда, впечатленията, емоциите, срещата на живо, лице в лице с крокодилите, не може да се сравни с никакъв филм. И вместо уплаха, по лицата на хората се чете възторг.
Времето тече бързо. Обикаляме парка пеш. Има построени амфитеатри за шоу – със змии, коали, крокодили. Едно от друго по-интересни. Наблюдаваме и храненето.
Фермата е голяма. Някои от крокодилите са по-малки, други са четири, петметрови. Едни са лениви, други – бързи. Някои се преструват на заспали под водата, други се припичат на пясъка. Едни обичат сладка вода, други – солена. Едни имат остра челюст, други – широка. Тези, които гледаме, са зад широка, специална ограда и служат за атракция на туристите. Другите, които се продават за месото и кожата им, се отглеждат встрани от погледа на наблюдатели.
* * *
След вечеря тръгваме да посетим ИЗЛОЖБАТА НА ПИТЪР ЛИНК. Той е чех, живял в Австралия. Фотограф. Правил е снимки на едни от най-красивите места на континента. Чакал с часове, понякога с дни, за да се получат най-добрите цветове или най-добрата гледка – залези, изгреви, поглед отгоре, отсреща, денем, нощем. Джунгла, пустиня, океан, крайбрежни улици с много палми, самотни дървета, цветя. Природата, такава, каквато е, естествена, неподправена, необятна.
Влизаме. Очите ни шарят по стените. Талант. Красота. Цветове… Изгревите и залезите горят в сияйни портокалови огньове, синьото от водата на океана прелива, зеленото успокоява със своята кротост. Платна от по няколко метра за цяла стена до 20, 30 сантиметрови. Албуми също в различна големина и дебелина – за всеки вкус и джоб.
* * *
Излизаме и се разхождаме по улиците на нощен Кернс, градът на тропика. Усещаме лекия топъл бриз от брега на океана като ласкаво копринено докосване по лицата си. Кеят е близо. Многобройните кораби и яхти светят в своята пищност. Улиците – също… Ресторантите са пълни. Влизаме в един.
Сядаме отвън, пред ресторанта на една маса. Поръчваме. Докато чакаме, Тони ме кани да вляза в салона да разгледам ресторанта отвътре. В началото се чудя какво толкова има да гледам, освен подредени маси и столове, но с влизането си разбирам защо е избрал да вечеряме точно в този ресторант.
Първият собственик бил ирландец. Пътувал из цяла Европа и от всяка страна взимал по нещо старинно за спомен. Събирал уникални табели – на домове, фабрики, обществени сгради. Коя от коя по-красиви и оригинални. Лъскави каляски с гривести коне, лъвчета, имена на фамилии, калиграфски изписани с витиевати букви, камбанки, женски глави, гълъби, орли. Интересни хрумвания да съобщиш на стопанина, че си пред вратата му.
* * *
И тук следва моята изненада. Най-накрая, до прозореца, виждам табела “Улица Царева”. Гледам и не вярвам на очите си. Малка, скромна, написана с български букви. Така, както са изписани имената на всички улици у нас.
Радвам ѝ се. Едно мъничко късче от България в две думи и десет букви.
От Кирило-Методиевите.
Вярно, донесъл го е чужденец, но то стопля сърцето ми.
Сигурно това е имал пред вид оня, първият собственик на ресторанта – ирландецът – като дойде човек тук, освен тялото, да нахрани и душата си.
Благодаря му от името на всички българи. Наум.
* * *
Щастлива съм, че се срещнах с българи, отишли там по време на Втората световна война. Те ни посрещнаха като свои най-близки приятели. Разказваха свидни спомени за родния си край.
Изненадах се, когато в една сладкарница до океана, видях написано с големи букви:„Тук продаваме българско кисело мляко.“ Преброих още 90 вида. Не бяха всички. Но за българското се съобщаваше специално.
След края на обиколката на Паронела парк споделих развълнувана със собственика му, че искам, като се върна в България, да напиша книга за това, което съм видяла в Австралия. Той се усмихна и каза :
– Когато Ви видях отвън, аз знаех, че не идвате сами. Довела Ви е съдбата. Тя Ви е показвала пътя до тук, за да се срещнете с една истинска приказка. За мен беше удоволствие, че се спряхте да я чуете.
Благодаря и на всички австралийци, които се постараха да научат как се казва на български „Честита Нова година, Госпожо!“, за да ме зарадват.
И успяха.
Щастлива съм, че има на кого и за какво да кажа „Благодаря!“
Автор:Стоянка Павлова