* * *
Блажени са тези, които продължават историята. Най-тежкото върху пишещите.
Татуировката, свързваща А и Б. Европа на длан. Това може литературата.
* * *
Градът те избира и потапя в лабиринтите си. Трудно е, трудно е – в мястото, където душата ти ликува жизнерадостно, да затвориш очи и се изолираш от слънчевата гостоприемност, от приласкаващата маса с покривка като на село и водата, донесена от стопанката.
Целия средиземноморски юг да обиколя, потопена в зехтин и да оставям костилки от маслини като Хензел и Гретел по пътя на блаженството си.
* * *
Само на летищата – на тези споделени траектории могат да се срещнат актьори,
популярни личности и тогава няма пиедестал, няма недостъпна сцена. Само тогава,
когато споделяме атмосферния подиум всички сме звезди, качени на пухкав облак.
* * *
Изненадващ обрат. Влизам в американски бар в Амхърст, Масачусетс.
В притъмнената обстановка се чува оживена глъчка, стъклени поздрави. Наливна бира с родословие.
Доближавам се до бара да поръчам и някаква светкавица във времето, процеп, през който попадам в 90-те години на XX век.
Пред очите ми е Кърт Кобейн. Със светлата коса, разпознавам го, същият от
снимките. Ето какъв е бил и аз съм до него на бара.
Понякога е много лесно да се докоснеш до своите спомени, до настоящето, което ги крие
* * *
Два часа разлика в слънцестоенето, в първото кафе и следобедната чаша вино.
Два часа разлика в сенките на посетителите под прозореца, два часа разлика, които няма как да се догонят. Балансът на земното кълбо между сутрешното пронизващо новия ден кафе и премрежената светлина на отминаващия ден, броеницата, в която всеки край е и начало.
денят и нощта
нощта и денят
* * *
KEBAB & PIZZA – такава е съдбата на средиземноморската кухня.
С единия крак стъпил на Ботуша, а с другия в омаята на Ориента. Утре ще обядвам там, за да изпитам наслаждението на две култури.
При храната нещата са доста по-прости и лоялни от политиката. В кухнята всичко е въпрос на вкус. В политиката – на налагане на вкус.
Дипломацията се опитва къде успешно, къде не толкова да смила тази междина.
Да не потъпка индивидуалното усещане за вкус /храна/ и добрият тон, диктуващ
„захарта“ и „солта“.
Солта на живота тръпчиво нагарча.
Въпрос на вкус.
* * *
Една напукана стена не е разрушена. В каквито и дълбинни лабиринти да попадам,
няма опустошения и игри с времето. Всеки камък си тежи на мястото. Как да си вземаме поуки от миналото като рушим всеки негов рудимент. Няма отломки и няма памет.
Варварство ex nihilo. Щом всичко започва от нас, то и завършва с нас. Проста житейска аритметика. Все се питам: Защо не изличат Аушвиц – сам символ на човешкото изличаване. Защото ако бе заличен, тогава целият геноцид би бил абстрактност и отломките на жертвите имагинерни споменавания. Жалка и зловеща памет носи България, която къса всяка нишка и започва отначало същата история, история без корен.
История без поуки. Още няма адекватно тълкуване на това що е паметник – не,
което трябва да се разруши, а да напомня за стореното добро, за причиненото зло.
В България има паметници, но няма памет.
Където има обезличаване на историята, там отново пониква трева.
Стрък история. Памет, с която трябва да сме по-внимателни.
БЯЛАТА СТАЯ
Варосаната стая със заслепяваща сетивата белота. Нощните лампи като две будни
очи осветяваха съня ми. Гостенка в уюта на една родопска къща.
Бялата стая бе топла и приветлива.
На зазоряване дръпнах завесата – разкри се гледка към вътрешния двор с небрежно струпаните камари цепеници. Сепнах се – на прясно варосания перваз забелязах сувенирна платнена торба от Стружките вечери на поезията от далечната 1962 г.
Белите стихове в бялата стая. Нахлуха сенки, осанки на титани. Бялата стая в
Родопите. Бялата стая от киното. Прозорец към отвъдност. Изкуството е сън.
Свидетелските очи на нощните лампи в онази нощ помнеха силуетите на Апостол Карамитев, Методи Андонов, Любомир Левчев.
Не избледняваха спомените, а все по-ярка ставаше светлината от гласа, от образа,
от вечността….
Черно-белият спомен в една реалност, в която искаш да потънеш. Съзерцаваш
предметите живели няколко човешки живота и продължаващи своето странстване във въображаемото реално, което ни приютява понякога.
Докато съзерцавам звездите приседнала на столче от бар Астория. Преди да се родя и след това… догарят въглените от камината.
* * *
Портокалия Португалова – след много години онагледих точната метафора на
Господинов.
Крайпътните ниски портокалови дръвчета. Били сладки и ядливи за разлика от тези в Гърция.
Безкрайни многоточия от портокалови истории по криволичещия второкласен път.
Селца като в Родопите. Дори се припознах в едно конкретно. Само читалището
липсваше. Църквата бе на мястото си.
Маслинови плантации оплели като броеница докъдето стига погледа.
От едната страна – зехтин, от другата страна на пътя – лозето и виното.
Тайната на хубавото вино не започва в бъчвата и отлежаването, а на стръкчето
огрято от искрящите лъчи на неуморното слънце. Оттук започва родословието.
Тук слънцето по-дълго дарява стръковете с живителна сила, с плодородни сокове. Като в родопско село, но с пролет като ранно лято.
И с вино, поднесено във висока стъклена чаша, с тънко столче, чаша вода, хлебче с маслини, сирене в зехтин и марината с чесън и пипер.
И тук има розова къща на хълма като в онова разлато родопско село. В последното тя е страноприемница със скрит басейн в двора, за който разбират само любопитните гости.
Тефтер в автобус с порой : пътуващи фрагменти. София: Сборище на трубадури, 2025. 128 с. ISBN 9786199261323
––––––––––––––––––––––––––––––––
ПОЛИ МУКАНОВА, поетеса, преводачка, университетски преподавател по история на книгата, библиотекознание, теория на четенето и библиофилство в Университета по библиотекознание и информационни технологии в София. Пише поезия и кратка проза. От 2010 г. е редактор на литературния уебсайт „Сборище на трубадури“. Нейни стихотворения са преведени на девет езика. През март 2024 г. тя провежда първия в България курс по Творческо писане за библиотекари, с участието на Аксиния Михайлова, Владимир Левчев и Лидия Димковска. Същата година тя е единственият официален участник в Стружките вечери на поезията в РСМ от България.