ПО-МАЛЪК СВЯТ
Мечтаехме за по-малък свят
като хралупа на семейство катерици.
Свят, в който е събитие вятърът да пълни
стомаха на изпраните чаршафи
и всяко бистро да носи името „Звезден рай“.
Нищо да не бъде по-голямо от крайшник хляб
и от трапчинка на полуусмивка.
Да се събира под гъбите след дъжда.
Свят, в който се чудиш какво да обядваш
и с какъв молив да оцветиш слънцето,
като привилегията да си говорим за музика.
Мечтаехме за свят с размера на светулка,
в който се тревожим само от гръмотевиците,
и в който пишем, без да сме поети,
за нарове, смокини и кокичета.
Мечтай си,
каза ни светът.
И се смали до цев на автомат.
До зениците на разочарованите ни бащи,
до гробовете на деца.
Разбрахме, че са ни излъгали,
че никога няма да видим война –
че никога няма да водим война –
и чудовища в гардероба.
Недораслите ни тела се изхлузиха
от хамаците на безгрижието
и паднаха в кал и руини,
пясъчни мостове,
стени, между които стенем.
Свихме се до ембриони в къртичи дупки.
Очите ни почерняха.
Любопитството написа епитафията си.
Изчезнахме.
Малки, малки, малки
станаха човечетата в нас,
които караха краката ни да тичат
към катеричите хралупи.
Гласовете ни угаснаха
и не можахме да простим,
че светулките се оказаха
просто ракети в небе, в което
не е останало никакво слънце
за оцветяване.
ОБЛАЧНИ ПРИЧИНИ
Откакто един облак ми заприлича на картечница,
знам, че всичко е позволено.
Вече виждам как войници
се премятат в надуваеми замъци.
Гробари продават захарен памук.
Главорези играят на „Таен Дядо Коледа“
в костюми на джуджета и еленчета.
Майки пъхат биберони в устите
на мъртвородените си деца.
Тийнейджъри висят обесени по площадите.
Сапунени мехури се взривяват като забравени мини,
гилотини никнат сред глициниите в градините,
причините се прекатурват през ръба на ума.
Днес смъртта е лимонов бонбон.
Насилието – люлка-везна.
Геноцидът е вкусно недоразумение,
казва екзекуторът, облечен като диско крал,
и тръгва по задачите за деня.
По танцовите му стъпки разбирам:
ще почука на моята врата.
АРХЕОЛОЗИ
Ние сме археолози.
Изравяме
статуите от съветския паметник,
останките от мавзолея,
труповете на горяните,
багажите по покривите на колите през май 89-а,
спестяванията, изядени от хидрата на хиперинфлацията,
спринцовките, отровени от наркотици,
размазаните мозъци на мутри
пред очите на децата ни,
пионерските връзки,
лексиконите на майките,
пушките на бащите в казармите.
Изравяме ги и ги слагаме пред себе си,
за да започнем да се караме за тях.
Ние сме археолози, това работим –
копаем, спорим, копаем, спорим.
Още чакаме някой да ни научи
на какъв език да говорим с миналото.
НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА
Мъж в метрото чете „1984“.
Стигаме неговата спирка и той
се изправя рязко, затичва се
по перона, ескалатора, стълбите –
нагоре, нагоре, нагоре и после
напред, напред, напред.
Тича през градинката.
Тича през улицата,
между колите по задръстения булевард.
Тича по панелките, по покривите на къщите,
по дърветата и уличните лампи.
Тича, тича, тича.
Явно още не е разбрал,
че няма къде да избяга.
ЕДИН-ЕДИНСТВЕН СЕРИОЗЕН ФИЛОСОФСКИ ПРОБЛЕМ
Витрувианският човек всъщност няма
крака, нито ръце.
Не знае какво е да ходи бос по тревата.
Въобще не знае какво е ходене,
какво е да докосва любим човек,
да бута скала и да рисува с пръсти.
Той е просто човек без край,
кълбо без мисъл за бъдеще,
фуния за световната болка.
Способен да се навие като кичур коса
около ролка за къдрене,
да изчезне в себе си, да се загуби
като сянката на котка,
която почти е видял.
Трябва да си представяме този Сизиф щастлив,
докато се превръща в малка топка кожа,
кръв и мускули, твърде уморени от стягане
и отпускане –
кълбо без мисъл за бъдеще,
и се търкулва към онази тайнствена
черна бездна,
където вече не съществува нищо.
Катерина Василева (2001) е журналистка в Свободна Европа. Има опит и в други дигитални и печатни медии. Завършила е политология в СУ „Св. Климент Охридски“. В работата си се интересува от теми, свързани с политика, човешки права и култура. Нейни стихотворения са награждавани в националните литературни конкурси „Петя Дубарова“ и „Боян Пенев“ и публикувани в „Литературен вестник“ и списание „Страница“. Лауреат на четиридесет и първото издание на Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“ (2024), в резултат на което е отпечатана дебютната ѝ поетична книга „Земята на големите грешки“ (изд. „Жанет 45“).