ако някой ви е важен
кажете му го
отидете му на гости
но след уговорка и без взлом
купете му шарени чорапи
билет за концерт
баничка айрян
отидете на разходка и изложба
прегърнете го
обичайте го
не злоупотребявайте
с тези
които никога нищо не искат за подарък
с тези
които най-малко сякаш се нуждаят от нещо
те се случва да имат дупка в сърцето
и през нея често минават повече гарвани
отколкото ангели
помагайте им броят на ангелите да расте
не изисква особени усилия
това естествено в случай
че в живота ви има някой
който се случва да ви е важен
поне за момент
повече отколкото сте си важни
самите
вие
—
чета сега каква е температурата
в чисто черния космос
далеч
от планети и звезди:
-270 градуса
такава е температурата
на това
което се нарича
космическа микровълнова фонова радиация
толкова е топъл
и
самотният човек
на земята
—
тук сме
един човек се превърна
в мъгла пред очите ми
друг в прах в очите
трети във вятър и отчуждение
четвърти в самоубийство
пети в банка
шести в предателство
седми в диван на който сяда лъжата
осми в празненство за рожден ден
на щастливи престъпници
и така нататък
някои се превърнаха в делириум
други във вирус
продължавам да се оглеждам
за приятелите си
бяха тук допреди малко
откривам ги понякога
на площада
или
в дъгата
малко преди да се разсее
в разбуждаща се котка
и в едновременното излитане
на стотици гълъби
когато се усетят застрашени
от невидима
за някои
ръка
—
в едната ръка държа девет лалета
с другата събирам акита в пликче
с трета държа кучето
и махам за чао
на баба с бастун
която ми благодари че чистя след кучето
и ме пита дали съм чужденец
желае ми светло бъдеще
в настоящето
с другите ръце
простирам прането
проверявам цени на самолетни билети
пазарувам банани бисквити мляко и хляб
изхвърлям боклука
мия чаши и чинии
правя кафе
галя спящото момиче в леглото
не е 14 февруари или 8 март
тя просто работи прекалено много
и заслужава повече сън
преди
както винаги
да вземе нещата в свои ръце
—
на м.б.
как да го назова
усещам те близо
в невидимата далечина
събуждам се
искам да ти разкажа съня
още топъл
казвам ти го наум
с желание че ме чуваш
чета имейли отпреди шестнайсет години
мисля си как се разхождаме в парка
ядем мекици със сладко и сирене
смеем се
гледаме как куче гони катерица
надпреварваме се
в миенето на чинии
в ранното ставане
в отмятането на задачи
в простирането в поливането на цветя
в забравянето на себе си
още те чувам как казваш
че искаш да имаш червената ми брада
макар и да побелява
търся снимката на която яздиш кон
и я намирам
макар отдавна да се готвеше
не съм съгласен че тръгна натам
не мога да свикна
няма друг като теб
втори брат си ми и си
разговор който продължава
мълчание което прегръща
човек който е тук
—
наникъде
татко
ти какво прави като беше млад?
пишех смешки във фейсбук туитър и инстаграм
ядях бургери правих йога
гледах да изкарам повече пари
и много да ме харесват
и да ми се радват хората
и някои да ми завиждат
за течността в чашата
снимките от почивката
яденето на масата
дрехите
и жената до мен
(не майка ти)
татко
такъв ли беше животът?
такова беше времето
най-хубавото време на света
татко
защо вече не можем да живеем на земята?
защото на марс сме по-малко хора
и скоро ще отидем и нататък
още по-малко
много щастливи
там люляк няма да има
там нищо няма да расте
само ние ще цъфтим
—
не може повече така
постарому
баби да си ядат обувките от глад
да гълтат копчета вместо хапчета
гетата в центъра и периферията
да умират изоставени
сгърчени като пилета и норки
набутани в килии
моловете да цъфтят с промоции
и модата да продължава да бъде затворени очи
вперени в успех
собствен разбира се
не на някой друг
не на бабите
бивши майки
настоящи гледачки не на бебета
а на агонизиращи облаци и дядовци
толкова затворени очи затворени души
водени от обиграност
като течност
придобиват формата необходима за момента
да се лъже е нормално
да не си себе си е нормално
какво е себе си и без това
е задача с повишена трудност
както казва учебникът по математика на живота
но себе си може и да не е
да не спираш да крадеш
и да представяш нелицеприятното живеене
в тази страна
граничещо с мудно или скоротечно умиране
за луксозен бутиков артикул
предизвикващ умиление
искам да помоля някой
но не знам кого
да не романтизира хаоса и убийството на тази страна
и на жителите ѝ
това не е нещо сантиментално
отдавна вече не е смешно
не е и красиво
повод за гняв е
това е смърт
казвам това защото
искам бабите да разказват
своите истории на неродените внуци
искам да правят сироп от люляк
искам да се смеят и да отпиват глътка ракия
с други баби
и да си хортуват и разказват смешки
не искам да ги гледам
в трамвая на улицата по опашките в магазините
как са ходещ некролог
и бастун им е
погълналото ги мълчание
на неизразима мъка и неназовима болка
има и такива които от година и половина
си стоят вкъщи
но вкъщи ли е домът когато е затвор
искам смеха им
искам да чуя подигравките им към властта
искам да видя радостта им от слънцето
и да хапна от кекса на мъдростта им
ще спра сега с желанията и обвиненията
еднакво лесни и невъзможни
само ще повторя наум
не може повече така
постарому
—
рано сутринта направих забележка
на шофьора на 74
че чалгата която си е пуснал
звучи в целия модерен и чисто нов автобус
защото колонки има на дузина места в него
и той вместо да я изключи или намали
каза
изплювайки думите с вик
„за войната ли да слушам
по цял ден само за войната ли
стига вече“
нямаше как да се скарам с него
очевидно не спира да мисли за нея
тя звучи в главата му
той се опитва да я заглуши
но тя си пробива път към сърцето
никой не е пощаден
искам да го прегърна
но има риск от катастрофа
или от още по-голям скандал
гледам го в очите за кратко
кимам му
виждам как ръцете му
стиснали волана
се отпускат
и излиза тиха въздишка
спира музиката
не и войната
колкото и да желаем това
нейната спирка още не е дошла
—
без мен
не исках да правя боклук
да бъда груб
да подливам вода
да смалявам с ирония
оголената болка на човека срещу мен
и да се изправям като стена срещу него
исках да прегръщам
да съм различен друг
да не съм част от играта
да не възпроизвеждам същите порочни кръгове
да съм по-добър да не съм егоист
да не съм кариерата си
да не злоупотребявам
да не съм лицемерен праведник
без мен не значи да те няма
не значи да си мъртъв или зомби
без мен е опит да не си съучастник
да си хвърляш боклука в кофата
или да се опиташ да не създаваш боклук
да не нараняваш себе си
или друг
без мен значи да си тук
и от безнадеждното бъдеще
и от очевидното безсмислие
да извличаш нещо като щастие и оптимизъм
без мен е да не си надменен
и да оставиш културата на нарцисизма
да си се любува сама
без мен е не кради не мачкай
не унищожавай спазвай правилата
без мен е не се прави на нещо което не си
без мен е да си в мир със себе си
да можеш да спиш и кошмарът да е приятел
с който се прегръщате и това ви променя
без мен е да си папагал летящ в панелен квартал
без мен значи че не искам да участвам че искам вкъщи
без мен е да не искаш да си губиш времето
и да си казал това което искаш да кажеш
на хората които обичаш
без мен е да си дом дори за себе си
без мен е минерален извор и бебешка усмивка
чужди надгробни плочи по които си пишеш името
без мен е да звъниш на майка си и баща си
да помниш лицата ръцете и думите на баба си и дядо си
и да не заравяш хората в които си се влюбвал
толкова дълбоко в паметта
сякаш никога не е било
без мен е да си в кожата си като в мечтана ваканция
и да не искаш да емигрираш където и да е
без мен е да си тук където си
без мен е да обичаш себе си
и да не те е срам от това
без мен е живот
авторът е неизвестен
—
лукс е стихотворението
силвия чолева
лукс е била захарта
черният пипер
и леглата от лебедов пух
лукс са били сребърните сервизи
обикновената чиния
и баналната вилица
лукс е било стъклото
столът
и носната кърпа
лукс са били портокалите
супата от костенурка
и печеното овнешко пълнено със стриди
лукс са били перуките
черният бразилски тютюн
и порцеланът
лукс е била коприната
пуйката с трюфели
и пастетът от гъши дроб
лукс е била бирата
солта и хлябът
водата и лалето
покривът и вратата
печката и топлата вода
днес e
лукс да си жив
лукс е да си жив
и да си човек
—
очевидно
за анди уорхол
от джон ричардсън
въпреки че той беше възприеман
с известна справедливост
като пасивен наблюдател
бих искал да припомня
една негова страна
която той криеше от всички
освен от най-близките си приятели
неговата духовна страна
някои от вас може да се изненадат
че такава страна съществува
но съществуваше
и това е ключът към него
знанието за това тайно благочестие
неизбежно променя представата ни за него
който заблуждаваше света да вярва
че е обсебен от пари слава и блясък
и че е хладнокръвен до безчувственост
но никога не вярвайте напълно
на това което виждате
безчувственият наблюдател
всъщност беше записващ ангел
а необвързаността му
дистанцията
която установи
между себе си и света
беше преди всичко въпрос
на невинност
и въпрос
на изкуство
—
беше ме страх да говоря
и започнах да пиша
беше ме страх да споделя написаното
и го четях на глас пред хора
страх ме беше да общувам с момичета
и затова започнах да ги слушам
страх ме беше да се погрижа за себе си
и тръгнах да спасявам другите
страх ме беше от болести
и влизах в болници и спешни отделения
страх ме беше от великото
и се вгледах в прашинката
страх ме беше от министър-председателя
и излязох на площада
и гласувам всеки път
страх ме беше от главния прокурор
и станах съдебен заседател
страх ме беше от самотата
и започнах да обичам
страх ме беше да не умра
и започнах да живея
страх ме беше
страх ме е и днес и
правя нещо по въпроса
страх ме беше да не те изпусна
и да заспиш за хиляда години
и те изпуснах
и животът не е сън и не е страх
страх ме е
че не мога да направя сделка с бог
и да те върна
страх ме е от това
което съм
и се опитвам да се променя
защото отдавна ми омръзна
самодоволната гримаса
на страха
—
Стефан Иванов (1986, София) е доктор по философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор на стихосбирките „4 секунди лилаво“ (2003), „Гинсбърг срещу Буковски в публиката“ (2004), „Списъци“ (2009) и „Навътре“ (2014). За „Списъци“ е номиниран за Националната награда за поезия „Иван Николов“. „Навътре“ е номинирана за първите награди за литература на НДК. Носител е на наградата „София: Поетики“ (2011). Съавтор е на пие сата „Медея – майка ми“, спечелила „Икар“ (2013) за най-добро представление. Пиесата му „Между празници те“ е номинирана за „Икар“ (2014) за драматургия. През 2017 г. пиесата му „Същият ден“ е поставена в Ню Йорк в LPAC. През 2018 г. е резидентен драматург на Националния театър на Люксембург. През 2019 г. късо метражният анима ционен филм „Задачи за деня“, по едноименното му стихотворение, е официално пред ложение на България за „Оскар“. От 2003 г. е публикувал многобройни материали в множество медии. Превеждан е на английски, френски, немски, испански, гръцки, сръбски и други езици. Блогът му е на http://siv.sofi ascape.com/.