Константин Корадов

Възпоменателно

на Христо Фотев

Поете, приживе не успях да ти кажа,

но нали не е късно и днес,

как останах без дъх във вълната

на митичния словесен пейзаж.

 

Знам, вината е моя, признавам,

не умея да плувам без страх

в океана от чувства и думи

на спонтанния поетичен екстаз.

 

Като чайки и гларуси – пясъчни птици,

без вълните не можем, а Вълната си ти.

И какво от това, че нетленен си вече,

морето, ти знаеш – не може да спи.

 

Ще се реем над синьо-зелената бездна,

орисани от теб със любов,

в чаровния залив, в часовника гаров

и в тръпката с име  Б у р г а с.

Автор: Константин Корадов