Призрак
В началото беше тревогата. Всяка сутрин се качваше върху кантара – напълняваше бързо и методично. Правеше упражнения, но просто не можеше да обуздае апетита си. Ядеше не само от глад, всъщност гладът беше най-малкото. Ядеше от скука, тъга и щастие, от вдъхновение, възбуда и апатия. Ядеше поради необходимостта да запълва с нещо огромните пробойни от време, които заливаха дните и нощите му и застрашаваха да го удавят. Яденето му носеше и илюзорно чувство за контрол, нищо че освен нещата той държеше под контрол в ръцете си и пилешки бутчета и броколи, тулумбички и браунита.
Яденето беше и средство за пътуване: телешкото задушено го телепортираше в кухнята в апартамента на градската му баба, с масивни мраморни плочки, които държаха хлад през лятото, а качамакът и постното зеле го превеждаха през познатата поредица от села по пътя към неговото собствено село, за да се озове, озверял от глад и нетърпение, над трапезата на селската си баба в един от безкрайните дни на лятото. Пицата със салам го стоварваше върху дивана на детството му в „Дружба“, където гризеше пицата на поднос, докато гледаше „Костенурките нинджа“ на черно-белия телевизор в хола, а кюфтетата и чорбата от леща го караха да излезе от същия апартамент в „Дружба“ и да тръгне на двайсетминутна разходка до кварталната кръчма – дървена, с навес, който заслоняваха с найлони през зимата, за да не губят места и клиенти, и с пет маси на открито, разположени под два кестена. Там баща му му даваше, на него – дребното хлапе, да отпие глътка-две бира. Скаличките го отвеждаха в сладкарницата на детството му в квартала на баба му – „Изток“, а боб чорбата и пържените филийки го изкачваха до планински заслон на 2512 метра надморска височина, под каменист връх, който така и не успя да изкачи: беше си изкълчил крака.
И неговите пълни ангели, пеещи химни за тирамисуто в хладилника.
Напоследък обаче не се плаши от надебеляването. Ужасява се от друго. Все по-често си представя как една сутрин се качва на кантара и стрелката показва, че е призрак, не тежи нищо, няма го.
Събитието на деня
Слънчевият лъч надникна през прозореца на спалнята ѝ, докосна плахо стената, приземи се на пода, пропълзя до леглото, изкатери се на него, стъпи плахо на ръба му и близо цял час се разхождаше по завивките, докато не стигна до възглавницата. Тръгна си рязко. Дори не каза чао.
Патоходец
– Патешко ходене, ти в час ли си? – хвана се за косата тя.
Докато си говорeха за душевните кризи, микроинфарктите на смисъла и екзистенциалните триумфи, които човек преживява в своята пандемична самота или във все по-крещящото си ковид-съжителство, той ходеше по патешки в полупразната стая на пустия си апартамент.
– Май съм в час, вече и аз не знам.
– Ти честно?
– То е като джогинга – запъхтяно каза той. – Още не е влязло в България, но на Запад е много модерно: бедра, прасци, седалище. Че и се забавляваш. Излизаш и ходиш по патешки.
– И просто си ходиш по патешки, така ли?
Той отвори вратата на балкона, излезе и се заклатушка навън: от единия край на балкона до другия и обратно.
– По тротоари, паркове. Клипчетата, в които групи от патоходци пресичат заедно на светофарите, избиват рибата в нета. И аз скоро ще се пусна в града, обаче първо трябва да задобрея. Поне една обиколка на парка да мога да направя. След някой и друг месец хич няма и да спирам: заключа ли вратата, клякам, ходя по патешки до асансьора, вътре ходя по патешки на едно място. После до парка, там няколко обиколки и право вкъщи. С изправяния на всеки стотина метра – така препоръчват експертите по патоходство.
– Експертите по патоходство?
– Е ти какво очакваш? Да се хвърля на сляпо и да се контузя? Това е сериозен спорт, работя с треньор. Онлайн.
Той влезе в апартамента, заклатушка се до кухнята, там се изправи, наля домашна лимонада в две чаши, клекна – тя предложи да му помогне, но той ѝ отказа, – върна се, сложи чашите на ниската масичка и тръгна към банята.
Върна се оттам с нормалната си крачка – изправен, изпотен и с хавлиена кърпа в ръка, с която бършеше полуголото си тяло като спортист.
– И що реши да тренираш именно патоходство бе, пате шарено?
– В Испания сега е така. Изолация, сто хиляди забрани, ала-бала. Можеш да излизаш само до магазина, аптеката, болницата. И за да си направиш патешките крачки за деня.
Из книгата „Разкази от пандемията, или как се сприятелих с един комар“, която ще излезе през май с логото на издателство „Кота 0“
Иван Димитров е автор на 6 книги с проза, драматургия и поезия. През 2012 г. пиесата му „Очите на другите“ е избрана сред над 400 пиеси за участие в нюйоркския драматургичен фестивал „HotInk at the LARK”. През месец септември, същата година, тя е поставена в театър „Ню Охайо” (Ню Йорк) от режисьора Самюел Бъгълн. През 2013 г. печели фестивала „София: Поетики“. Лауреат е на редица конкурси със свои стихотворения, разкази и пиеси. С разказа си „Силата на думите“ от едноименния сборник с разкази печели първо наградата „Яна Язова“, а после и наградата за хумористичен разказ на името на Чудомир. През 2023 г. печели наградата за млад автор до 40 години на конкурса за съвременна българска драматургия „Иван Радоев“ с пиесата „Как се запознах с един комар“, която предстои да бъде поставена в Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ – Плевен. Негови текстове са превеждани на английски, френски, унгарски, сръбски, македонски, руски, румънски, гръцки.
Снимка: Иван Дончев