“Казвам се Енис Рами и съм на 30 години. Живея в гр. Русе. Работя като счетоводител. Завършила съм Стопанска академия “Д. А. Ценов – Свищов“, специалност Финанси. Скоро придобих квалификация за Учител по английски език в Русенски университет “Ангел Кънчев“.„Открий ме“ е първата ми книга. Жанр – романтика. През 2021 г. книгата беше издадена чрез на Фондация „Буквите“. Тиражът и беше 100 броя. Отзивите за книгата бяха положителни. Целият тираж беше изчерпан.”
Началото на края
Воят на бушуващите ветрове тревожеше съня на малките деца и усмиряваше будуващите. Топлите дъждовни капки нанасяха плесници по изтощените от лятото листа.
Сякаш освирепяла богиня търсеше отдушник за гнева си. Отхвърлена и унизена, въпреки неземната си красота, не успяла да омае нито една изгубена душа. Болката ѝ забиваше светкавици в мократа пръст, гърмежи като залпова стрелба пропукваха прозорци, земята трепереше от страх и питаше за вината си. Поредната светлина заслепи очите ѝ, последвалият гръм почти пречупи стъклото на отворения прозорец. Искаше ѝ се да има тази сила, да успее да подреди хаоса чрез хаос. Вятърът издаде още един рев, клоните на дърветата почти докоснаха локвите, последен трус и настана тишина. Онази, която само след катаклизъм чуваш. Спокойна в грозотата си. Умиротворяваща в унищожението си. Жената до прозореца с въздишка остави всяко чувство да се изгуби в нощта. Мигът беше настъпил. Направи крачка назад и гърбът ѝ докосна твърди като камък гърди.
– Добре позната история. – каза мъжът.
– Знам. – отвърна тя.
Той прокара пръсти по разпилените на гърба ѝ черни кичури. Очите ѝ се затвориха, тя се отдаде на опияняващото усещане, което причиняваха ръцете му.
– Не съм първата. Няма и да съм последната. – Прошепна.
Обърна се към него. Спусна тъмните си очи по лицето, което бе обсебвало сънищата ѝ. Вдигна ръка и с пръсти очерта линиите, които бе обикнала. Бавно проследи всяка извивка. Може би за да запомни по-добре. Обаче не бе нужно. Умът ѝ би могъл да го нарисува така ясно дори и след години. Знаеше как цветът на очите му става по-топъл, когато е радостен. И как заблестяват в ледено синьо, когато е ядосан. Как усмивката му преобразява винаги сериозното изражение. Белегът с формата на полумесец над окото му – причинен от спор със сестра му, който бе излязъл извън контрол, когато беше на десет – лятото белегът ставаше с един тон по-светъл от останалата част на лицето. Спусна поглед към медальона на врата му, който никога не сваляше. Върху черния диск беше гравиран кръг от центъра на който бяха спуснати три обли лъча – трискелион – келтският символ на безкрайността. Каза, че му е подарък от много скъп за него човек. Тя така и не научи кой беше той. Сега, като превърташе като кинолента всичко, което се бе случило, разбра, че винаги е знаела. Пръстите ѝ се свиха и тя отдръпна ръка. Направи крачка назад.
– Да възприемам ли мълчанието ти за съгласие?
Лицето ѝ безизразно.
– Не знам. – Отвърна той тихо.
Понечи да я докосне, но тя поклати глава.
– Безкрайни часове изхабих в мисли за теб.
Гласът ѝ тих, безразличен. Не се оплакваше. Не протестираше. Толкова дълго трупа в себе си. Толкова много. Имаше нужда да облече в думи всичко, което беше изтърпяло сърцето ѝ.
Когато го срещна, беше изгубена във възможността и безнадеждността, които криеше бъдещето. Когато я целуна за пръв път, реалността потече. Преди него беше замръзнала. Първият път, когато я пое в ръцете си, я държа там цяла нощ. На сутринта топлината му се бе преляла в нея. Забрави за студа. Не знаеше какво е, само че неговата усмивка будеше нейната. И потъна. В него. С всяко отмерване на часовника откриваше свят, чийто център беше той, а тя негов спътник. Без него би се носила из небитието без котва, без подслон, без дом. Затова остана. Независимо от истините, независимо от страха за утре.
– Загадките ти… Това твое незнание. Ти беше първият, когото толкова много исках да видя. Има нещо в теб, което винаги ме е дърпало към теб. Може би част от същността ми се припозна в твоята. И аз като теб не знам. Истината обаче е, че аз така и не те видях. Не прозрях какво се таи в мълчанията ти. Докосването ти беше така поглъщащо. То ме заслепи. Начинът, по който ме прегръщаше вечер… А трябваше да се запитам кой си, кого си обичал, за какво мечтаеш. Отворих се за теб. За пръв път. И как иначе би могъл да разбереш дали ме желаеш, ако не видиш цялата картина? Но ти така и не погледна. А от това боли, знаеш ли? – При въпроса в гласа ѝ за пръв път се появи емоция – гняв, примесен с тъга.
Мъжът хвана ръката ѝ въпреки протеста и. Усети как равномерният ѝ досега пулс се ускори.
– Пусни ме. – изрече тя. – Не мога повече да понеса докосването на човека, когото пожелах повече от всичко, а той ме отблъсна.
– Аз… Съжалявам! – пръстите му един по един се отлепиха от кожата ѝ.
– Съжаляваш!? Едва ли. Но няма и за какво в същност. И за миг не допуснах, че ти си просто поредният пътник. За теб моят живот бе временна станция за отдих. Да ми беше казал още в началото, че си се запътил към друг живот. Ако ме бе предупредил, може би нямаше да потъна толкова дълбоко в теб. Но… – той я погледна учудено, когато гласът ѝ стана студен. – След толкова главоблъсканици, след толкова безсънни нощи, след потопите от сълзи осъзнах, че си бил предопределен да дойдеш. За такива като теб животът си има точно наименование – урок. Ако знаех само… Не беше честно да разбиваш сърцето ми. Всяко твое идване раждаше деня, всяко тръгване убиваше всичко, което се бе родило. И въпреки всичко това аз разцъфнах около теб. Твоето безразличие ми помогна да видя себе си по-ясно. Винаги съм усещала, че някоя част от мен липсва. Бях си втълпила, че тя е скрита в някой друг. Но съм грешала. Ние хората не сме половинки. Нямаме нужда от някой друг, за да ни допълва. След всяко едно преживяване човек разкрива нова страна от същността си. Става по-цял. Така че не ми беше нужен нито ти, нито някой друг.
Той въздъхна и седна на леглото.
„Дали изобщо разбира?” – запита се тя.
– Не би могъл да си представиш колко трудно ми беше да си припомня къде свършваш ти и къде започвам аз. Дотолкова си станал част от мен… Но осъзнаването, че през цялото време сърцето е било заето от някой друг, е ключът, с който избягах от затвора ти.
Той рязко вдигна глава. Стреснатото му изражение я накара да се засмее. Смехът все още горчеше.
– Мислеше си, че не знам? Трябва да си наясно, че не е толкова трудно да вникнеш в съзнанието на хората. Проклинах те. Себе си обезцених заради теб. След това си казвах, че грешката е в теб, но не е така. В теб няма нищо грешно. Но и няма нищо правилно за мен. Така, както някой друг ще открие в мен вярното за него, така и ти не си грешен за тази, която обичаш.
– Как? – Попита той толкова тихо, че тя едвам го чу.
– Лесно. Слушах мълчанията ти. Така упорито както ти заглушаваше думите ми.
В този момент стаята се изпълни с летен бриз. Изгарящата ѝ кожа се охлади. Пое си дълбоко въздух. Приключи. Време беше да изчисти ненужното от сърцето си.
– Тръгвай си. – Каза тя и му обърна гръб.
Намрази уединението си заради него. Усмихна се. Хубаво беше отново да е насаме със себе си, без някой да заема излишно място. Той стана. Направи две крачки към жената, чието присъствие използва за разсейване. Спря и отиде до масата. Взе ключовете си. Хвана един от тях и го махна от ключодържателя. Металът тихо издрънча, когато докосна стъклото. Всеки път го посрещаше на вратата. Всеки път го изпращаше. Но този път тя остана пред прозореца, загледана в красотата на блещукащите по небето светлинки. Той усети леко бодване от дясната страна на гърдите си. Там, където тя обичаше да заспива. Неестествено му се стори да прекрачи прага, без да е усетил ръцете ѝ около себе си. Но само толкова. Няколкото минути, за които измина разстоянието между петия и първия етаж, бяха достатъчни, за да утихне странното чувство. А докато стигнеше дома си, вече щеше да е забравил за нея.
Жената на прозореца проследи с поглед мъжа, който се качи в колата си. Очакваше сълзи, беше подготвена да посрещне болката. Но очите ѝ останаха сухи. Сърцето и продължи да тупти вече свободно. Зачака липсата, с която толкова много бе свикнала. Но тя си беше тръгнала заедно с човека, напуснал апартамента.
Откъсна очи от нощта навън и тръгна към леглото си. Вече свободна. Вече цяла. Никой повече нямаше да влезе в душата ѝ, ако няма намерение да остава.