ОТДАВНА
Отдавна всички влакове са заминали,
няма ни един пиян автобус,
за велосипед е далече,
за самолет – твърде близко,
дори и виновно такси тишината не стрелва
като жълта хлебарка, безсмъртна.
Каляски не чувам – на приказки криза е,
а счупи си кръста каруцата циганска,
крилете ми – южно-ритмични –
висят без пера напосоки из мъртвия град.
Асансьорът подпрял рамене е на стълбите…
Тук някъде цвилене чувам… Но пък конят – троянски…
Отдавна не кацат по моя прозорец –
сърцето ми –
мечти богомолки,
по светлинния лъч на словата си да ме вдигнат;
нито мърдат хоботчета зрели пчели –
да помислят смеха ми за цвете
и с прашеца му вятър да сторят да ме вземе със себе си.
С какво да премина
до твоя загадъчен залив,
по който векуват корени пясъчни
и с хитра подвижност
мрежи хвърлят безпътни отгоре ми?
Възможен единствен транспорт е морето
с примамна дълбокост,
където
след лодката-люлка топяща се
концентричните кръгове все пò се заглаждат …
ПИСМЕНОСТТА НА РАКОВИНИТЕ
Ти вглеждал ли си се в писмеността на раковините?
Онези, изплютите от безсезонното море?
С дефекти разнородни: пробити,
с отчекнати плисета,
без цвят примамващо-изтънчен
и без лъскавина –
изцъклени из пясъка на думите,
където морето си играе на целувки със брега
и с пяна на екстаз ги отродява.
Които не ще посегне никой да колекционира.
Но ако имат процепи миниатюрни,
цивилизационното ни мислене
гердани би могло да окачи
върху гърдите на надменната си същност.
Хрущенията им молитви са
под тежестта на вик безнаративен.
Писмеността на раковините –
съзнателност неразгадана,
оформена от населяващи ги видове живот,
повивана с разумни водорасли;
посредница между стихии укротени.
А ако знаехме сигналните ù знаци,
навярно щяхме да се прочетем със теб –
като делфини, самоспасили се
от екоразрушението нелюбов
в романа-хорар на алиенацията…
Ти чувал ли си някога все пак
за писменост на раковините?
ВТАСВАЩИТЕ УСТНИ НА ПОЕЗИЯТА
Април се наслоява по телата ни –
прозирни вишни –
нежни
и жужащи…
… У вас жена ти вдига масата,
а ти си на поредния си бърбън –
с цигарата – така успокоена,
промѐнлив и константен
между две зависимости:
едната е нарастваща
подобно гузна съвест,
а другата,
ех, другата…
Горещото е непреодолимо.
Край нискостеблените рози
личат ония стари навици,
които искам, а не мога да премахна:
скиталчеството под луната малцова;
нарочно незаключена врата – същинска бомба цъкаща;
прииждащата всеотдайност…
И, относително протяжна,
се гмурвам във бездънния оазис,
който ми предлагаш,
с едно наум – угарка във дланта ми.
За любопитните следобедни мълви
дула димящи сме,
корави бродници,
крадящи от магия прокълнàта.
Но предстоят възмездия предесенни:
със първите ръмежи
на сърцето ти
пролазва
вледенено
предсказание:
гнездо ще имаш, не любов,
а аз ще бъда за гнездото инквизиция.
… И капе меланхолията
по втасващите устни на поезията ми…
БУРГАСКО МОРЕ
Като пръски бургаско море
по живота ми гларуси кацат
и е сън, и е мит, и е миг, и не е
тази утрин със есенни знаци.
По оранжеви стъпки личи
как са плели вълните дантели,
а по дюните мрак дяволито пълзи
и целувки откраднати стели.
Като пръски бургаско море
есента първи песни изплаква,
знае летният бряг – размълчан, ще умре,
но солта ще похрусква под влака.
Но солта ще си свие гнездо:
смях в очите на летните хора
ще зимува – отскоро ранено весло –
и ще чака прераждане ново.
Любовта с мургав тен ще поспре,
ще брегува за миг, ще отплава,
като пръски гальовно бургаско море
в нас солена следа продължава…
(На националния конкурс за шлагерна песен „Бургас и морето“, 2023, стихотворението е удостоено с наградата за текст на песен, а песента „Бургаско море“ по музика на Хайгашод Агасян и аранжимент Светослав Лобошки, изпълнена от Сони и Нани, печели Трета награда на журито и Голямата награда – на Публиката)
Автор: Татяна Йотова