От един ден нататък времето започна да тече много бързо. Ръце се покриваха с пера и се превръщаха в крила, крака се покриваха с люспи, пръсти се съединяваха с ципи, към небето излитаха братя и сестри, хвърлени от внезапната метаморфоза в отделни родове, някои изяждаха други или поне се опитваха, трети пърхаха объркано, неспособни да се захванат за невидимите течения, които понасяха останалите около тях напред и нагоре. Въздухът се изпълни с крясъци, някои от крясъците се превърнаха в песни, други отлетяха към небето като гракове. Небето също се промени: уж безкрайната му територия бързо бе разпределена и в зависимост от доминиращия в момента вид приличаше ту на море с носещи се из дълбините му ята като рибни пасажи, ту на екрана на някаква странна военна машина със стрелкащи се из него черни точки, ту на широка река, по която, бавно като салове, се плъзгаха фигури с огромен размах на крилете. Отдавна бях престанал да се чудя в кой кът на човешкото знание можеше да се намери обяснение за случващото се, но това на моменти почерняло небе и това сякаш ускорено време ме накараха да се замисля дали селото не беше стигнало в пътя си до място, където времето и пространството не бяха способни да си поделят нищо. Място на особен хаос, събрало живите, но и мъртвите – защото ако бяха само живите, на небето нямаше да има цели ята, – променените, но и очакващите своята метаморфоза. Хаос, в който единствения знак за ред, за симетрия, идваше от мисълта, че случващото се горе е идващо от бъдещето отражение на случващото се долу.
Ако всички човешки места в този свят са тръгнали по пътя на селото, какво щеше да се случи с моя град, когато стигнеше до линията и сигурността на всеки опит и знание станеше по-крехка и от логиката в сън? И най-вече – какво значеше това за мен? Имаше ли възможност – дори малка – по силата на някакви развилнели се обстоятелства да бъда всмукан обратно в града и да започна отново да се лутам из коридорите на дните му? И, лутайки се, да попадна отново на мястото, от което бях тръгнал, мястото, което бях напуснал. Това със сигурност не влизаше в плановете ми. Но и на онзи, глътнат от риба човек от учебниците едва ли му е хрумвало, че ще прекара част от живота си в стомаха на океански исполин. Може би наближаваше времето, в което да си тръгна и оттук.
И не знам дали заради тези дни на ускорени метаморфози около мен, или поради някаква друга причина, но започнах все по-често да излизам от селото, за да прекарвам време на гробището. Кметът ми го показа още на втория ден след пристигането ми. Каза, докторе, ако питате мен, нищо не може да ни спаси и не само селото, а и това място тук – посочи към покритите с ниска трева гробове, – ще опустеят напълно. И не искам да го изричам, но знам, че вие, лекарите, пазите тайни, така че ще го кажа веднъж: надявам се да започнем да копаем пак гробове. Така поне ще знаем, че сме върнати обратно в света и сред познатите ни страхове. Забравих за мястото веднага след това. Хората в селото не умираха, излитаха направо към небето или побягваха към близките храсти и рехави гори. Останалите пък, изглежда, бяха изоставили и всякакви ритуали, свързани с мъртвите, и сега влагаха цялата си религиозна енергия в опити да стигнат някак до летящите. Но преди няколко дни – всъщност в средата на една ужасно шумна нощ, – усетих желание да отида на гробището и да го разгледам по-добре. Сигурно съм си мислел, че мога да намеря обяснение за нещо там. Какво точно – едва ли щях да разбера. Гледах да не се връщам към мисли, свързани с миналото, защото всяка крачка към тях неизбежно събуждаше емоции, с които все още не знаех как да се справя. А онази жена от министерството ми беше казала точно това в кабинета си: Няма да можете да се справите с тези или които и да е емоции от миналото ви. Кожата й имаше метален оттенък заради странния грим, който носеше, или заради странното осветление в помещението, в което се намирахме: тиха стая под земята, през чиито стени се чуваше тракането на машини и от време на време нечий глас.
Лунната светлина в нощта, в която изпитах нуждата да изляза и отида на гробището, също хвърляше метален блясък върху къщите, улиците и дори тревите и храстите в селото. Всичко изглеждаше изкуствено, гладко, полирано направо – повърхности, по които погледът ти да се плъзне леко и бързо, преди да мине към следващите, нищо, което да го спре или дори задържи за малко. Това би трябвало да ме притесни – лекотата на неестествения свят беше характерна само за едно място: градът, – но аз не усетих притеснение, не и този път. Може би жената грешеше и все пак бях способен да отговоря по емоционално зрял начин на нещо, свързано с града. А може би просто за кратък отрязък от време – траещ колкото тази странна нощ, – се бях откъснал от себе си и вървях свободен из света.
Изкуственият блясък на гробището обаче не бе прогонил естествената му тишина. Стигнах там, унесен и почти убеден, че ще заваря дискретното жужене, идващо от вътрешността на всяка работеща машина, но илюзията, родена от луната, явно беше само за очите, не за ушите ми. Но дори тя се изпари след няколко минути разходка.
Само в далечния край на гробището имаше паметници и плочи – бяха почти погълнати от храстите и си сигурно на стотици години. Бяха от друго време и място, издигнати от други хора. Повечето мъртви лежаха в неотбелязани с нищо гробове – вълни по повърхността на приютилото ги поле, някои от които бяха станали съвсем незабележими с времето.
Почти незабележим явно беше и огромният скелет на птица, легнал до една от пътеките, водещи към паметниците. Не го бях забелязал, когато кметът ме доведе тук за първи път. Трудно го забелязах и сега. Очите ми бяха свикнали с разредения от лунната светлина мрак, бяха преодолели и нейните илюзии и вече виждах всичко по познатия ми начин, но той – въпреки, че се извисяваше над всичко – бе успял да се изплъзне от погледа ми, все едно продължаваше да играе природната игра на мимикрията дори и след смъртта.
Спрях се на няколко метра от него и кафеникавите му кости, нощно потъмнелите цветове на всичко наоколо и цялата атмосфера на мястото, вече върнала се от гладкия метал на машините към неравностите на природата, ме подсетиха за една картина, която бях видял в галерията в града. Беше изключително стара, но въпреки избледнелите цветове, бях толкова запленен от изобразеното на нея, че един от служителите на музея се приближи до мен и ми разказа с тъга в гласа как едно време имало начини за запазване на цветовете и образите, но вече никой не ги помни и всичко избледнява. Връща се обратно към съзнанието на творците, казах му, а той не ми отговори и даже ме погледна леко обидено. Но скелетът на птицата оставаше едно от най-ярките неща в картината. Беше и сред най-големите като образ – извисяваше се над хората – някакви вещици и жреци, клюнът му беше като гигантски нож от кост, насочен към земята, а костите – като скеле за малка сграда. Този тук май беше по-малък, или очите ми вече бяха свикнали с него. Опитах се да си представя човека, който се е превърнал в такава птица. Сигурно е бил мъж, голям мъж, не е могъл да излети – това се виждаше от малките кости на крилата, но пък е бил способен да разкъса мускул с тези нокти на дългите си крака. И да бяга – бързо и надалече. Защо тогава беше останал тук?
Продължих да го гледам, все по-настойчиво, вероятно с надеждата клетката на ребрата, този напуснат от плътта дом от кости, да приюти не само вниманието ми, но и всичките ми мисли тази вечер, защото започвах да усещам, че се връщам към разговора в министерството, към онази подземна стая и към блестящата като метал кожа на жената, която ме разпитваше. Дали в онези коридори, чиято пълна карта сигурно бе позната на малцина в града, имаше помещения – архиви, музеи, кабинети – в които се пазеха любопитни доказателства за конвулсиите на вечно променящия се свят, каквото бе този скелет пред очите ми? Вероятно, твърде вероятно даже, защото неведнъж мислите ми тръгваха в тази посока, и другаде – в друго село извън града, а може би и в самия град – се бяха случвали промени, толкова необясними, че да наложат на всяка цена организирането на колекция, върху която настоящи и бъдещи учени и бюрократи да блъскат главите си и да хабят моливите си. Ако в това село, в което неуспешно се опитвах да избягам от миналото си, хората се превръщаха в птици и отлитаха в небе, което явно бе отворено за тях, въпреки че колкото и пълна да е трансформацията им, те си оставаха измамници, макар и ненарочни, то може би на други места – до някое езеро или река, например – хората се превръщаха в риби и отплуваха към дъното, което правеше място и за тях, и за естествените си обитатели. Или може би – и тук усетих как вече онзи разпит от подземието все по-уверено води мислите ми – имаше място, където хората се преверъщаха просто във вещи, в неживи творения на човечеството, а не в живи на природата. Онази жена, жената с металния блясък на кожата, седеше на стол и столът бе максимално приближен до бюро, а върху бюрото имаше нещо като пишеща машина, която обаче работеше не с хартия, а със съвсем тънко и сиво фолио, и всяко нейно потракване след моите думи не оставяше думи върху това фолио, а някакви точки, и до пишещата машина имаше – съвсем очаквано – моливи, химикалки, някакъв тефтер, не много, но не и малко на брой предмети, всички оправдани на това конкретно място, всички неподвижни, неживи, всички… Възможно ли беше – сега вече страхът, и то точно страхът, който превръща редовете на разума в криволиците на лудостта, насочваше мислите ми – онази жена да е била в такова село, село, в което вещите са единствените обитатели на домовете, и да е обзавела кабинета си с бивши хора от там? Възможно ли беше – ето, това беше истинска криволица на лудостта – да е разбрала логиката на тези промени и, върнала се в града с новото знание, да се готви, след като разговорът ни приключи, да ме превърне в предмет, който да сложи до другите на бюрото? Какъв предмет щях да бъда – мълчалив или може би радио? Защо се страхувах какво ще се случи с мен в края на разговор, който отдавна беше минал и който си спомнях по съвсем различен начин? С какви машини разполагаше тази нощ на селското гробище, та бе способна да ме върне в миналото ми и да посее страха у мен, че то е живо? И не само това – че е живо и може да тръгне в съвсем нови, съвсем ужасни посоки?
Автор: Владимир Полеганов