1. Книгата

   ,, Приказки за пораснали момичета” е сътворена от четири музи. Първата Орнела Соле на която посветихме книгата остана завинаги на 33 години. Другите две имат издателство, а аз, аз просто съчиняам истории.
   Продължете да четете Нели Арнаудова →

Свещеникът от столичния храм „Света София“ иконом Йоан Карамихалев издаде трета книга с разкази – „Разминаване с огъня“, съобщиха от издателство „Артграф“. Продължете да четете Нови четиридесет разказа в сборник „Разминаване с огъня“ издаде иконом Йоан Карамихалев от храм „Света София“ →

ДА ПОВЯРВАШ НА ДАНАЙЦИТЕ*

Нощта е безпощадният косач,
посичащ с лунния си сърп класа на слънцето Продължете да четете Светла Гунчева →

РЪКАТА, КОЯТО ТИ ПИШЕ

На Клео

Часовете, които прегръщаме,
не са нито дати, нито истории,
дори не са шепа думи,
или рояк образи в красноречивия въздух.

Красотата на твоето име струи от челото ми
и в тази вода неподвижна, която те гледа
от миналото, живееш вечно – същата ти,
а годините не могат да те заличат.

Описвам твоя снежен профил,
знаците, които зимата ми диктува
със своята истина строга,
белия смях, брезите, бавното омагьосване,
безвременното време, дните в нощта,
слънцето, което се връща
към своя извор от аромати
край укротения огън на убежището.

Светът се разтваря в погледа ти.
Страницата иска да те предпази
от една вечност, която боли и остава…

Умира само ръката, която ти пише.

МОРСКА ВЕНЕРА

Излизаш от морето със сияние,
проправяш път сред вълните.
Пулсираща вълнуваща светлина,
която изниква от пяната с шепнещи нозе,
побеждаваща жаждата непобедима прозрачност,
усмивка, която движи света.

Сочната мекота на лятото те обгръща
и аз отпивам нектара му от твоите устни.
Любовта ми е в словото, което те следва с копнеж.
Ти си цитра, изпълваща сърцето ми със светлина,
августовски вълни, всичкото жито, разлюляно
от слънчевия дъжд и посято в спомена.

Кръжиш в ритъма на щастлива музика,
като огнен диамант от съзвездия,
като бистра вода, която проблясва
с аромата на лавандула и сиянието на градински чай,
извираща от бурна плетеница на привидения
от един светъл бряг с портокалови цветчета и мирти.

Обичам те безмерно, изпълвам пулса
на един живот, посветен на огнена тишина,
с тази безпомощна и пълна благодарност,
издигащо присъствието ти в живота
зад вятъра и височината,
с земята и къщата,
които свързаха ръцете ни.

Светът е аромат, който ми носиш,
път към светлина, която ни води.
Предлагаш ми сладостта на лют имел,
с афирмация, сплотена с копнеж.
Будността я открива в едно спасено време,
в блясъка на пулсиращите ни тела.

Сега е времето да узрее мечтата ни,
да открием онази приказка, която ни приюти,
мига, в който да се престорим на омагьосани,
небесна чаша, която опиянява кръвта ни
и подчертава необикновената си същност
с полета и радостта, които запалват звезди.

ПРОБУЖДАНЕТО НА КЛЕО

Навеждаш главата си и косата ти
бликва като извор, златен ветрец,
който прелива от белотата на възглавницата.
Плененият ден се събужда
с изворна бистрота. Отваряш очите си
от тях струи син хоризонт,
събужда аромат на цъфнали клонки.
В усмивката ти отеква тихия звън на небето
и светлината му проблясва върху твоите устни.
Нежният ромон на кристални води
докосва сърцето ми, издига го,
изворът отразява върху кожата ти
изобилие от светли плодове, преселване на птици,
най-интимния рай на нежността,
която алчната смърт не смее дори да сънува.

Превод: Наталия НЕДЯЛКОВА

ХУСТО ХОРХЕ ПАДРОН e прочут испански поет, преводач и общественик. Роден е през 1943 година в Лас Палмас де Гран Канария, на Каранските острови. Завършва  право, философия и литература в университета в Барселона, продължава обучението си в Париж, Стокхолм и Осло. След осем години адвокатска дейност в родния си град, той изцяло се отдава на поезията. Той е генерален секретар на испанския PEN клуб от 1983 до 1993 г., основател и главен редактор на международното многоезично списание за поезия „Ekivalеnsijas“ от 1982 до 1994 г. и директор на Международния фестивал на поезията в Лас Палмас де Гран Канария от 1992 до 2002 година. Президент и организатор на Шестия световен конгрес на поетите, проведен в Мадрид през 1982 г. През 1977 година прочутият испански поет Висенте Алейсандре го упълномощава да получи неговата Нобелова награда за литература и да го  представлява на всички церемонии, подготвени в негова чест.

Падрон е испански поет с едно от най-големите международни признания през последните десетилетия. Поезията му е преведена на повече от петдесет езика, а стотици книги са издадени на чужди езици. Носител е на множество международни награди и признания, сред които  Международна награда на Шведската академия, 1972 г.; „Международен Бард“ на Международно сдружение на модерни поети, Мелбърн, Австралия, 1981; Международната награда на Мадрас, Индия, 1982 г.; Златен медал на китайската култура, 1983 г.; награда „Зевс“, Атина, Гърция, 1985 г.; Европейска награда за литература, Югославия, 1986 г.; Голяма международна литературна награда, София, България, 1988 г. Той е двукратен носител на награда „Нова Македония“ за най-добро стихотворение, Скопие, Македония, 1989 и 2002 г.; Сред престижните отличия са още Златния венец на „Стружките вечери на поезията“, Македония, 1990; Награда „Орфей“ за поетично творчество, София, България, 1992 г.; международна награда „Блез Сандрар“, Швейцария 1994 г.; международна награда „Никита Станеску“, Румъния, 1996 г.; и още много престижни световни литературни отличия от Италия, Сенегал, Перу, Турция, Молдова, Монголия, Казахстан  и др. държави.

Сред престижните награди в родната му Испания е „Boskan“, 1972 година за книгата му „Морето на нощта“, „Fastenrat“ на Испанската Кралска академия, 1977, за книгата „Кръговете на ада“ (преведена на повече от 40 езика); национална награда на Дружеството на писателите и художниците на Испания, 1985 г., за най-добра книга на годината за стихосбирката „Посещение на морето“; награда „Канарис“ за литература, 1997 г., за цялостно творчество; награда „Аула за поезия“ на Университета Барселона, 1998 г., за книгата „Морници“; Международна награда за поезия, Майорка, 2002 г. и много други.

Падрон е почетен доктор на няколко престижни световни академии и университети – сред тях Световната академия за култура и изкуство, 1983 г.; в Университета Рикардо Палма в Лима, 2001 г.; в Националния университет 2003 и в университета Sezar Vaqeho 2008, Университета на Валпараисо, Чили, 2005 г.; в Университета „Св. Кирил и Методий“ в Скопие, Македония 2005 г.; в Constantin Shtere University от Кишинев, Молдова, 2014 г.; в Евразийския национален университет „Л.Н. Гумильов“ от Астана, Казахстан, 2017 г.; на Държавния университет на Монголия, Улан Батор, 2017 г.  и др.

Обявен е за почетен гражданин в няколко държави. През 2000 г. издателство „Лумен“ от Барселона издава цялото му поетично творчество в издание,  в което са застъпени 20 стихосбирки, от които 16 издадени и 4 неиздадени книги. През 2005 г. книгата му „Хесперида“, епос за Канарските острови, е публикувана в най-престижното издателство за поезия „Визьор“ от Мадрид.  Като през следващите години са издадени още три части на Хесперида. Последният том, Хесперида 5 „Морски соколи“, е планиран да бъде публикуван през 2024 г. Хусто Хорхе Падрон, който не успява да преодолее последствията от COVID,  напусна света на 11 април 2021 г.

Автор е на десетки стихосбирки, сред които са: „Тъмните светлини“ (1971), „Морето на нощта“ 1973), „Кръговете на ада“ (1976), „Бреза в пламъци“ (1978), „Посещение на морето“ (1984), „Земните дарове“, (1984), „Умира само ръката, която ти пише“ (1989), „Лицата“ (1989), „Блясъкът на омразата“ (1993), „Изворът на присъствието“ (1994), „Оазисът на един космос“ (1994), „Огън в диаманта“ (Сонети, 2000), „Семеен пламък“ (Барселона, 2000),  „Пулсацията на света“ (2010), „Стихове за Клео – 100 любовни стихотворения  (Изд. „Витрувио“, Мадрид, 2020), посветени на съпругата му Клеопатра Филипова и др.

Не по-малко значима е и преводаческата му дейност. Публикувал е множество книги с есета, антологии и преводи на шведска, норвежка, исландска, датска, финландска, холандска, италианска, румънска, руска, чешка, словашка, полска, китайска, македонска, японска, казахска и монголска поезия.

Всеки човек има Его. Егото представлява важен защитен механизъм, с който се съхраняваме. Проблемът е, че ценностите в съвремието донякъде се изменят и егоизмът се Продължете да четете Излезе от печат новата книга на Георги Георгиев „В кожата на егоист“ →

Лято. Жегата е полепнала по всичко в града, който би трябвало да усещам като рòден. Който е рòден и за Лола. Очаквам да се случи нещо голямо. Да ме залеят спомени от някогашния ми живот тук, както става по филмите. Да видя всичко като на лента – някак по-отдалечено, по-леко. Все едно не се отнася до мен. Все едно съм правила от мухата слон.

Нищо такова не се случва.

Искам да опиша това усещане: след години отсъствие да се завърнеш там, откъдето си си тръгнал. Искам да кажа нещо повече от просто „не почувствах нищо“.

Вървя по дълъг асфалтиран път. Равен и тъмен. Нов. Отляво на мен са релсите, по които съм пристигнала с влака. Преди тях – редица дървета, зелени и още сочни, летни. Почти като моя тунел от детството. Изминавам разстоянието до спирката пеша. Няма как другояче – градът е прекалено малък, няма дори таксита. Това, изглежда, ми е липсвало – всичко да е досадно близо. Не знам разписанието на автобуса, не знам дали спира на същата спирка, не знам дали изобщо още вървят автобуси. Опитах се да потърся информация в интернет, но не успях да намеря нищо. Толкова забравено от Бога е това място. Чудя се дали да не поема по заобиколния път – така ще трябва да мина през апартамента на нашите. Може би дори да се отбия за малко вкъщи? Не го правя, разбира се.

Разминаваме се със случайни минувачи, с които сякаш изглеждаме еднакво: уморени, виновни, самотни, изнасилени. Всички тези хора – нечии майки и бащи, дъщери и синове – умират от срам да не бъдат разпознати. Крачат травмирани, удряни и наказвани – цяло едно поколение с едни и същи тревоги, което не смее да се оплаче на никого, да сподели или дори да си поплаче. За какво тогава е всичко? За какво и аз като тях вървя и се преструвам, че нищо ми няма? Накъде съм тръгнала? Как искам, бабо, да дойда сега, да се свия в скута ти като едно време и да ревна с цяло гърло – и нека да ме чуят съседите, цялото проклето село нека да ме чуе! А ти, бабо, само веднъж, само един-единствен път ме остави да викам отдън душа.

Камелия Панайотова (1999) е автор на стихосбирката „Човекът, който си тръгва“ („Арс“, 2021) и романът „Ане“ (ИК „Жанет 45“, 2023. Лауреат е на националните конкурси „Добромир Тонев“, „Пурпурно перо“, „Трансформации 2020“ и други, както и награди за детска литература и преводи от английски. Нейни текстове са публикувани в литературната периодика и онлайн медии в България, Мексико, Испания.

Николай Фенерски: Няма да създавам фб събитие. Само каня всички, които са в Бургас, и им се слуша лекция по темата на 14 декември, четвъртък, от 18. 00 ч на „Открит урок на даскал Продължете да четете „Открит урок на даскал Фенерски“ ще се проведе днес от 18. 00 часа в Дом на писателя →

С три литературни премиери в Дома на писателя ще бъдат отбелязани 30 години от създаването на студио „Митични птици“ към читалище „Любен Каравелов 1940“. С помощта на Продължете да четете Литературно студио „Митични птици“ чества 30-годишнина с три литературни премиери →

В багрите на залеза

Не е лесно в багрите на залеза,
в очакване на сумрака на старостта,
с мечтите си за дълголетие,
да се почувстваш като воин във окопа,

че нищо плътско твое
не струва пукната пара,
че тленността ти безпомощно ридае
на рамото на твоята Богу обречена душа,

с надеждата, че тя за тебе ще извае
спомен скъп в обичащите те сърца,
за да останат с тях, твоите потъващи във времето лица.

Хипноза

Ще ми се усмихнатите ти очи,
да носят спомена вторачен
в моето лице!
И струите любов,
изтичащи под миглите,
да къпят ритмите на моето сърце.
А аз хипнотизиран и щастлив да се разтапям като бучка захар в нектара спотаен
в твоята житейска чаша.

Пътят

Ежедневие,
по твоите артерии и вени
текат в едно надеждата и отчаянието.

И в старата ти воденица
ден след ден се мели
брашното, което храни
нашите илюзии.

И лутаме се, търсейки рецептата за своето осъществяване.
А тя очаква стъпките ни
по пътеката, която ще ни отведе към:
„Пътя, Истината и Живота.“

Константин Корадов

В сърцето на синята стихия

 „Богородични морета“ е нарекъл новата си книга с разкази Динко Динков,  изд. „Либра Скорп“ – Бургас, 2023 г. В предговора си към нея редакторът Ваньо Вълчев споделя: „Пъстрилото от герои… са до болка реални хора, сред които авторът не само е живял.Той е успял да се вслуша в това, което те му разказват и споделят, да ги разбере и да съпреживее техните малки радости и немалки трагедии, предначертани от съдбовната им свързаност с морето. Морето – нивата им, която ги храни, синята безбрежност, която ги примамва, непостоянният му нрав, който ги предизвиква, безкрайната синева, която дава смисъл на живота им. И непредвидимостта му, която взема жертви. И дързостта им, която често е близка с жертвоприношение“.

За морето у нас е писано и много, и малко. То е ставало обект на възхищение от редица автори, често пъти е идеализирано и използвано като фон за истинския сюжет на дадено произведение. Малцина са обаче авторите като Динко Динков, които са го възприели като своя втора природа, живеят с него и черпят темите си от променливата му същност. Морето в разказите му е изживяно от него самия и допълнено от колорита на цяла галерия от типажи. Почти всички – рибари, за които светът започва с хвърлянето на мрежите, а разговорите се въртят пак около улова, кой къде е бил и какво е хванал. Привидно мъничък свят, изтъкан от морска пяна и блясък на пасажи. Но неоценим с богатството си на впечатления, преминали вълнения и опасности, които не спират посветилите се на рибарлъка във всяко едно време. Сам авторът споделя: „Още ме люлее в нощите онова море, в което други рибари по-късно ме понесоха с лодката си към Емине, за да се гмуркам, да се влюбя безпаметно, още не мога да си представя как съм живял без море в равнината, как живеят хората без море в равнината, как живеят хората без море, без необятната обич, без синевата, без усещането за свобода и дълбини… Без някого, с когото да делят безпокойството си…Как ме тласка към върховете си вълната, разпилява ме и после ме отпуска в смиреното си тяло, в майчинските ласки на водораслите, в доверчивото разтваряне на мидите, за да премина през пясъчните врати на болката и страданието към себе си – от разкаянието към опрощението и добротата…“

„Богородични морета“ е сбор от случили се неща, в които участва и сам авторът, затова можем да наречем книгата и автобиографична. В нейните разкази Динко изповядва любовта си към морето; нетърпението си да слее със солената му същност и да сподели с читателите какво е преживял. Той е майстор и на пейзажа, който винаги съпровожда споделеното през различните сезони. Чрез него разказва своите патила сякаш цялата рибарска общност и това не е чудно – случилото се на един се случва и на други, докато цялата плетеница от спомени се превърне в епос, който непрестанно се допълва и обогатява. Съществуват и местностите, включени в повествуването: Шабловият кой, Голяма Мона Петра, нос Лаксата и т.н. Авторът прекрасно ги познава с рибарските колиби, менящата се посока на ветровете, кога и каква риба може да се очаква. Но по-важното е друго: че разказите са издържани в тон на изповедност. Зад привидната им делничност Динко е внесъл психологичните нюанси на изживяното. То не само се е случило, но се и запечатало дълбоко в съзнанието му, както и в съзнанието на останалите рибари. „Сухоземните“ читатели попадат в свят на сурова романтика, която съпровожда героите на Динко Динков в борбата за хляб и физическо оцеляване. Те са обикновени люде, за които ежедневната среща с морето е нещо, разбиращо се от само себе си. Препредавано от поколение на поколение, осмислено като стълб на бита и духовността. „Обикне ли те яростно морето – споделя той – някой ден навярно неговата истина ще те превземе напълно и няма да ти позволи да се завърнеш…“

Очарователни са и онези текстове, в които авторът споделя за гмурканията си в подводния свят. Една друга планета, дишаща мощно в безкрайните си предели, криеща енигматичност в своя интимен свят.

Очарование носи и самата книга в цялостния си замисъл да ни разкаже за авторовите преживявания с морето, както и за людете, орисани да бъдат негови поклонници за целия си живот. Привидно груби, калени в бурите, които са преживели, те по своему изграждат малка планета, отразяваща философията им за действителността, за нейните ценности и стойности. През всички страници на повествованието минава калената дружба между човека и морето: наистина проверена многократно в дните на бури или на спокоен риболов, на измамно затишие и грохот на вълните, блъскащи брега. Съпоставката между човека и стихията всъщност отразява крехкото единство между безсмъртието на синято и човешката тленност; на философското възприемане на нещата такива, каквито са били вчера и днес, а вероятно ще си останат такива и в утрешния ден. Привързаността на автора към морето, което той познава и обича дълбоко са изградили от разказите в „Богородични морета“ тематична монолитност. Героите си приличат така, както е протекъл животът им и можем да ги възприемем именно като хора на тежкия физически труд, с който те са орисани. Но зад кратките описания разбираме, че всеки от тях е малка планета, белязана с индивидуално възприемане на нещата такива, каквито са. Над тях е бог, а до тях – лодката, без която съществуването им би било немислимо. Такива са Карандаша, Христо Бекчелията, бай Ламбо, Христо Киряков… Галерия от личности, изграждащи край морето на Обзор своя си рибарска общност: едновременно делнична и много колоритна. За която не предполагаме, че съществува, докато не се докоснем до нея. Динко Динков също е част от тази галерия. Той добре познава психиката на рибарите и отдавна вече сам се е превърнал на частица от тяхното братство. Само човек, дълбоко обичащ морето, може да създаде книга като „Богородични морета“. „Открих съкровищата на подводния риболов. Гмуркам се и усещам спокойствието на морето – част от него съм… Забравям, че съществува и друг смисъл, защото картините ме отвличат. Слагам маската,  поглеждам запленен към дъното и в миг се усещам преобразен. Някой друг, когото никой отвън не познава… Морето ме променя и ме прави добър, кара ме да слизам все по-навътре, все по-надълбоко. Когато тръгвам по пясъка към близките, които ме очакват, мисля за безсмъртието. Прераждам се постоянно – и това е моят начин на живот… като поет… като влюбен в синята бездна…“

Книгата „Богородични морета“ надгражда творчеството на Динко Динков и създаденото от него досега. Тя е несъмнен принос и за съвременната българска маринистика. Убеден съм, че читатели от различни възрасти ще я оценят по достойнство и ще разгръщат нейните страници  многократно. Може би – с мъничко завист за обичта към морето на Динко, което ни се ще да докоснем с неговите очи, докато гледаме от брега синята стихия. И да почувствам безсмъртието, за което има място в нашите души…

Автор на текста: Георги Н. Николов

ОЩЕ ИНФОРМАЦИЯ ТУК