Лято. Жегата е полепнала по всичко в града, който би трябвало да усещам като рòден. Който е рòден и за Лола. Очаквам да се случи нещо голямо. Да ме залеят спомени от някогашния ми живот тук, както става по филмите. Да видя всичко като на лента – някак по-отдалечено, по-леко. Все едно не се отнася до мен. Все едно съм правила от мухата слон.
Нищо такова не се случва.
Искам да опиша това усещане: след години отсъствие да се завърнеш там, откъдето си си тръгнал. Искам да кажа нещо повече от просто „не почувствах нищо“.
Вървя по дълъг асфалтиран път. Равен и тъмен. Нов. Отляво на мен са релсите, по които съм пристигнала с влака. Преди тях – редица дървета, зелени и още сочни, летни. Почти като моя тунел от детството. Изминавам разстоянието до спирката пеша. Няма как другояче – градът е прекалено малък, няма дори таксита. Това, изглежда, ми е липсвало – всичко да е досадно близо. Не знам разписанието на автобуса, не знам дали спира на същата спирка, не знам дали изобщо още вървят автобуси. Опитах се да потърся информация в интернет, но не успях да намеря нищо. Толкова забравено от Бога е това място. Чудя се дали да не поема по заобиколния път – така ще трябва да мина през апартамента на нашите. Може би дори да се отбия за малко вкъщи? Не го правя, разбира се.
Разминаваме се със случайни минувачи, с които сякаш изглеждаме еднакво: уморени, виновни, самотни, изнасилени. Всички тези хора – нечии майки и бащи, дъщери и синове – умират от срам да не бъдат разпознати. Крачат травмирани, удряни и наказвани – цяло едно поколение с едни и същи тревоги, което не смее да се оплаче на никого, да сподели или дори да си поплаче. За какво тогава е всичко? За какво и аз като тях вървя и се преструвам, че нищо ми няма? Накъде съм тръгнала? Как искам, бабо, да дойда сега, да се свия в скута ти като едно време и да ревна с цяло гърло – и нека да ме чуят съседите, цялото проклето село нека да ме чуе! А ти, бабо, само веднъж, само един-единствен път ме остави да викам отдън душа.
Камелия Панайотова (1999) е автор на стихосбирката „Човекът, който си тръгва“ („Арс“, 2021) и романът „Ане“ (ИК „Жанет 45“, 2023. Лауреат е на националните конкурси „Добромир Тонев“, „Пурпурно перо“, „Трансформации 2020“ и други, както и награди за детска литература и преводи от английски. Нейни текстове са публикувани в литературната периодика и онлайн медии в България, Мексико, Испания.