ДА ПОВЯРВАШ НА ДАНАЙЦИТЕ*
Нощта е безпощадният косач,
посичащ с лунния си сърп класа на слънцето
и аз умирам- слънчев лъч по здрач,
изронил себе си до сетното си зрънце.
Не трясна гръм в живота ми, не заваля,
небето ми преливаше от синьо.
Кой да насити прецъфтелия ми свят
с омайващия дъх на детелини?
Докато мислех- всичко е наред,
отишли си от мен дори пчелите.
Отнесли тихичко и мановия мед
и кошерите, заедно със питите.
От дарове данайски се тресе
светът ми и рискува да потъне.
Когато някой слънцето ти поднесе
очаквай то да те изпепели до дъно.
Свисти косата в тъмното, докосва,
поемам дъх, но дъх не ми достига
и с него заедно отлита в Космоса
затихващата песен на авлига.
________________________________________
*Timeo danaos et dona ferentes- лат. — “страхувам се от данайците, даже носещи дарове”.
ПОРИВ
В нощта един невидим саксофон
пронизва с нож гърба на тишината,
дълбае и дълбае с всеки тон
все по-дълбоко и навътре във душата.
Той плаче – иска сцена и простор,
така му трябва въздух, за да страда,
затворен е звукът му в тесен двор,
заключен е зад медната ограда.
Градината е тясна за тъга –
достойни са за мъката звездите –
опира длан в небесната дъга,
дълбае с нокти, в Космоса полита.
Вселената е само онзи дом,
където ще открие свободата.
Блажен потръпва сетният му тон
и кротко се завръща на Земята.
СЪБУЖДАНЕ
Замръкнах в теб. Избродих те като пустиня.
Бях жадна, извор срещнах, пих до дъно.
До извора растеше кактус, цъфнал в синьо,
и свиреше сирόкото в ушите. После съмна.
От тази нощ все още пари под петите ми
и дращи гърлото ми от целувките на вятъра.
И все се чудя да простя ли на петлите,
които най-безмилостно във утрото пропяха.
Какво, че не успях да съм Шехеразада –
едната само от хиляда нощи стига.
Дано медът от кошера да беше сладък,
дори лъжичка само да си близнал.
Надявам се да съм направила пътека в теб.
Да търсиш дълго стъпките ми по душата си.
Боде ме кактусът във всяко синьо цвете.
…И не сирόкото ми насълзява тишината.
КРАЖБА
Залез с цвят на уиски се плиска в небесната чаша.
Ти отпиваш от мен, аз от теб и се стичаме бавно по вените.
Няма бряг, само тази затоплена дюна е наша
и застилам за двама ненужната рокля зелена.
И светът покрай нас се разпада на слънчеви атоми.
На очи се разпада, на устни, на кожа и дишане
след последната спирка от дългия път на ръката ми
и денят се оттегля във мрака обидно излишен.
Само то ни остава – това пиршество на душите
след безумния смилащ ни вихър на делника –
двама стари и гладни законорушители,
свое време откраднали от вселенското време разделно.
СЛУЧКА ПО ЖЪТВА
Защото бе такъв, или защото исках,
загърна ме грижовно с последната си риза.
Подсмихна се нощта и слезе много ниско,
а Бог бе нависоко и Раят- твърде близо.
Бе вечер подир жътва и морна бе земята,
от риза нямах нужда и кротко я съблякох.
Надвеси се над мен по-топъл и от лято
и в светъл дъждопад звезди над нас валяха.
И звезден прах полепна по бялото ми тяло,
а вълчата луна затвори скромно клепки.
И всеки бе за другия бездънно огледало,
а търсехме се с пръсти, от къртове по-слепи.
И всичко се стаи в очакване на вечност,
замлъкнаха щурците, обадиха се сови.
И женския ми свян в нозете ни се свлече-
ти беше твърде мил, аз вече бях готова.
А Господ не разбра как, прогонени от Рая,
заместихме небесния със този на земята.
И само под сурдинка, макар че всички знаят-
не бе виновен Господ- виновно беше лятото.
СРЕДНОЩНО ФАДО
Ще си поръча малка водка и голяма самота,
в онази тиха кръчма – рай за незаконни,
където всички други са по двойки, само тя
се връща тук, разтегната във два сезона,
за да го търси в мрака онзи странен мъж,
оставил слепите си пръсти по стените й.
Но сенките не си отиват изведнъж,
а дълго още по тавани и ъгли се скитат
и трябва време да изтлеят като свещ,
за упокой запалена, по вечерна молитва.
Навярно Господ щеше да й отговори нещо.
Но той мълчи, а от пианото сега долита
онази, слушаната някога, за двама песен
и се заплита в опнатите по стените мрежи.
Но за въже не се говори в къща на обесен,
дори когато стяга гърлото ти много нежно.
Спасението идва просто – в две по сто,
прибира всички призраци обратно в мрака.
Тя гледа, гледа дълго в празното место
и вижда – има, има някой там и той я чака.
ЕСЕННО
И няма праг да се препъне светлината.
И няма мравка да изпусне зрънцето.
Мълчания взривяват тишината.
Монета е подхвърленото слънце
на дъното на нечие очакване.
На щастието зъбите се клатят.
С ръждиви листи есента оплаква
отстреляните диви патици.
Клошарят-време джоба си преравя
за някоя забравена минута.
Молитвите ни страдат от тщеславие
и искат всеки път да бъдат чути.
Нощта по нещичко започва да притуря.
Денят от себе си по малко губи.
Подготвят пак убежище за бурите.
Октомври. Месец за разлюбване.
Една старица, в подстъпа пред Рая,
посяга вече с кривите си пръсти.
Не е за просене. Със тях чертае
на зимата оголените кръстове.
ШЕДЬОВЪР
Милиони мравки всеки ден се раждат
и още толкова пчели умират.
Животът ни събира и изважда,
и в мраморните урни ни побира,
или каквото още е останало
от нас след цял живот горене.
/Ако изобщо може вятърът да бъде хванат,
или пък птиците да бъдат спрени/.
Дали сме някакво Вселенско цяло,
или непредвидимо общо кратно?
Защо и раждане, и смърт рисуват в бяло?
И кой е автор на сечението златно?
Кой Демиург размахва горе четката,
създаващ висшата хармония?
Как може красотата да е гледка?
Не е ли ода във Деветата симфония?
Въпроси в мен се ронят като листи.
Застилат меко пътя на душата ми.
Цветът на зрялата душа златист е –
картина нарисувана в сфумато,
от някакъв художник лудо влюбен,
докато залезът в прозореца й слиза
и тя полека в сенките се губи…
Така зачената е, мисля, Мона Лиза.
ГАРА
Краката всеки ден ме водят тук.
Посрещам и изпращам всички влакове.
В натрапчивия мирис на тъга, просмукан
във пейките, излъскани до смърт от чакане,
в протрития от погледи часовник гаров
на дългия и невъзможен път към някого,
пребърквам празните джобове за цигара
на шлифера, от бързане наопъки облякъл.
А после изведнъж се сещам, че не пуша.
Поглеждам – този шлифер също не е моят.
Човекът, който във яката му е сгушен
е онзи, с който съм се сблъскал на завоя.
Около мен лицата странно си приличат –
лица, обърнати в посоката на чакане –
паноптикум на незаситено обичане.
А уж на всеки час пристигат влакове.
ГОСТ
Колко нощи подред този прилеп виси на тавана.
Неочакван и странен, виси като тъжно разпятие.
Малък звяр, в светлините на фарове хванат
и очакващ да падне чукът за небесна разплата.
С него ставаме двама, приключили своето време.
Като тясна килия за смъртник е малката стая.
Някой ангел навярно ще слезе оттук да ни вземе,
а нататък ни чака широкият път към безкрая.
Дотогава, обаче, със него сме стряскащо живи.
И усещам как бясно препуска във мрака сърцето.
Като тънко змийче лъкатуши сърдечната крива
покрай права, която отвежда директно в небето.
Дотогава, обаче, в капана на тяло сме хванати.
Ще тежи като камък, завързана с него душата.
Някой ден ще политне и кацне ей тук, на тавана,
като мъничък прилеп, увиснал надолу с главата.
И МРАВКАТА…
Не остарявам по законите на времето,
а се окръглям – като пълнолуние.
И като пълната луна съм бременна
с пиеси за квартети струнни.
Изплитам се до сетната си бримка –
старинна брюкселска дантела,
но куката-палач ме стяга в примката
на делниците и неделите.
От сладост натежавам по лозниците,
наливам виното си в бъчвите,
но най-усърдните берачи-птиците,
оглозгват този плод до пръчка.
Така устроени сме да завършваме
започнатото – чак до края му.
Докато мравка стръка не прекърши.
А мравката… и тя отива в Рая.
ДЮЛЯ
Отвънка лъскава и гладка съм.
С прашец от слънчеви лъчи поръсена.
Узряла до предел. Ухая сладко.
И никой жаден да ме вкуси не отблъсквам.
Отскоро нещо ме яде обаче.
Отскоро нещо в мен тунели рови.
Все още се държа. Не плача.
За отговорите не съм готова,
макар до семки да съм пълна със въпроси
и жилките ми опнати до нерви.
Но идва утро – отговори носи:
разяжда тялото ми малък червей.
Това не е възможно. Аз съм същата!
Ухая сладко! Пръскам аромата си!
Това, което вътре ме обръща,
разбира ли какво е да си златен?
Върху върха да си! Какво говоря?
Не ми е време да умирам още!
На гардероба на стопаните отгоре
ще пълня с лято есенните нощи.
Макар да казват – червеят обича зрялото.
Би трябвало това да ме ласкае.
Аз бих отдала, ако искам, тялото си,
но не на онзи, който го дълбае,
а на човека, който го обрули.
Отдала ли… ? Кощунство ли изричам?
Ала това, че съм една обикновена дюля,
не значи, че не мога да обичам.
ЛУННА СОНАТА
Толкова сенки в нощта, а луната – една.
Някой обаче за нея създава соната.
Някой, съзрял във луната лице на жена.
И се превръща във лунна соната жената.
Бягат невидими пръсти по белия лист.
Бяло е, бяло е в мрака моминското тяло.
Тонът, изтръгнат от него е сребърно чист
и оцветява стените на храма му в бяло.
Всеки навярно е бивал Бетовен веднъж.
Гледал е влюбен нагоре и виждал луната.
Правил, каквото се прави от истински мъж…
Всъщност е писал поредната Лунна соната.
ЧАЙ В ПЕТ СЛЕДОБЕД
Обещай ми любов като каничка чай в пет следобед.
В пет следобед, когато денят уморен си отива.
Покани ме в душата си, настани ме да седна удобно –
ще стоя очарована и ще гледам как чая наливаш,
как наливаш до край, до ръба ароматната течност,
а ръката, прикрила неказани чувства, трепери.
Замълчи, настани се до мен, сред отрязъка вечност –
нека думите после, след чая, сами се намерят.
Нека просто поемем с език и небце аромата му –
като гладни пчели, налетели на цъфнало цвете,
и останем така – двоен пласт от картина в сфумато*,
в който всеки от нас, отразяващ се в другия, свети.
____________________________
* Сфумато – начин на рисуване, при който контурите се дават смекчено.
БРЯГ
Ръце на мъж – и ето те побрана цялата.
Звучи необяснимо, но е истина.
Ръцете мъжки – нощният олтар на тялото.
От тях се тръгваш езерно пречистена.
Очи на мъж – един пустинен кладенец –
налягане, прикрито под земята.
Очите на мъжа са вечно жадни,
а ти си винаги за тях водата.
Когато влиза в теб – е като в храм Господен
и няма как да бъде богохулно.
Докато в твоите покои броди,
във клоните запява присмехулник.
Замре ли някъде, изпаднал във нирвана,
то винаги една соната
ще свири някъде едно пиано
и ще се изчерви Луната.
Ръце на мъж. Едва пълзят. Не тичат.
И за къде да тичат – към Смъртта си ли?
Когато някой мъж една жена обича,
той винаги е само бряг – не бързей.
ЛЯТНА СЛУЖБА
Градината насреща става моя храм
в часа, когато слизат ангели да пеят,
когато всички си отидат и останем само
брегът, морето, аз и гларусите в нея.
Но гларусите спят във този късен час,
морето спира дъх във нощ без вятър,
брегът тъмнее в лунни сенки… Само аз
редя молитви с дъх на сол и лято.
Един пресипнал от цигарите тромпет
прегръща моята молитва в блус за двама.
Часът е точно влюбена жена без пет
и, със тромпета, влюбените стават двама.
А Господ, седнал сред небесния локал,
отпива малки глътки “Маргарита”
и, според принципа, Бог взел – Бог дал,
ми дава своята благословия под звездите.
РЕТРОСПЕКЦИЯ
Ще се събудя някой ден и няма да ме има.
Животът ми – един прочетен вестник,
ще догорява в печката на зимата.
Ще се измъкне през комина много лесно
душата, изтъняла до опашка на лисица,
свалила есенно последната си кожа.
С мъниста кехлибарени сменил зениците,
ловецът – Време, със върха на ножа,
ще ме постави в ъгъла при другите трофеи,
отстреляни по време на подборен лов.
Ще зашуми гората, вятър ще повее…
А аз ще бъда в нечия любов
последна трудна хапка за преглъщане.
Един последен, неразпукан още жълъд.
И липсваща ще си остана, същата –
с очи на котка и душа на гълъб.
ПРЕДЧУВСТВИЕ ЗА ЗИМА
От утре дните ми ще стават все по-кратки,
а зимата ще влиза във правата си.
Ще ми се струва слънцето по-сладко
и повече ще търся топлината му.
Вграденият ми метроном отляво
все по-унило ще започне да се труди.
И ще престане да ме удивлява
пашкуленият сън на пеперудите.
В дантелените си илюзии облечена,
ще зъзна неподготвена за зимата
и ще разбирам мъдростта на мечките –
запас се трупа, докато го има.
А аз живях, като щурците – ден за ден.
Сега на мравките ще чукам по вратата.
Практичният е за Земята отреден.
Поетът си е плод на небесата.
ПЛЕНЕНО ЛЯТО
Има нощи, в които животът е дребна монета.
И такива, в които си пиеш уискито с Господ.
Само резен луна над леглото седефено светеше
във нощта, във която почука и влезе на гости.
Аз те пуснах, защото видях силуета на лятото
и отлитащо ято, на пусти поляни предвестник,
и дочух как топуркат съборени с пръта на вятъра
наплодените с толкова слънчеви утрини кестени.
И поисках, с цената на някаква малка измама,
да открадна живот, да излъжа света кръговратен.
Аз съм лятно греховно отроче и лятото няма
да предам и за пълни хамбари със есенно злато.
Но когато дочух на вратата задъхано дишане,
без да имам наум и да чакам във тъмното гости –
беше толкова летен, така на познато миришеше,
че те пуснах да влезеш и бързо вратата залостих.
Автор:Светла Гунчева