Момент

Изпуснал съм го този момент на момента Продължете да четете Милен Пеев →

Поетесите Яна Вълчева и Ивелина Радионова представят днес от 18:30 часа в Художествена галерия „Петко Задгорски“ специалното събитие „Светулки за душата“. Входът е Продължете да четете „Светулки за душата“ събира поезия, музика и обич в Бургас →

Продължете да четете Нели Станева →

С четене и разговор с Георги Господинов за новото издание на „Черешата на един народ“ – 30 години по-късно у нас и „Градинарят и смъртта“ по света, ще бъде даден символичен Продължете да четете „С книга на плажа“ започва със среща разговор с Георги Господинов →

Стихове на седем бургаски поети – Роза Боянова, Наталия Недялкова, Николай Фенерски, Татяна Йотова, Диана Фъртунова, Вили Колева и Стефан Стоянов, са публикувани в Продължете да четете Творби на бургаски поети влязоха в черногорска антология →

/ I глава от „Мару и Заека“ /

„Писателят, който отказва да изследва тъмните страни на
сърцето, никога няма да съумее да пише убедително за
чудото, магията и радостта от любовта, тъй както на
доброто не може да му се има доверие, освен ако не е
вдишало същия въздух, както злото.“
Ник Кейв

„Винаги, когато човек пише роман, пише писмо.“
Маргарет Атууд

Разполовени току-що смокини върху дъска за рязане
на хляб, до тях сноп ливадни цветя в бяла кана за чай.
Прозорецът показва късен следобед, към залез, а
дантелата на пердето не се е поклащала от последния
вятър.
Тук живея с Павел.
Сърцето ми се разпада на птици всяко утро, докато
мия лицето си в този извор, който не утолява.
Правим си хляба, който ядем, затваряме зимнина и
никога не забравяме защо дойдохме да живеем тук.
Ако не можеш повече, ако просто не можеш повече,
това село е твоят последен пристан.
Място-утешение.
Това не е обикновено село – това е епоха
деконструкция, това е бягство – напускане на пределите на
сърцето.

Тук грее оранжево-червената кора на белия бор, стеле се
аромат на тежка смола и етерични масла, шири се
озарението на луната – особено ярка, неправилно ярка.
В селото има църква, в дома ни – олтар, в нозете му се
молим.
Подножието на вярата.
Там се свързваме с бога и изплакваме своите
желания.
Богът на всичко живо и всичко мъртво.
Необходима е абсолютна категоричност, когато
говорим с него, иначе не би ни чул, не би ни разбрал.
Над леглото ни виси гигантско разпятие, заради него
не се любим, но пък се молим до отмала.
Плитките ми танцуват, докато обхождамe гората, а
сърните, елените и техните малки доверчиво обикалят с
нас.
Ухае на пало санто.
Когато кървя, събирам в железни легени това, което се
излива от моето тяло, и поя сладкопойните птици.
Всяка моя женственост, всичките мои неродени деца
се поклащат в съда, докато го изнасям на двора.
Детето пред нашата къща, с изплетена от отдавна
покойните ръце на баба му шапка, събира птици върху
темето си.
Пътят пред него е кален, локвите проблясват в
сребърно, отразява се само черното слънце, а копчетата на
палтенцето му крият нежно, ново сърце.
Две деца – едното вътре, другото – отвън.
Нашето наблюдава зад прозореца, гледа с интерес
другото.
Завижда му за чистия въздух.
Завижда му за майката, за плетените дрехи, че изобщо
има кой да му плете неща, които топлят.
Завижда му, че има име, защото е забравило своето
собствено.
Наричаме го просто „Зайче“.
Нашето дете е безмълвен малък детайл, брошка на
ревера.
И все гледа – неизмазаните едноетажни къщи, пътя,
който криволичи и се вие към небесната твърд, a отдолу
крачат грехове с фòрмата на човек.
Ето ги – уж малки, уж деца, а по-възрастни от всички, с
очи към това, което идва, с картини по коленете във
фòрмата на драскотини.
Тишината тук е непокварена и сезоните преливат
красиво един в друг.
Скачените съдове на годината.
Детството гори на показна клада, а гората говори нощем.
Дървета като облаци и облаци като дървета.
Светът накратко е отсъствие и присъствие на любов.
В това село е същото.
Но все пак е наистина място-утешение.
„Да избягаме, да избягаме“ – са си казвали всички,
когато им е дотягало от мерзостта на света, преди да се
заселят тук.
Колективно бягство.
Детето вътре среща очите на детето отвън.
Децата се съзерцават едно друго, не мигат.
Децата се наблюдават.
Нашето Зайче е малко по-различно.
Бялото му тяло изглежда чупливо, трудно понася
слънце, а очите му плачат за очилата, които никой не се е
сетил да купи.
Бута се в дърветата, пропуска детайлите наоколо и са
му спестени неща, които не е удачно да бъдат виждани от
десетгодишно дете.
Понякога ме пита:
– Мамо, защо си такава?

Въпросът му първо блуждае, сетне ме уцелва.
Зайчето няма дълги уши, но е зайче албинос, белите
му къдрици стърчат като пружините на леглото, върху което
ляга нощем.
Двете момченца продължават да се гледат. Дълго.
Пиленца, чиито глави рано или късно ще бъдат
откъснати.
Деца, деца, деца – инкубатори на травми.

Край на първа глава

Творческа биография
Антония Атанасова автор в постоянна възхита пред света и обитателите му; непрестанно търсещ докосващи истории.
Родена в Свищов, но живее в Перник.
Преподава английски език в Езикова гимназия на града “Симеон Радев“.
Има 5 издадени книги:
• Романът „Моно“, (2016г.), Университетско издателство „Свети Климент Охридски“.
• Сборникът с разкази „Процедурата по забравяне на човек“, (2018г.), издателство Scribens.
• Романът „Формалдехид“, (2022г.), издателство Scribens.
• Романът „Мару и Заека“ , (2026г.), издателство Scribens
• Поезия „Място за всички“, Университетско издателство „Свети Климент Охридски“.