За финия и елегантен психологизъм в писането на Мануела Янева
на Roland Barthes
От дълго време се каня да напиша, ако не пространно изследване, то поне поредица от есета, посветени на жените в литературата, родени малко преди или след 1989 година, и на техния прозаичен, а не поетичен рефлекс. Спрях тези опити, защото подобен „труд“ би изисквал да опиша тези авторки не спорадично или като извадка, а в контекст, който да проследи техните предходници, а за това се изискваше много време, с което все още не разполагам, както и нужната кондиция, която все още не мога да достигна. Повечето ми погледи са спорадични, фрагментарни, и ако се наложи да напиша кратки очерци за творчеството им, те ще бъдат по-скоро плаващи семантични острови, отколкото някакъв тежък вертикал, който да бъде насочен към академичната рецепция. През годините вече се сблъсках с достатъчно текстове на подобни авторки – като Евгения Динева („Калавра“), Камелия Панайотова („Ане“), Ралица Николова („Романът на една жена без качества“), Любослава Трайкова („Корени и светила“), Олеся Раденкова („Блях“) и др. Тук ще прибавя и писането на Нели Станева, което в своята поетика носи и прозаичност. Далеч съм от мисълта да изчерпя всички, някои от тях познавам все още не толкова добре и цялостно, като Неда Узунколева, Мария Македонска и др. Общо взето при тези авторки (без да ги поставям под общ знаменател, понеже всяка от тях притежава специфична аура и харизма) движещото е вътрешното, но вътрешното през блендата на неговия преход: травми, белези, метаморфози и прочее. Фокусът е насочен към самото тяло.
Тук ще спра с анализа и ще се опитам да насоча вниманието към една друга авторка, която тепърва има да ни показва (а съм и напълно сигурен, че ще ни разкрие) своя потенциал в най-скоро време. Какво се сещате, когато чуете Бургас? Конотациите и асоциациите с морето ще бъдат безбройни. Поетическото impasto буквално е претоварено не с непосилната лекота на битието, а с безброй тропи на пишещи, които през годините са насочвали своя ракурс към него. Съществуват разбира се и други опити, но за мен те са по-скоро палиативни и мимолетни, отколкото стоящи на някакъв здрав фундамент. Подобен рефлекс ми попадна преди броени дни от писането на Мануела Янева, (от което все още не мога да съвзема), което не само че страни от този вечно присъстващ образ, но текстовете й (и като форма, и като пълнеж) отглеждат или обглеждат съвсем друга дискурсивна топика, макар и все още да са в ембрионален стадий. Очарованието на текстовете на Мануела Янева е точно в тяхната интровертност, която може би ще ги „изолира“ за голяма част от бъдещата рецепция. („Комфортът изолира“, Walter Benjamin). Те съдържат тоталната квинтесенция на „херметични“: „малки флуидни епикризи“, ювелирни психологически kairos-и; които чисто иконично са компресирали в себе си вътрешни монолози (ала Molly Bloom), скрита (потънала или пренебрегната) пряка реч, (Elfride Jelinek); флуидност без синтактични шевове. Текстовете на Мануела са като малки шепоти, които на моменти преминават в болезнени руминации, разкодирайки минали травми. Героините на Мануела Янева сякаш съществуват в някаква дифузна светлина, на кушетката на някой психоаналитик, където шептят различни истории. Надявам се скоро всички тези нейни опити да метаморфозират в едно бъдещо книжно тяло.
Историите ѝ са като тези малки „ковчежета“, които всяка жена може би има пред огледалото си, пълни обаче с: травми, страхове, чувства, тревоги…
Писането ѝ чисто визуално наподобява „психологически сет“. Нейната отличителност и харизма е и в това, че вгражда диалога на персонажите вътре в текста. Скрива го. Влива го в общия поток на разказване. Не му дава простор или солова изява. Сякаш не искаш той да бъде чут от всекиго. Това е и много оригинално в нейния рефлекс. Езикът на Мануела Янева е елегантен. При нея няма натруфеност. Няма много ингредиенти. Текстовете ѝ не са суетни. При нея има мигновени състояния, като префучаване на влак. Писането ѝ е „диетично“. Докато читателят се наеме да я чете и влезе в нужната кондиция, текстът свършва. Точно това е неповторимото и оригиналното при нея – нейните малки „екзистенциални трейлъри“. Дозирани, а не предозирани. Малки и елегантни прозаични „епикризи“.