Момент
Изпуснал съм го този момент на момента
в тишината ти..
Без да забравям онова спокойствие,
което беше между нас,
понякога избързвам,
но не те изпускам,
защото си ми под кожата винаги,
когато искам да споделям с теб!
Моят живот е и твоя,
и ако не можем да се слеем сме,
обречени в шума на сърцето си
и сме хаотични в допира си,
все се още се преследваме преди да заспим…
Започваме от самото начало..
В онова време,
когато бяхме заплетени един в друг и си преразказвахме всичко,
без да ни боли
и без онова което ни липсваше!..
И си е нашето време,
докато е наше
и не го пускаме да се изплъзне никъде,
където сме се надявали в онези утрини,
които ни преследват от вътре,
и изгрева ни остава,
белега,
че винаги оставяме следите си,
като неизбегнати брегове,
от една вълна,
която все търси пяната на дните ни,
в онези следи по пясъка..
Някъде..
>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>
Хауса е между неизвестни,
в един пулс,
на онази страна,
в която се губим,
без истини,
от обратната страна на луната,
за да се завърнем,
в онзи сън,
който ни обгръща,
като енигма,
по ръба на страданията,
които сме си причинили,
несъзнателно и винаги,
преобръщаме компаса и искаме без думи,
да отворим онова,
което винаги е било отворено,
някъде там може би е било изгубено,
но искащо да възкръсне навсякъде,
без докосване,
без обещания,
без мисли,
докато усещанията ни,
се затварят помежду си,
сами..
МЕЖДУ
Всичко е толкова тихо
и само босите ти клепачи
пронизват ехото,
докато не се подхлъзне
между празнините,
откъдето започва всичко.
КРЪГ
Някъде там
съм избрал пътя ти
до сърцето ми,
разбило хиляди болки
и строшило оковите
на разминали се брегове,
слели се в остров,
от новия кръг,
разгърнат някъде,
отпреди.
Там, където остана.
ХИМИЯ
Помня лунния сърп,
толкова златен,
че капеше
върху колебанията ми,
между сега и далечни
съзвездия –
елементи, събиращи
неизбежното цяло.
ВКУС
Плъзваш се в съня ми,
като котка
по ръба на нощта –
бутилка горчиви спомени.
И жадно те изпивам
отвъд света ни,
по избистрените сенки,
изчезващи през пръстите.
СЛЕД ИЗРИГВАНЕ
Изплъзва се вкуса ти,
още докато те изпушвам –
в цигарата под прозореца ти.
И сме бягащи пътеки
от сенките на шепоти,
изтръгващи лавата
от прегръдката ни,
изоставила тихо нощта.
СЮРРЕАЛИСТИЧНО
Просто спомен,
откъснат от липсата
на болка че живеем
в разпокъсани следи.
Още от пепелта на времето
се разминаваме,
повтаряме спомените,
за да се открием един друг,
за още малко от себе си.
И даже в сънищата си,
се разтапяме на Слънца
от кърваво-червени портокали,
и без да искаме потъваме
до самото им сърцебиене.
ТИ, АЗ И ДЪЖДЪТ
Плътност, която ни разделя
с веригите на отчуждения
между прозрачни светлини.
На паважа горят капки
от забравени улеи на тръпка,
изгубена с остра настървеност,
по плътта, настръхнала на кръст,
за още изпити лъжи,
които пълнят локвите
с отраженията си.
МЕЖДУВРЕМЕННО ТИ
Отворен прозорец до теб,
през две преки на времето…
и не стой уплашена в гръб,
когато те попивам
през стъклата на самотата –
огънят се рaзтваря в теб.
Отново те докосвам по слуха.
Парещо, почти невъзможно,
се отлепва нощта
от контура на гръдта ти,
в тишината на сливането,
с всеки един удар на пулса ти –
кръв отвъд сенките ни…
/Някъде още издъхвам в теб,
когато ги няма сезоните…/
Милен Пеев пише от ученик, с големи паузи във времето, а първото му стихотворение е издадено във в-к „Драма“, когато е само на 16 години. След това следва дълга пауза, която води до разгръщане в прозата и през 1999 г. няколко разказа на Милен са публикувани в сп. „Кръг“. По-късно във времето отново се връща към поезията и започва да публикува в платформата блог.бг. Именно там взема участие с два свои текста в обща стихосбирка с останалите пишещи хора в този кръг, наречена „Виртуални строфи“, 2010г . В момента авторът публикува свои текстове, поезия и проза, основно във фейсбук групата на движението „Нова Асоциална Поезия“. Милен Пеев казва, че главна мотивация и муза за него са любовта и провокацията, той обича да провокира хората, за да усетят че са живи.