“ По чехли към Австралия“ от Янчо Чолаков

       Знам един Александър Велики, който обичал да завладява света. Хрумне му и току изтърчи да го завладее, скулптирайки себе си сред ръкоплясканията на всички останали. И още един Александър Борджия ми е известен , дето кормел враговете си като риби. Това е историята за отровните стъкленици и пръстени с отровни шипове, заключени в масивен шкаф с позлатена ключалка-лъвска глава, и закачена на нея, увиснала папска тиара. Третият Александър, който си спомням, беше руски император. Неговата особа не свързвам с триетажна символика, нито пък с оргии, напреднали във фаза Распутин. Този император ни освободил от турците, а по-сетне анархистичните бесове, които много се въдели по онова време в Русия, го разкъсали с бомбите си на мръвки.

       Не е такова положението с последния Александър, когото зная. Въпросният последен Александър стои сега на сивата площадка и ругае шумно, защото машините от цеха под нозете му тъй силно боботят, че ничия майка не може да го чуе.

– Дръж макарата, макарата дръж! – рецитира отдолу лице с надстроена отгоре му каска, а в широките, оградени в далечината пространства, изведнъж замирисва на циментов прах, познат по един или друг повод на всеки от нас. Стрелката на скалата се мести, телените въжета с писък се развиват, после във въздуха литва метална стрела и Александър казва „Ох!“

– Ще ме набучите, бе, ей! – крясва той и изпуска стоманената скоба над скалата. – Келеши! Разпрахте ми пръста!

Пищи си на воля Александър и наистина се оказва, че е наранен по възглавничката на палеца, от вътрешната страна на пръста; просто се е порязал, както това вече се е случвало с всеки от нас по един или друг повод. Александър е сърдит, толкова сърдит, че не чува как ожесточено му се присмиват съществата, разположени в подножието на вечния бетонен ден. Моментално си заповядва да се събуди и ококорва очи. Вече не е пипкав и несръчен.

…Тъкмо бях изпил горчивото си кафе, измъкнах се оттам, където бях влязъл преди час. Посегнах към очилата си и ги извадих от джоба с тренирания жест на наемник, който отваря кадифения калъф на контрабас, за да изрови от него плашещ автомат, решен в моден десен. Нито за миг не спрях да стискам под мишница безсмъртната си папка. С пъхтене седнах на пейката, боядисана със зелена боя, днес поизлющена; присвих тяло в също зеления си балтон и се вгледах в балкона на Александър. Там той се появи сънен и ръмжащ, облегна ръце на пластмасовия ръб и се взря някъде, но не в мен. Около и под него бабички-хлебарки сновяха от етаж на етаж безшумно и наемодателно. В недовършения строеж отсреща бригадата на Петко хленчеше сърцераздирателно – не й бяха достигнали, кой знае защо, строителните материали за шестмесечието. Край озъбен постамент две хлапета играеха на чичо доктор, а двама влюбени, скрили се от суетата, си разказваха приказки. Александър се намръщи, защото очакваше да види обратното. Продължи да шари усърдно с поглед. Около изпотрошените улични лампи кръжаха рояци от хартия, образуваха с помощта на вятъра книговъртеж, който никого не шокираше, а най-малко би учудил дежурните по сметта цигани, които днес правеха проверка в мръсните кофи на шпалир от маршируващи към контейнера за смет миролюбиви граждани. Александър примижа срещу вълните на жаркото слънце, а аз закопчах едно пропуснато копче на балтона си и смъкнах шапка по-надолу, към носа си. Дори изпитах неудобство, като че ли бях крадец, принуден да се крие от общественото мнение и от мнението на Александър. Не зная какво мисли той, но аз смятам, че днес времето е морга за слънца. Още от сутринта, според млекарите, облаците на небето имат лоша масленост.

Канарчето изпищя жално в клетката, свита от арматурни железа, а Александър се прибра отново вътре, провирайки се сръчно от едната си стая в другата. По разпънатия диван личаха следи от тела – лодка от Александър и товарен кораб от Кристина. Безпорядъкът си спомняше анекдота за вдяването на конеца в иглата, а разхвърляните одеяла нашепваха легендата за прекопаването на чесъна. Александър изгрухтя недоволно и се просна по гръб, до картината на Васнецов със сирачето. Загледа се в пустия таван. Там видя каре от голи красавици, които ходеха само по памучни чорапи и смърдяха ужасно на парфюм. Такива ряпа не са яли, мотика не са държали. „Мръсници!“ – помисли си възмутен Александър и погали пълничките си космати ръце. Продължи да наблюдава задълбочено събитията, които се разиграваха по тавана, от двете страни на полилея. Позна най-лявото голо птиче, някаква иностранна певица от тези, дето се кълчат по телевизията. Фигурите от карето с гъвкава походка на зебри  влязоха в дворец, направен от кълбета сива прежда, с кули, издигнати на свой ред от цилиндри тоалетна хартия. Скоро дворецът се изпълни с измъчени, сладострастни писъци. Александър се завъртя недоволно на едната си кълка, без да откъсва поглед от квадратурата на изследването си. Ето, сега пред очите му се откри аутобан, по който препускаха застраховани автомобили, сглобени от шишета швепс и кока-кола. Гумите им пък бяха с грайфери, издялани от пити кашкавал, а от стъклата им излизаха разноцветни хартиени ленти, които се извиваха и съскаха подобно на литературни харпии. След това Александър проследи с гледеца си басейн, пълен с давещи се нещастници, видя разкошни вази с цветя, чиито венчелистчета имаха широчина поне два метра в диаметър, подир тях се появи някакъв нощен бар (той не ходеше вече на бар, защото фокусниците винаги си го избираха за асистент, караха го да дъвче памук, за да изригне огън, а той колкото и да им подражаваше, все не успяваше; гледаше ги дали вадят карти от ръкава си, а те вадеха зайче, не от ръкава, а от някъде другаде); накрая Александър забеляза и едно мъртво светило със счупена шеста висулка на средния ред и гледката му се стори позната. „Странно. И вида на собствения си полилей вече забравям“ – измърмори той. Протегна се през последната партида от актуални кремове за лице на Кристина, бутна слънчевите й очила (скоро тя ще ги смени с истински), дръпна настрани от витрината и  снимката на младата Кристина (никога не е била красива, винаги излиза на фото глуповата), измъкна най-сетне с усилие „Плажът на Австралия и кораловото крайбрежие“ и се зачете в сянката на лавицата с разноцветните книжни екземпляри. Издържа до 15-а страница, там, където се появяват за първи път отровните медузи Флешкери спленденс и почесват гърба на героинята, къпеща се с микроскопични бикини (долница). Тук Александър нервно забарабани с пръсти по ламинираната корица и се опита с рязък жест да върне книгата на мястото й; след втория замах се справи успешно. Пусна си уокменчето, пъхна две жици с жълта изолация в ушите си и с напън се изправи, напук на перспективното си лумбаго. В коридорчето се провря сред плакатите с Големия бариерен риф и постера на добродушно усмихнатото мече коала. Влезе успешно в стая №1. Отначало открехна предпазливо остъклената врата, после неочаквано изключи уокмена и се ослуша. До ушите му достигна плисъкът на лазурното старо море, в което се вливаше добрият приток Джурулулу. Да не забравяме, че цялата стая №1 всъщност бе пълна с екзотични тумбести палми и тантурести крокодили, превърнали се в елементи на една натурална и напълно екзистенциална джунгла, в която всяко разлистено дръвце имаше точно определено от Твореца си място: човек би се усъмнил, че това е джунгла, а не истинска икебана. Александър пъргаво скочи в лодката и загреба. Мимоходом хвърли фланелата си във водата и тя посърна намокрена, нахлузи се върху главата на глупавата риба луна. Лодкарят имаше бронзов тен. Ахой! Александър обича Тарзан, Тарзан обича Александър! Там е работата, че филмовият дивак много напомня на Александър за дядо му – Тарзан коли крокодилите тъй чевръсто, както и дядото на Александър колеше обемистите прасета по Коледа, в най-лютия час, който според синоптиците въобще не съществува…

Бях позадрямал на пейката, попрегърбен и замръзнал от студ. Няколко деца, стъкнали огън наблизо, в началото се смееха и надаваха бойни викове, а после се сбиха и зареваха. Отпъдих черния дим с ръка. Сега Александър отново се бе появил на терасата и гледан отсам беше съвсем малък, погълнат от фона на скромния си апартамент. Вдигнах яка, обърнах му гръб и тръгнах, разтривайки дланите на ръцете си една о друга, подобно на кроманьонец в естествена акция за добив на топлина.

Ето, аз вървя, отдалечавам се с неизменната си папка под мишница и не виждам, че горе Александър стои, сбърчил нос. Какво ли долавя финото му и чувствително обоняние? Никога звездата Слънце не грее толкова силно, както в онези дни, когато Александър излиза навън и подозрително души с нос. Тогава пълничката му особа стиска с изтръпналия си, порязан палец пластмасовия ръб и чува как някъде далеч оттук пеят сини райски птици. „Ех, ако…“ – мисли си той. Но не.