Да си учител е призвание – така съм чувал. Вече шеста година съм учител и не знам дали да се чувствам призван. Тези, които мислят, че да бъдеш учител е лесно и приятно и едва ли не изпитваш душевен оргазъм от факта, че работиш за бъдещето и благото на държавата, бих предложил да си вземат най-скъпото за тях и да дойдат да леят знания с менчето, за да видят как детските очи и съзнание попиват всичко така, както салфетките попиват изпаренията от уиски в чалга дискотеките. Тежкият кръст за един учител е да бъде класен ръководител. На това би завидял и крал Артур и нямаше да вади меча от скалата. И така, още на втората година ме „зарадваха“ с новината, че ще ставам класен. Още помня как на Педагогическия съвет (нещо като сектантска сбирка на учители, с привкус на масонско движение) шефката гордо ме провъзгласи за поредната озарена душа, която ще може да възнесе справедливост и да обгрижва двайсет и шест ангели в тийнейджърска възраст. Веднага в съзнанието ми изплуваха леките усмивки на колежките, които целяха да ме окуражат. След Съвета същите тези стожери на морала изказваха съболезнования към съществото ми по повод поверените ми ученици. Откъде да знам, че може би ще тръгвам на кръстоносен поход? Някой предупреди ли ме какво да очаквам? Между другото, нека да успокоя всички, че тези педагогически съвети не приключват с жертвоприношение. Дойде първият учебен ден. Сърцето ми бие силно. Усещам пулса си. Колежките по коридора ме черпят с валериан, глог и мента в различни комбинации и се радват, все едно ще хапват сьомга, петел във вино и омари в елитен френски ресторант. Влизам гордо в класната стая. Децата ме чакат. Ами, те не са деца! Това, което видях, може да се сравни със сцени от хорър филм. В най-добрия случай нещо средно между „Барби в Лешникотрошачката“ и „Рамбо: Първа кръв“. Бях решен да спечеля вниманието им, въпреки че по-вероятно бих взел „Оскар“ за главна мъжка роля. Сядам зад бюрото и започвам да анализирам класа. Какво да кажа: пъстра картина. Чувствах се като Фики на курс по английски за Ниво С 1. Няколко момичета бяха маскирани като Жокера от „Батман“ и облечени така, сякаш чакат звънеца, за да отидат на дискотека, а часът беше едва около десет сутринта. Бих могъл да ги оприлича на рекламни лица за евтина козметична марка. Видимо не познаваха теорията за цветовете и думата съчетание беше непозната за тях както латинският език. Може да не са лягали, но едва ли им личеше. В другата редица сумтяха на диалект крими батки с потници и големи бицаги, които по лична карта бяха на 17, а визуално изглеждаха на 34 години. По средата беше се настанила средната класа. Колкото и филми да съм гледал, посветени на образователна тематика, винаги е имало по двама или трима зубрачи в класа, които не издържат да получат знания така, както десетокласнички да влязат на участие на Коцето. Искам да успокоя всички, че в този клас нямаше такива деца. Предполагам, че и на Вас ви стана по-спокойно. Чувствах се като Упи Голдбърг в „Систър Акт“, но разликата беше, че не сме ’92-ра, а 2016-та. След невероятното начало на учебната година настъпи време и за втората тежка битка – събирането на извинителните бележки. Разбира се, кой съм аз да искам бележки за отсъствията?! Някакъв си класен ръководител! Комплексар! След редица разправии, последвани от преговори, стигнахме дотам да си затварям очите за по една фалшива бележка на месец. И какво мислите стана? Една от хитовите ми ученички, която смяташе училището за място, където може да се гримира и да се види с приятелки на кафе, беше донесла толкова много фалшиви бележки от зъболекар, че дори и няколко пъти да сменяха нейните протези и тези на кучето й, протезите щяха да станат по-бързо и тя да не отсъства толкова често. Да не говорим за друга знойна девойка, която ми донесе извинителна бележка от ветеринар. Зачудих се! Какво ли животно се крие в това тяло и душа, което знаеше единствено два-три текста от песните на Джена?! За всичко друго си имаше отговор: „Ми, к’вот такова, господине!“. Еми, к’вот такова! Дойде време и за първата родителска среща. Бях притеснен, все едно съм на държавен изпит. Влизам в стаята и гипс. Всички ме гледат замръзнали. Явно са очаквали жена на зряла възраст, която носи дневника гордо, все едно е наградена с амфората-ритон от Панагюрското съкровище. „Добър вечер!“, казвам, усмихвайки се леко, за да разчупя тягостната обстановка. Мълчание. Без резки движения. Направо няма движения. След петнайсетминутния ми монолог влиза една от колежките. Познайте – родителите живват, а тя сравнява техните деца с Маугли, Петкан и няколко плеймейтки. Отново отегчение в редиците. Посещава ни и госпожата по български език. Усмихва се и с огромно огорчение споделя, че учениците не могат нито да комуникират правилно, нито да се изразяват. Явно се намирам в обор за животни и работя по Европейска програма за развитие на селските райони. Третата учителка нахлува, за да изплаче мъката си, че в зоопарка е по-тихо и приятно, отколкото в нейните часове. Дори маймуните се държали по-културно. Всички родители са се свили с по трийсет сантиметра към столовете. Посещават ни още няколко даскалици, които психологически сриват армията на настойниците. Имах чувството, че ме мислят за Сивия Кардинал, който води цялата тази войска от преподавателки. На тяхно място и аз щях да съм в това състояние, след факта, че в къщите им не се отглеждат хора, а едър рогат добитък или в най-добрия случай ъпдейтнато копие на мис Джуки. След този епизод, който се разви без антракт, усещам, че имам високо кръвно. Честито да ми е! Чудя се даже как някой не напусна срещата за по-бързо през прозореца – физическите рани ще зараснат, но наранената психиката, не! За последни думи и финал им казвам, че въпреки всичко ги харесвам. Наистина! След всичко това, което чух, взех да ги харесвам. Хора с характер. Умилиха се! Разбира се, по време на образователния процес, който по-скоро прилича на епизод от „Игра на тронове“, се оказва, че явно съм живял в огромна заблуда за света и знанията, които съм усвоил, не са актуални днес. В час по рисуване ученичка ми разяснява, че златното сечение на Леонардо всъщност се случва по време на бременността. Признавам, не пожелах да ми показва снимки. Простете! До всички, които познават творчеството на Рубенс: живеете в заблуда. Истинското име на Рубенс било Руменс. Съжалявам, но не се сдържах и ги пратих да търсят Руменс и приятелите му в 22-ри блок на к-с „Славейков“. Ще им извиня отсъствията, нали съм им класен. Сещам се, че в часовете по практика разбрах, че храсторезът се ползвал да се реже бетон. Кой би предположил, името явно заблуждава. Чак сега ми стана ясно защо група пенсионерки обикалят строителни обекти и чупят от арматурата. Бъркали си чая с нея, женичките. Що пък не! Нека сме екстравагантни. Сещам се и за друг култов случай. Участваме в конкурс и печелим две призови места. Всички плачат от умиление, дори и лелката ни чака на входа с менче вода. Великолепната четворка – аз и трима ученици – две девойки и младеж ще ходим в София да си получим наградите. Качваме се в автобуса и младежът, който е едър за две седалки, се сгъва на хармоника и ми казва: „Сядай, не искам да са притесняаш!“. Само ако знаеше колко много неща ме притесняват. Както и да е. Купих курабии да хапнем по пътя. Раздавам ги и същият пита: „Господинка, какви са тия погребални сладки?“. Позачудих се от кое да се впечатля повече – от избора на умалителна дума, която служи за обръщение към мен, или от факта, че явно в тяхното семейство имат древен ритуал, датиращ от векове, да хапват курабии по тъжни поводи. Пристигаме и влизаме в хотела. Дават ни магнитните карти за стаите и се качваме. Само за пет минути стаята заприлича на бардак, обитаван от похитители: имах чувството, че спецчастите ще влязат, за да изкарат заложниците, които крием в банята. Прозорците не се отваряха, но моят човек успя да се справи. Вероятно и досега от персонала на хотела се чудят как да го затворят. Моят ученик може да е родà на Астор. А като видях калцуна, закачен на противопожарната система, както и възвишената усмивка на възпитаника ми, сякаш току-що е отключил бонус нивото на Супер Марио, ми дойде да пропуша от нерви. Следобед излизаме да се разходим и младежът ми казва: „Вземи моята магнитна карта, защото вътре ми е закуската!!!“. Ма, разбира се, вътре освен закуската му пазят и масата с два стола, диван, кресло и мийка, за да си умий ръцете. Преглъщам. Срещаме се с момичетата и те ни питат: „Вие ток имате ли?“. Е, не! Не може да се случва точно на мен. Те, милите, не пробвали да сложат картата, а направо решили почти да изкъртят машинката. Сигурно е по-лесният вариант. Респект! Помислих си, защо ли не остана да работя в този хотел? Само за ден успях да намеря пропуските в противопожарната им система, отворих неотваряем прозорец, разбрах къде крият закуската и пуснах тока в една от стаите. Ненадейно изминаха двете години и моментът за завършването на класа настъпи. След всичко преживяно със сигурност останах обогатен. Спокойно мога да бъда жури на всякакви конкурси, които са изпълнени с козметични корекции, силикон и благородни каузи като това да даряваш добро, да красиш Земята и да правиш реклама на Пауло Куелю. Вече и по дискотеките ми е по-спокойно. Ако случайно някоя компания се сбие, си въобразявам, че вдигат ръка, за да отговорят за четворка. Говоря много диалекти и езици, чета по устни и разбирам всякаква нечленоразделна реч. Тъмнината не ме притеснява, защото се оказа, че съм Саурон. Милите хобити, какво ли не направиха, за да завършат срока с три. Обаче си ги заобичах! И те се промениха – ядяха с вилица и нож. Поздравяваха, пушеха само на посочените за това места. Някои дори успяха. Успяха във всичко това да съхранят себе си, въпреки цялата простотия около тях. Именно заради такива моменти си заслужава всичко!
Благодаря, хубав ден и на Вас!
Това е Томас Гаро. Той е на 32 години, ландшафтен архитект и преподавател в ПГСАГ „ Кольо Фичето“ град Бургас. Да бъде учител за него е предизвикателство и привилегия. Възпитаник е на същата гимназия и преподава от 7 години. Томас стартира литературен проект „Наръчник за оцеляване на младия учител“. Това са поредица от забавни и хумористични разкази, които целят да покажат пред какви трудности и абсурдни ситуации се изправя младият учител. Авторът вече направи представяне на своя наръчник в Бургас, който предизвика истински фурор в социалните мрежи и скоро се очаква да излезе на хартиен носител. Очаквайте скоро в сайта на Бургаска писателска общност и една от неговите истории.