МОЛИВИ
имаш толкова много.
От всеки комплект ти липсва по един.
Без да забележиш, че ги взимам аз.
Ще събера всички цветове и различности и мислите ще подредя по вид,
тъмните ще запазя за по-късно, те блестят и без слънце.
Докато ми обясняваш каква е мекотата,
с която ще копираш лицето ми,
трябва да призная –
линиите, по които смело вървим,
все някога ще се пресекат –
какво ще правим с точката,
която ще се случи,
как ще я четем?
Буквално или преносно?
Кой ще се изгуби в превода?
Избираш рамка – от фините,
мост между мен и мен
само ти умееш да минаваш
по него.
Въжен е, люлее се, дори да се държиш здраво и от
стъпки накриво.
Виждала съм и други платна,
оглеждам се в твоето и преливам.
Има застрашени цветове
застрашени от художници,
които не посягат към тях.
Пропуснато влюбване.
Няма значение какъв цвят сме
графитът се трие
а морето е гума и с приливи стига
до нежелани последствия.
Аз нося вълни и мога да използвам всяка срещу теб, а в насрещен вятър…
Затова, когато ме попиташ
кой е любимият ми молив,
ще ти кажа, че е восъчният.
Не се нарежда послушно до другите.
Не се поддава на неправилно четене
и след прилива е постоянен
и при отлив пак е (си) тук.
Сега
кой ще повярва, ако кажа,
че си художествена измислица?
моно –
Ризата ти е одеяло.
Прилежно я прибирам всяка сутрин.
Сгъвам я добре, не правя ръб, за да не гладя.
(така и не се сприятелих с ютията)
После се преструвам, че навън е светло.
Крия ръцете, които ме прегръщат всяка вечер,
с които играя шах,
с които на тъмно играя себе си,
които избирам за участник в двубоите.
Харесвам игрите: най – много тези, с които не се справям.
Отговорността е топка, която никой не иска в полето си.
При нехайство се превръща в мина.
Една дума накриво и не знаеш
точката за теб ли е, или срещу теб.
Знае как се играе криеница и прескача
между жестовете ни.
Когато премигваме.
преструваме се, че в тези стотни не сме я забелязали.
Защото както всяка игра – приключва.
Има победител и знаеш… всичко останало.
Тук – ролите ни избират след като забравим.
Отговорността не обича сложни изречения.
Тежи си на мястото дори и да е самоточка.
Но не иска да я носиш.
Печелят ръцете, които са с един ход напред.
Които избират друга игра.
Казвам се Десислава Кирязова, на 26 години. По сърце съм от Бургас, а в ежедневието живея в София. За първия ми полет в поезията помогна студио “Литературни птици” с прекрасната поетеса и ментор Роза Боянова.