През много от ваканциите, когато слушах как баба говори с невидимия си събеседник, бях дочувала думи като любов, любим, зла съдба, но в началото бях още малка, за да се намесвам и питам. Така, година след година, наслагвах тези „разговори“ и пред мен взе да се очертава друга реалност. Един ден, когато бях почти на шестнайсет, надникнах в стаята.
– Бабо, с кого си говориш? – попитах.
Седнала на крайчеца на леглото, тя предеше. Беше стиснала под мишница хурката и изтегляше нишка от къделята. Усмихна се топло и ми посочи леглото:
– Ела, сине, седни тука, да ти разкажа.
Настаних се с готовност сред възглавниците, а тя завъртя вретеното. То побягна вихрено, тракайки по дървения под като часовник, който бърза да навакса пропуснато време. Сякаш отдавна чакала моя въпрос, баба занарежда за младостта си, за изгонването от Тракия, за оставената сестричка и осиновеното братче, за Михал и голямата им любов, за нравите и женитбата с дядо. Понякога спираше, замисляше се, личеше си, че прехвърля спомените наум. После продължаваше, искаше да сподели, да се освободи. Вретеното ромолеше в кръгове някъде долу, а тя говореше и говореше. Редяха се случки – и страшни, и красиви. От някои я болеше, от други се усмихваше. Беше нагазила много здраво в миналото и го преживяваше отново.
Същото лято бях сама на село и баба, веднъж наченала, очевидно имаше нужда да изкара онова, което дълго бе носила вътре в себе си. Някакъв бент се беше отприщил и сега от там се изливаше всичко, което беше доверявала единствено на деня и нощта. Не я прекъсвах, тонът ѝ ме заставяше да слушам.
Постепенно осъзнавах неща, за които преди не знаех, но вече се досещах от онова, което, приседнала пред вратата на стаята ѝ, бях чувала. Баба беше обичана от двама мъже. Тя също ги беше обичала, по различен начин.
Докато ми разказваше, тя нито веднъж не се оправда за любовта, която беше запазила към Михал или за малките си духовни бягства при него. Той беше нейното скривалище, нейното прибежище.
– Бабо, обичаше ли го?
– Много, чедо, много! – отговори тя, малко срамежливо, но не и неловко, защото за нея това беше точно толкова правилно и естествено, както да живее тук с нас. – С дядо ти заедно в съгласие и единение минахме живота си, деца родихме и изгледахме. Беше честен и работлив… Ама не беше Михал! Никой не можеше да бъде!
В някакъв смисъл тя страдаше, че женейки се и раждайки децата на дядо, е изменила на Михал. Обратното, да си говори с мъртвия годеник, за нея беше някак присъщо. И необходимо. Така тя не изневеряваше на дядо, просто възстановяваше хармонията във вселената. И в своя вътрешен свят.
„Ех, Петко, Петко, прости ми, ако можеш!“ – Думи ли изрече или само въздъхна?
Баба беше направила в сърцето си място за мъжа си, за децата, за всяко внуче и правнуче. Ала пак там беше запазила завинаги и едно кътче за Михал, което посещаваше ден и нощ.
Сега се беше върнала в младостта си и тичаше по ливадите с него, той отново я понасяше на ръце и затъкваше цветя в косите ѝ, а тя пак стоеше безсилна пред него.
На седенките пак седяха един до друг, трепетни и щастливи. Щом имаше кой да засвири, се надиграваха или пееха заедно.
Тя пълнеше менците и чуваше чаткане на копита, в началото като далечно ехо, сетне все по-близо и по-близо. Той скачаше от седлото, нетърпелив да я види, да дойде близо, да вдиша дъха ѝ.
После пък бяха на егрека или на реката, или газеха сред треви и сини пеперуди.
Ето, той застава до нея и се навежда да надникне през миглите, заслонили очите ѝ. Повдига нежно брадичката ѝ и я милва със сиво-син поглед, дето хем я стопява, хем я втриса. Изрича тихо думи, които тя помни от цяла вечност: „Ти си ми имането! Само тебе искам!“ А тя, поруменяла, сияе и през снагата ѝ пак преминава тръпка, която никога по-рано не е усещала. Той гали косата ѝ, вълниста и чуплива, немирно произмушила се из забрадката и позлатила раменете ѝ. Дълго ли, малко ли продължава тоя миг на щастие и възторг, но и двамата са застинали в него…
Слушах всичко това и сякаш четях роман за една красива, изпълваща и много невинна любов. Баба беше неузнаваема. Посърналата ѝ хубост се беше заменила от някакво вътрешно озарение, а изнемощялото ѝ тяло бе отхвърлило товара на годините. Стоеше пред мен с изправен гръб, усмихната, прескочила в миналото, което беше изпълнено с любимия човек и любимите спомени. И в тази притихнала фигура аз видях някогашната девойка.
Дълго стояхме така в неподвижната тишина. Не мърдах, не говорех, не питах. Знаех, баба беше в най-щастливото си време. Но после тя бавно започна да помръква.
– За зла врага убиха моя Михал – изстена. – И всичко се свърши. Ваджишка война, ваджишка орис!
В момента тя бе понесла болката на милионите жени – майки, невести, сестри, дъщери – изгубили близките си в коя да е война. Смали се. Тялото ѝ се прегърби, раменете се свлякоха. Очите ѝ, безцветни и насълзени, се скриха под тежките клепачи, а в краищата им се появиха бръчки, дълбоки като грапавини в дърво. И проплака:
– Как се живее без слънце и вода, а, как? – Кого питаше, мен ли?
Смъртта на Михал я била изтръгнала като цвете из земята. И останала тя – ни мома, ни вдовица, ни жена с мъж, ни без мъж. Боледувала, плакала, вайкала се, ала най-сетне трябвало да се примири. И да се ожени.
– То, окото свиква, снагата и тя, мисълта даже навиква на новото, дали искано, дали не. Само тука нещо току се противи – сложи ръка на сърцето си, както човек, когато има бодеж там.
Сега върху плещите ѝ легнали куп отговорности, но това не я плашело, плашел я животът без Михал. Втурнала се в дните, от утрин до мрак не подгънала крак, ръце не скръстила. Дядо и той. Малко по малко в него открила опора за начупената си душа. И заживели в някакъв техен си сговор. Не правели велики планове, просто следвали нуждите на битието и неговите правила. Родили им се деца – едно, две… седем. С другото станали осем. Позамогнали се, колкото да преживяват, да изгледат челядта си и да я изпратят в света.
Накрая дядо си заминал. Тя останала сама.
Това беше.
Един цял живот.
Тук тя спря, а аз наблюдавах лицето ѝ, върху което имаше безброй отпечатъци. Осъзнах, че бях запомнила шегите и смеха ѝ, без да подозирам за огромната болка, която е носила в себе си.
Потънала във възглавниците, още превъртах картините. Съзнанието ми трудно догонваше чутото, когато тя отново проговори тихо. Не бях подготвена за думите ѝ.
– Поне едно дете да бях добила от Михал! – Каза го с толкова болка от безвъзвратно пропуснатата възможност, че можех да го усетя като товар и върху себе си. Тя не съжаляваше, че е родила децата си, но някак искаше и другото дете от неслучилия се живот.
Спря за дълго, а аз схванах, че мъката ѝ е била много по-силна – веднъж, заради отнетата ѝ любов, и втори – заради нероденото дете. Беше имала осем хубави, здрави и добри деца, ала желаеше и онова, което би могло да е живият спомен от голямата ѝ любов. Следа от пребиваването на Михал на тази земя. И в нейното сърце.
Но как си го представяше? Да има дете от него в онези времена? Казваше го сега, от позицията на отминаващия си живот и на едно ново време с променени традиции и с отношения между половете, които стремително се разкрепостяваха. Но годините на младостта ѝ бяха строги, с много осезаеми граници за поведението на жените. Тогава да роди мома или вдовица, било простъпка, която другите не прощавали. Те заклеймявали прегрешилата жена и с презрение я наричали хоресница. На такава не ѝ разрешавали да ходи сред тях, избягвали я, не говорели с нея, не я пускали в черквата.
Кой знае, ако можеше всичко да се повтори, дали баба щеше да постъпи по начин, който установените порядки са определяли за непристоен?
– Един път да бях отишла при него като жена – мълвеше с покруса, – пък да ме бяха одумвали! То на всички не можеш да угодиш! Хората тъй и тъй не вярваха, че съм запазена. – В думите ѝ нямаше стеснение и смут. Тя просто беше в своето неосъществено мечтание. Любовта ѝ към Михал беше нейния неизкупен грях, нероденото дете – несбъднатия ѝ блян.
А в мен мислите се блъскаха. Бях нито голяма, нито малка за такива откровения, още повече, че се отнасяха за баба ми. Сега я гледах с други очи. В тази жена, остаряла, отрудена, с лице като набраздена жадна земя, виждах младата красива девойка, която стои влюбено пред своя годеник, изпраща го на война, копнее за него, но не посмява да му се отдаде. Нравите, в лицето на съселяните ѝ, щели да поставят върху ѝ безмилостна, очерняща дамга. И тя избрала да живее в угода на вездесъщата традиция, на морала и нормите. И се укоряваше за това, може би не за първи път. Единственото, което сторила, било да превърне сърцето си в олтар, в който да скъта тази своя чиста, свещена любов. Там никой не надничал, за сърцето нямало писани правила, та да я насилват да ги спазва.
Усещах как тършува в миналото си. Не смеех да помръдна, за да не я извадя от състоянието ѝ. Очевидно премисляше дали да ми каже още нещо.
– Като умра, дано Бог ме заведе при Михал! – изрече и продължи, сякаш да измоли да ѝ бъде върнато отнетото щастие. – При дядо ти бях цял живот, сега най-сетне искам да съм с Михал. Да бъда завинаги с него! Моля те, Боженце!
Гласът ѝ бавно затихваше, вече бе само шепот, но цяла нощ чувах това, дошло от най-съкровените кътчета на съществото ѝ „Моля те, Боженце!“
Аз не мигнах. И предните нощи от премисляне на този неудържим поток на запирани досега думи не спах много, но през тази никак не затворих очи. Бакърено резенче луна едва мътнееше иззад пердетата, та тъмното успяваше да скрие сълзите ми. Мислите ми препускаха без покой, заплашваха да ме взривят. Бях във възрастта, в която момичето се подготвя за живота, а не знаех, че има толкова дълбока, непорочна и безкрайна любов.
Утрото най-после дойде. Изнурен, мракът взе да отстъпва мястото си на силуетите на къщи и дървета. Баба беше на крак и ми приготвяше нещо за закуска. Аз трудно преглъщах.
Днес трябваше да отпътувам. Грабнах чантата си, а баба тръгна до мен да ме изпрати. Навън беше сумрачно. Въздухът беше резлив, хладен. Такива утрини бележат края на лятото. Мъгла се кълбеше наоколо и тежеше по дърветата. От черницата отпред се изцеждаха едри капки, които звучаха като стъпки на невидими хора. Влагата не даваше на думите от последните дни да отлетят, притискаше ги надолу и с всяка капка те попиваха тук, където бяха минали три живота – въртоп от любов, страдания, копнежи. Земята изпиваше тези капки-спомени, за да ги пази, докато някой не пожелае да ги възкреси.
После седях в автобуса, свита на най-задната седалка, и плачех безгласно. Това лято бях научила романа за живота и любовта на баба. От десетките изчетени книги, тази беше най-ценна.
Дадох си сметка, че баба не беше имала и ден, в който да не беше мислила за Михал. Той я бе съпровождал във всичко – в тъгата, в работата, в радостите и тревогите. Наум или тихичко тя му беше разказвала обикновеното си земно битие и когато отидеше при него, той щеше да знае какво и как ѝ се е случило.
Тя почти нямаше желания лично за себе си, задоволяваше се и с малкото. Но да бъде с Михал, това беше най-лелеяната ѝ мечта. Бе благочестива жена и единствената ѝ изневяра беше в мислите за другия, в чертаенето на друго минало с друга перспектива, в надеждата един ден като умре, да бъде с него. В този смисъл тя беше безсмъртието на Михал, той – нейната вечност.
Сълзите ми се стичаха, събрали всичката вина на нейните деца и внуци. Колко много я занимавахме с какво ли не, с какви ли не прищевки. Имахме я за даденост, за човека, който е на тази земя, за да ни помага и обслужва. И тя безропотно бе вплела в дните си болката по Михал с грижите за дом, семейство и прехрана. Сега искаше, молеше, надяваше се да бъде с любимия. Как си представяше тя това „Отвъд“, не знам, но знам, че ѝ беше все едно какво е, само да е с него.
Знаех, че трябва да запечатам тези последни дни в паметта си, защото означаваше да запомня баба такава, каквато ми се беше разкрила – кълбо от обич, плам и нежност. Тя би дала всичко това на Михал, ала го бяха убили. Затова го беше раздавала щедро на всички. И на дядо. Той беше човек, който изграждаше стена около себе си, а тя бе успяла да влезе в тази забранена зона, сърцето му. Преди много години Вселената се беше завъртяла в някаква луда вихрушка от войни, въстания, бежанство, смърти, за да ги запокити на едно малко парче земя и да ги принуди да изживеят на него своята странна и сурова реалност, наречена живот.
Тя обичаше дядо, колкото той ѝ бе позволил и колкото на нея ѝ бе възможно – тихо и сдържано.
Но обичаше Михал повече. Безгранично! Вечно!