Интуитивната и рационалистична енергия на това изследване търси разгадаването на парадоксалния ефект от двуборството между светлия лирически аз и тъмния му, декадентски двойник в поезията на Петя Дубарова. На тази основа се идентифицира вписването на поетическото й творчество в контекста на т. н. „прокълнати” поети.
Както е известно, култовата метафора, „прокълнати поети” се свързва с етюдите на Пол Верлен „Прокълнати поети” ( Les poetes maudits”), публикувани най-напред в сп. „Лютес” през 1883 г. Етюдите са посветени на Тристан Корбие, Артюр Рембо и Стефан Маларме, а Верлен обяснява , че „прокълнатите поети” са „поети на абсолюта, свободни хора”. Така модерните поети декаденти Бодлер, Рембо, Верлен , Юисманс, Корбие, Жерман Нуво, Шарл Крос започват да се наричат и „прокълнати”. ( Всъщност, мотивът за проклятието се открива по-рано при романтическия поет Алфред дьо Вини: « du jour ou il sut lire il fut Poete, et des lors il appartint a la race toujours maudite par les puissances de la terre… „ – „… от деня, в който се научи да чете, той стана Поет, и оттогава принадлежи на вечно прокълнатата от могъществата на земята раса…”( превод на Н. Николов) Определението става много популярно и прекрачва своето време, обвързвайки трагично гения с проклятието, което го преследва– неразбиране, самота, демонични сплинове, деструкции, самоубийства, ранна, нелепа смърт. Животът и творчеството на „прокълнатите” се разчита в контекста на декаданса като естетика, поетика и стилистика.
Героят Дез Есент от романа на Юисманс «Наопаки» емблематизира литературния декадент Поведението му се характеризира чрез следните прояви: неясен страх от всичко банално и дребнаво; самотен живот сред общество на книги и художествени вещи, които удовлетворяват изтънчения му вкус; презрение към политиката; самопрезрение заради собствената си слабост и безсилие; интерес към „презряната есенна, истерична хубост на жената, с мъртвешка бледност и уморени очи, що скриват тайна омая”. В този образ се сливат творческа и житейска поза чрез характерни прояви: настроения на упадъка; самота, породена от страха от баналното и посредственото; литературен аристократизъм и изтънчен вкус; бягство от действителността и презрение към социалното; самопрезрение и интерес към презрялото, есенното, мъртвешки-бледото, езотеричното, засилваща се болезненост; декадентски интериор, включващ книги, особени вещи, аромати.
Литературният декадент е поклонник на изкуството, което се обръща към избранниците с изтънчени души и остава чуждо към настроенията на тълпата. „Особено внимание той обръща на обонятелното чувство. Всекидневно се заобикаля с пресни цветя, ала не с рози и кремове, а със силно миризливи отровни растения». ( Андрейчин, 1899: 54). Декадентът е подвластен на тъгите си, като пише Д. Кьорчев в прочутото си есе «Тъгите ни».
Проблематиката на декадентската чувствителност се обвързва с особеностите на декадентския стил. Теофил Готие го обговаря в предговора към стихосбирката „Цветя на злото” на Бодлер: „Декадентският стил е изкуство, достигнало до оная точка на съвършена зрелост, която се определя от захождащото слънце на остарелите цивилизации. Стил майсторски, сложен, учен, пълен с отсенки и издирвания, който винаги разширява границите на езика, който заема думи от всички речници, шарки от всички палитри, звуци от всички инструменти, сили се да даде на мисълта ново значение, което е най-неуловимо, а формата да представи в нейните най-широки граници. Този декадентски стил е последната дума на словото, сбор от всичко, което може да се изкаже и докарано до крайно съвършенство”. ( В: Андрейчин, 1907: 87)
Класическата френска теория на декаданса е известна, но съществува и български теоретичен декадентски сюжет, който подробно изследвах в книгата си «Литературните сюжети ная печата». Ще цитирам Иван Радославов, който извежда елементите на декадентската поетика: “Ний по-хубаво разбираме и по-силно се опиваме от страшната, обвеяна с някакъв лъх на задгробно настроение, приказка за луната, тъй както дълбоко се опиваме от жлътналата и хубава есен с нейната меланхолна чаровност; от есенната, дъждлива нощ, от грамадните градове с тяхната страшна и тайнствена музика: от незнайните земи и зловещите цветя, които приличат на кадилници от непозната религия”. (Радославов, 1912: 287).
Радославов структурира семантично-стилистичния ред есен-нощ-град- ноктюрно под влияние на текстовете за Бодлер от Теофил Готие и Пол Бурже. В своето есе за Бодлер от 1881 г. (глава III “Теория на декадентството”) П. Бурже пише, че “Любимият му сезон е краят на есента, когато печално очарование държи в плен небето, която се заоблачава, и сърцето, което се свива. Най-примамливи за него са вечерните часове, когато небето се оцветява… с мъртво розови и агонизиращо зелени отсенки». ( Бурже, 1979: 276)
Особено продуктивни за българския контекст са: поетиката на декадентския град и цветовете на декаданса: “болезнените нюанси на повече или по-малко напредналото гниене, седефения блясък на застоялите води, туберкулозното розово, анемичното бяло, жълтозеленото на излятата жлъч, оловно-сивото на болестотворната мъгла, отровното и металическо зелено, вонящо на меден арсениат… катранено черното, вряло във всички казани на ада…” ( Готие,1979: 217)
Цветовете на декаданса се откриват и в българските модернистични текстове. Ив. Радославов в статията “Градът” очертава за първи път декадентския град в «тъмните, неприветливи петна на грамадни здания”. (Радославов, 1912: 260). Статията на Н. Лилиев в “Звено” (“За шестима великани”) е в декадентската цветова стилистика на модерната душа: “мъгливите хоризонти на нашите блянове”, “тъмното чувстване на самотата”, “тъмна меланхолия, “черните сплинове на самотата”. ( Лилиев, 1914:168-171). Модерната душа в култовата статия на Гео Милев “Модерната поезия”, отпечатана също в “Звено”, е в нюансите на “здрачно-зеленикава месечина” над “тъмна готическа черква”, “на огнената кръв на езическите времена”. (Милев, 1914:310)
Статията “За шестима великани” на Н. Лилиев е реплика към есетата на Верлен «Прокълнати поети”, защото в нея се представят творчески портрети на декадентите Верлен, Маларме, Алберт Самен, Шарл Ван Лерберг, Морис Метерлинк и Емил Верхарн. Модерната декадентска поезия търси образите на безсъзнателното в болезнената и очароваща семантика на увяхването: есента, здрача, мъгливите хоризонти, болестната умора, хризантемите.
Н. Лилиев предпоставя синестезийния език на декадентската поетика при Маларме и Самен в непривичното съзвучие на цветовете и ароматите: мирисът на тъмната меланхолия, парфюмът на прощаванията и на черните сплинове на самотата. Интересът към синестезийното в българския сюжет за декаданса тръгва от Ив. Андрейчин, преминава през Ив. Радославов чрез синестезиите на градското ноктюрно и стига до изящното подреждане и обвързване на синестезиите с „идеята на декаданса” при Лилиев. Синестезийният образ на модерната поезия внушава нейната елитарна недостъпност за множеството очи и ръце.
Важен код за разчитане на духовния и творческия декаданс в българския му контекст е декадентската метафора „разпътие» на И. Радославов,използвана от него и за поезията на Яворов.
Нашата изследователска задача е да идентифицираме чрез посочените тематични и стилистични характеристики тъмното, болезнено, декадентски-разрушително пространство в поезията на П. Дубарова, изпълнено с образите на смъртта, нощта, сплиновете, умората, скуката, есента, страха, гробовното. Това пространство изпълнява важни художествени и конструктивни принципи в раздвоената, противоборстваща вътре в себе си поезия на П. Дубарова.
Голяма част от текстовете се изграждат като композиция на сблъсъка между тъмно-светло; нощ-слънце; рай-ад; смърт-живот. Декадентски-болезненото, проклятието винаги е начален конструкт, който неизменно се следва от противоположния, отхвърлящ го в детайли конструкт – светъл, оптимистичен, жив. Но границата винаги съществува. Тя се постига и в граничния стилистичен ефект на оксимороните: „радостта ми е солена”, радостта като сълза”.
Поезията на П. Дубарова е гранична, трагично конфронтирана. В нея побеждава светлият лирически аз, борейки се с тъмния си двойник. Но не и в живота, където се сътворява проклятието на другия. Съществуват по-скоро констативни наблюдения за принадлежността на П. Дубарова към „прокълнатите” поети, като това на Г. Чалдъков: „Петя Дубарова е най-младата от прокълнатите поети на света – самоубийственият й „скок от детството – към небето“ беше на 4 декември 1979 г. – в Бургас, където е родена и писала стихове, озарена от фотоните на поезията.» ( Чалдъков, 2012)
Важно е тази теза да се докаже чрез сериозно изследване, затова ще анализираме семантиката и стилистиката на вече откроените теми.
Хронологията на поетическото писане бележи нарастващата болезненост. Още през 1973 г. детето Петя пише стихотворението «Нощта», в което 10 от 12-те стиха са в стряскащата стилистика на гробовното.
Като грозна страшна птица
в черен траур долетя.
Потопи навред земята
във непрозирна тъма.
Грабна с костеливи пръсти слънцето и песента
И изсмя се тя зловещо:
«Мой е, миличка, света!»
Този стил постепенно се оформя и разраства ( «страшната птица» е вече гарван в стихотворението «Психиатрично настроение» от 1973 г.), за да достигне резюмиращата декадентска поетика на «Моят ад» от 1979 г. Такъв е ефектът на тематичните и стилистични срезове, които ще представим:
Поетът и тъмният му двойник
П. Дубарова изгражда образа на поета бунтар и богоборец в представите за «прокълнатия поет» с «хищна муза»: « езичнико, разстреляй боговете, / не вярвай ти на тяхното «ела» («На един поет»). Този образ често се сътворява в тъмната си, разрушителна стихия, както е в стихотворението «Събота»:
В събота съм тъмна, неразбрана
и гъвкава, и дива като рис.
Умора, страх, тъга или каприз
Напускат ме като зарасла рана.
Отхвърлянето, осъществено чрез обратно възвръщане ( т.н. форма рак) и характерно за поетесата, обаче, признава за «зараслата» рана.
Един от най-демоничните автобиографични образи е «жестоката ножица» от стихотворението «Сбогом, лято»:
Една жестока ножица със крясък
отхапа злобно моите коси,
разпръсна ги по пода като пясък,
гърба ми вече нищо не краси.
Тъмният двойник се материализира в пространството на нощта (нощния град), страха, смъртта. Той съществува в поетическия свят, преди да бъде отхвърлен, преборен – «сянката, замислена и няма» («След сянката»);. «тъмните улици» на студения град, където се преживяват нощните сплинове; «боси стълбове, голи чешми осълзени, / побеснели от болка и ужас липи.»
Страхът и самотата властват в «нощи като прилепно ято», когато «въздухът е чер като отрова». Това е времето на страдания, мъченичество, безверие.
Нозете ми се сплитат изранени
от тежката подкова на страха.
Студено е ! И няма никой с мене.
Ще стигна ли,ще стигна ли върха?
Съмненията пълзят като «студени, лепкави тела». Тази смразяваща сетивност асоциира класическата декадентска пластика, но напомня и «дебеляновите вопли» с поетизациите на есенните меланхолии, скуката, умората.
Сезонът на сплиновете е есента с «настръхнали дървета», чертаещи апокалиптични картини в стихотворението «Раздаване»: «Клоните като безброй змийчета/черни и оголени стърчат…» Демоничната поетика включва и безподобните сетивни образи на умората и скуката, като характерни състояния на «прокълнатия» лирически аз.
Под мене като грохнал мършав кон
денят ми олюлява се да рухне.
Катеря се по гърбавия склон
на своята умора.
……….
И скуката със глад на лешояд
заглозга ни еднакво – тях и мене:
тях – старите, като изсъхнал цвят,
мен – с толкова неща неизживени.
Усещанията за пресъхване, умора, рухване са предчувствия за смърт. Поетизациите на смъртта са особено въздействащи чрез средствата на гробовната стилистика и ефекта на натуралистична болезненост. Зловещото й метафорично пространство постепенно се разраства, за да се достигне до представите за ад в поемата «Моят ад». Ще посочим някои емблематични метафори, предсказващи стила на «Моят ад»: «хлъзгавата мъртва плът» на асфалта ( «В сърцевината»); комините, «тъмни като гробове, изпиват есента» («Докосва ме сънят»); дните, като в жертвоприношение «пият топлината ми, студени, прежаднели…» («Дните»).
Така реалният свят, реалният градски интериор се метаморфозира в адски кошмар, който по своята телесност, сетивност асоциира Дантевия «Ад», но и поемата «Нощ» на Яворов. Вече отбелязахме, че това е резюмиращ текст на изследваната декадентска поетика, защото обема проблематизираните теми и стилистики. Подсъзнателните импулси на «прокълнатия» лирически аз се възприемат като предсмъртни мъки в класически декадентски образи на смъртта: «въжета от червеи моите ръце завързват», «набъбва на устните кървав мой вик», «мъртвешка уста», «пихтиесто тяло», « безплътна, безкръвна, мъртвешка нощта» и др.
В тематична и стилистична връзка е по-късното сихотворение «Посвещение», в което властват сходни демонични образи на смъртта нощ: «…увисва над мене моя страх, / обесен на острия ръб на нощта».
И в двата текста, както и в цялата поезия на П. Дубарова, непременно идва моментът на отричането, на противоборството, на извисяването, но като финална поанта: «…не вярвам в смъртта», «ще хвърлим трупа на умрелия страх…» ( метафориката на оптимистичното послание недвусмислено проявява връзката с предходните визии).
«Моят ад», «Посвещение» са изключителни творби в екзистенциалната и творческата си същност, и едни от последните стихотворения на П. Дубарова. Те фиксират характерното състояние на лирическия аз като съдбовно «разпътие» ( декадентската метафора на И. Радославов за поезията на Яворов разчита и поетическия свят на П. Дубарова), като трагично противоборство между светлото момиче и тъмната му сянка.
Тази теза се доказва и чрез художествените реализизации на синестезийното лирическо тяло. В две предишни изследвания се занимавахме подробно с този проблем.
В статията „Петя Дубарова – синестезийното лирическо тяло” правим следните наблюдения: ”Лирическото тяло приема два основни синестезийни образа – на бялото, светлото, златното, топлото, доброто… и контрастният сетивен образ – „тъмен”, „див”, изгарян от „горчиви рани”, от „болки червени”, черносин”, с нощен цвят на прилеп”. („Събота”, „Мисли в час”)…Болезнено видими са трагичните цветове: сивото, червеното, черното. Те ознаковяват с пълна интензивност агонизиращите състояния на тялото – „скуката със глад на лешояд”, „сивата скептичност”( „Моят ад”), „измамата сива”. В апокалиптичното време на есента и на нощта, изпълнено с „облаци сива” и „сива светлина” агонизиращото тяло се гърчи в „сива болка”, кръвта тече в „във вени сивкави”, а сърцето се втвърдява в „буца сива руда” ( „Настроение”). ( Лукова, 2002: 49-50)
В студията „Синестезиите – теоретични модели и художествени употреби” изследваме синестезиите като конструкт на модерната текстовост, включително раздвоената синестезийност при П. Дубарова. Подробно са представени синестезийните механизми: атрибутивни словосъчетания с метафорични епитети, синестезии -сравнения, синестезии-повторения, синестезии-инверсии, синестезии-хиперболи, синестезии-дисонанси, синестезии-оксиморони, синестезийни натрупвания. Това са художествени модели и на синестезийните демонизации. ( Лукова, 2008: 106-108).
Поезията на П. Дубарова предчувства смъртта в тъмните си, сенчести пространства. Това още веднъж я свързва с мистичния свят на «прокълнатите» поети – „извънредни” хора, избрани, прокълнати и пратени да живеят в живота на своята модерна душа, а не в живота на суетата» , според още един «прокълнат» поет – Гео Милев.
ЛИТЕРАТУРА:
Андрейчин 1899: Андрейчин, Ив. Ст. Морис Метерлинк и декадентството в литературата. –Мисъл, г. ІХ, 1899, кн. 1.
Андрейчин 1907: Андрейчин, Ив. Ст. Декадентство и символизъм.- Из нов път,1907, кн. 2.
Бурже 1979: Бурже, П. Шарл Бодлер – В: Слово и символ. Из естетиката на европейския символизъм.С. 1979.
Готие 1979: Готие, Т. Шарл Бодлер – В: Слово и символ. Из естетиката на европейския символизъм.С. 1979.
Лилиев 1914: Лилиев, Н. За шестима великани – Звено, 1914, кн.2-3.
Лукова 2002: Лукова, К. Петя Дубарова – синестезийното лирическо тяло. – В сб. «Творчеството на Петя Дубарова в и извън социалната определеност», Пловдив, 2002.
Лукова 2008: Лукова, К. «Синестезиите – теоретични модели и художествени употреби» – В сб. «Икономика на знанието – въможности и предизвикателства пред висшето образование», Бургас, 2008.
Милев 1914: Милев, Г.Модерната поезия – Звено, 1914, кн.4-5.
Радославов 1912: Радославов, Ив. По повод Тургенева – Наш живот, 1912, кн. 5. Радославов цитира Бодлер („Благодеянията на луната”) в собствен превод
Радославов 1912: Радославов, Ив. Градът – Наш живот, 1912, кн. 6.
Чалдъков 2012:Чалдъков, Г. Петя Дубарова – Виена днес, 23.ІV. 2012.